Покрай наскоро излезналия филм за Джон Картър, моя милост реши да се образова и да се запознае с оригиналния книжен първоизточник. Вече писах, че макар и глупав и наивен, филмът ми допадна дотолкова, колкото да ме забавляваше след тежък уикенд и път. Проблем се оказа обаче, че книгата нямаше подобен успех.
Бъроуз явно е бил доста продуктивен през живота си, защото освен Тарзан, който сигурно е най-популярният персонаж, Джон Картър може да се похвали с доста доволна поредица зад гърба си. В goodreads успях да видя 11 книги за този герой. Но това не е толкова важно.
Нека започна с нещо много важно – който е фен на книгата, най-вероятно няма да хареса филма и обратното. Защо ли? Ами защото двете нямат нищо общо. След като прочетох първата обаче, донякъде мога да оправдая някои от взетите решения на сценаристите. Ако се придържаха към оригиналната история, най-вероятно щяха да отегчат зрителите още преди средата. Малко са и попрекалили на места, но как да е.
Иначе фабулата е ясна вече – Джон Картър, в търсене на злато със своя приятел Паулъл, попадат (поотделно :Д) под набезите на индианци. Нашето момче успява да се скрие в някаква странна пещера, в която бива обгазен от странна смес като мъгла. В последствие се събужда на Марс (Барзум, както е известен там) и веднага разбира това (за разлика от филма, което считам за много правилно :Д), адаптира се за секунди и… бива заловен от местното население – горо-подобни (не, не приличат на дървета, макар да са зелени, а на Горо от “Смъртоносна битка”, защото си и имат по 4 ръце, две от които могат да ползват и като крака) създания, много войствено и варварски настроени. Скоро обаче той успява да си спечели тяхното благоразположение, като демонстрира сила и смелост, на която те много държат. С времето научава езика, спечелва си приятели и се влюбва в местната прицеса от другата раса, която бива свалена с кораба си докато обикаля на някаква разузнавателна мисия или нещо такова. Започват премеждията на господин Картър из Марс, като той бяга, разделя се с приятелите си, пак бяга, събира се и пак се разделя, времето си лети… а той заразнообразие организира малка война и избива по-голяма част от населението на град Зоданга, които са врагове на града на принцесата – Хелиум. Разбира се, получава голямата награда в края.
Историята може и да Ви звучи дълга и сложна, но Бъроуз не си е давал много зор в описанията и не е опитвал да разтяга действието, за да задържи поне малко интереса Ви. Авторът е кратък и ясен в поднасянето на случващото се, като на моменти някои сцени се развиват буквално в рамките на 1-2 изречения. Както споменах, едно от основните занимания на Джон Картър е да бяга и да се опитва да оцелее, като непрекъснато прави глупост след глупост (ама то това, защото сигурно е влюбен).
Сигурно сега някой ще ме нападне, защото плюя по нещо, което се счита за голяма класика в научно-фантастичната литература, но… Факт! Книгата беше скучна и безинтересна. Нито за момент дейстивията на Картър не ме трогнаха или впечатлиха, а малоумната любовна история беше адски жалка и смешна, както и диалозите, свързани с нея. То като цяло разговорите бяха смешни, но предполагам така са си говорили преди стотина години :Д
Толкова от мен. Нямам намерение да се опитвам да чета която и да е от следващите книги на Бъроуз за Джон Картър. Ако все пак на Вас си Ви харесва, радвам се 🙂