Сигурно някои от Вас са чували за тази книга, а други може да са повече запознати с компютърната игра със същото име. Лично аз, като заблудено и необразовано агне, си мислех, че втората е правена по първата, а то се оказа, че всичко било правено… паралелно. Дъглас Адамс (познат на по-голяма част от човечеството със своя “Пътеводител на галактическия стопаджия”) измисля историята, но решава да я пренесе директно на компютърния екран. В същото време издателите му искали да напише и книга със същия сюжет, която да излезне паралелно със софтуера, явно за вдигане на продажбите или нещо подобно. Уви, Адамс не е можел да съчетае двете неща и затова предлага на Тери Джоунс (евентуално познат на мнозина с изявите си в Монти Пайтън, а и не само), който е озвучавал папагал в компютърната продукция, да напише литературния вариант и той се съгласява. Всичко това го пише във въведението.
Първо, искам да си призная, че навремето така и не успях да довърша играта, защото се появиха други заглавия, прекалено след времето си на излизане ми попадна и… вече беше към края на манията ми да играя куестове. Именно поради тази причина се абстрахирам изцяло от някои сочени недостатъци, че Джоунс се е отклонил прекалено много от сюжета към края или, че просто имало много големи разминавания. Лично мен това не ме бърка особено, защото не знам какво се случва след първите един-два часа геймплей. Но… нека се насочим към самата книга.
Тя ни запознава с най-големият ум във Вселената и неговото ново велико произведения – звездният кораб “Титаник”, който трябва да бъде изстрелян на своето първо пътуване. Но нещата не са такива, каквито изглеждат, а огромна конспирация се заражда. Корабът каца за малко на Земята (не става ясно защо) и трима земляни получават правото да се повозят като компенсация. Скоро се оказва обаче, че има бомба, която всеки момент ще избухне. Освен това друга цивилизация си иска “произведението” обратно и е готова да си го вземе на всяка цена, стига никой да не пострада, особено корабът (ако нещо се случи, те ще си го поправят, разбира се).
Казано накратко, книгата има някои много силни хумористични моменти. Признавам си, че не съм кой знае какъв фен на Адамс, както и на неговия “Пътеводител” (първите две части бяха забавни и прилични, но после стана толкова банално и безинтересно, че само на инат дочетох тухлата). От друга страна обаче съм голям почитател на Джоунс, най-вече на Монти Пайтън. Разбира се, британският хумор не е от най-лесните за разбиране и на моменти може да постигне дори обратен ефект – да те отегчи или накара да гледаш в недоумение. Все пак авторът се е постарал да изгради една интересна и доста забавна история, като в същото време изглежда е искал да заплете и самия сюжет.
“- Виж какво! Аз съм само едно просто приспособление за броене и избухване и не съм оборудвана за философски дискурс — отговори бомбата. — Моля те, не ми говори, докато броя. Да му се не види! Заради тебе забравих докъде стигнах! Видя ли какво стана? Рестартирам броенето.”
Лично за мен един от най-силните персонажи в книгата е бомбата (да, точно така, една най-обикновена бомба, но с… характер). Тя не е като да иска да избухне, но все пак това е част от същестуването й. Не обича да я прекъсват докато брои и много лесно може да се обърка и да се наложи да започне отначало. Въобще Джоунс е успял да изгради плеяда от второстепенни и поддържащи герои, които в по-голямата си част са къде по-интересни от главните. Тъжно ми е да го кажа, но човешките същества в случая бяха просто… мизерни (да не казвам жалки) – визирам най-вече Дан и Люси, защото Нети, след “интересната” промяна, стана по-приятен персонаж. Прекалено много от мислите, чувствата и действията им бяха леко абсурдни, макар че може и това да е била цялата идея. Все пак не ми допаднаха.
“Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек!”
Друг интересен елемент в книгата, това са ясаканците. Те са раса от миролюбиви строители и са отговорни за по-голяма част от изграждането на “Титаник”, преди да им бъде отнет и да не им бъде платено за труда, което води до крах на икономиката им. Тъй като са миролюбиви, те не стрелят директно във врага си, а над главите им. Нищо чудно, че никога не са печелели битка срещу блеронтинците.
И ако до този момент не съм успял да Ви убедя, че тази книга си струва четенето, то не знам какво още бих могъл да добавя. Текстът е кратък и структуриран в не много дълги глави, които се четат бързо и лесно. Джоунс няма кой знае какъв сложен стил на писане, а и не си е давал много зор с описанията кой знае колко. Във всеки случай няма да съжалявате за няколкото часа, които ще отделите на това произведение.
А аз може отново да се пробвам с играта.