След кратка почивка продължаваме с книгите. Следва “Момчетата на Ананси” от Нийл Геймън. Историята ни запознава с Чарли, или както е познат – Дебелият Чарли, нищо, че хич не е дебел. Той е един съвсем обикновен счетоводител, в една съвсем обикновена агенция, със зъл и строг работодател. Има си приятелка, за която е сгоден, но майка й нещо не го долюбва и си има много проблеми с нея. До тук нищо интересно – обикновен, случен човечец с обикновено, скучно ежедневие. Баща му обаче, от който той неистово се срамува, умира… И истината излиза наяве. Чарли е син на Бог и то не на кой да е бог, а на Ананси – пакостлив и мразен от всички свои “събратя”. Освен това научава, че си има и брат, който е наследил “уменията” в семейството и, ако Чарли иска да се срещне с него, само трябва да каже на някой паяк. В пиянски момент той го прави и… нещата поемат с главата на долу. Новопоявилият се брат го докарва пред уволнение в службата, арест, опитва се да открадне годеницата му, в която се влюбва и още куп неприятности, от които главният герой иска да се отърве.
Казано на кратко, това е историята на книгата. Признавам си, че в началото (разбирайте първите 60-80 страници) започва бавно и мудно. Ежедневието, както споменах, на Чарли е толкова скучно и безинтересно, че човек може да заспи в очакване на нещо да се случи, което може пък и да е била идеята на Геймън, знам ли. След това обаче нещата започват да се случват с такава скорост, че просто не можете да оставите книгата и си казвате “само още няколко страници, да стигна до края на главата…. а след това, отново”. Авторът определено знае как да привлече и да задържи интересът на читателя си. Книгата има предимно комичен отенък, защото все пак говорим за бог на пакости и бели, макар и доста мрачни на моменти. Въпреки всичко имаме и злодей, в който няма нищо комично, особено в начина му на мислене и действията му. От средата книгата смесва въпросното комично настроение с мрачна и злокобна атмосфера (сцените с птиците са си не по-малко злокобни от психопатския образ на шефа на Чарли), всичко поддържано в една перфектна хармония, чак да се неначуди човек.
Стилът на Геймън е наистина прекрасен и лесен за четене, думите се леят, буквите попиват в главата Ви, персонажите са запомнящи се. Определено книгата се оказа много по-добра от това, което очаквах, след като я започнах. Геймън вече успя да се издигне в топ 10 с любимите ми автори и дори вече съм забравил не до там хубавите му разкази. Силно препоръчвам книгата, защото не е нито тежка, нито трудна за четене. Има леко доза ироничен хумор, малко любов за цвят и щипка зло за по-приятен вкус в устата 🙂
Anansi Boys by Neil Gaiman (RC2012 #10)
Song of The Month – February
Чудих се кое парче да сложа тук от албумите, които слушах през изминалия месец и в крайна сметка се спрях на това по-долу. Тази за група за мен от много време не прави стойностна музика и много се надявах, след няколко много положителни ревюта, че Dark Adrenaline ще бъде крачка в по-добра посока. Уви, само това заглавно парче ми направи някакво впечатление. Всичко останало е ужасно. Сигурно песните имат някаква прекрасна музикална стойност за повечето хора, както и за такива, които не са познавали групата от преди десетина години. Но за мен това… това е просто ужасна музика и не може по никакъв начин да се доближи до онези първи три албума, до красотата и магията, която те излъчваха… и спомените, които ми дадоха 🙂
Head Like A Hole by Nine Inch Nails
Крачка назад към миналото 🙂
God money I’ll do anything for you.
God money just tell me what you want me to.
God money nail me up against the wall.
God money don’t want everything he wants it all.
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
God money’s not looking for the cure.
God money’s not concerned about the sick among the pure.
God money let’s go dancing on the backs of the bruised.
God money’s not one to choose
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
No you can’t take it
No you can’t take it
No you can’t take that away from me
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Head like a hole.
Black as your soul.
I’d rather die than give you control.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
Bow down before the one you serve.
You’re going to get what you deserve.
You know who you are.
G.I. Joe: The Rise of Cobra (Platinum #5)
Знам, знам. Каквото и да кажете, ще сте прави. Много е спорно да се каже кое е по-глупаво – филмът или играта. Борят се много усилено по между си. И все пак, играта е дело на Double Helix, които в ядрото си са част Shiny (Earthworm Jim, MDK), което ми даваше поне малка надежда за нещо сравнително интересно. Уви, надеждите винаги умират последни, а в този случай, много мъчително.
Историята: Развива се малко след случилото се на големия екран, но ако ме питате за подробности, забравете. Нямам никакъв спомен ;Д
За играта: Самата игра представлява екшън от трето лице, с двама играчи, което позволява и кооперативна игра. Перспективата е леко изометрична, а действието достатъчно динамично. Разполагате с различни персонажи с различни оръжия, трупате точки и трепете противници. И това от началото до края. Може да Ви е забавна за няколко часа, но след това ще я захвърлите в някой шкаф и няма да се сетите повече за нея. Ако трябва да си я купите, ако не можете без нея, намерете я на възможно най-евтината промоция, като мен :Д
Степен на сложност: 3/10
На пръв поглед играта може и да изглежда сложна, но реално не е. Като развиете героите си и закупите нужните умения и предмети, hardcore режима става дори по-лесен и от лесния. Повечето трофеи са свързани с минаване на мисиите с определен тип персонажи, с отключване на класове, с изпълняване на определени действия. Има няколко по-досадни, но след 1-2 до 3 опита, се минават. Разбира се и тук имате неща за събиране, но из мрежата има достатъчно помощ по този въпрос. Единственото по-досадно нещо са трофеите за локалния кооперативен режим. Тук задължително ще Ви трябва втори джойстик. Можете да ги направите всичките сам, не са трудни, с изключение на “No “I” in Team” (ако няма кой да Ви помага), но задължително ще трябва втори контролер.
Степен на удоволствие: 3/10
Както казах, играта е много зле. И все пак първият 1-2 часа е забавна. Уви, повтаряемият геймплей писва бързо. Множеството малки, но досадни бъгове и противният аутоейм още повече допринасят за омразата на играча. Ако Ви трябва не кой знае колко трудна платина и не намерите нищо друго, и това е вариант… В противен случай… избягвайте!
The Absurds of Existence
В последно време търсенето на работа, както вече в няколко поста съм споменавал, се превърна в единственото ми и е неразделно ежедневно занимание. С всеки изминал ден, с всяко похарчено левче, това търсене се засилва и засилва… и засилва. Положението става все по-страшно и по-страшно, но това вече съм го казвал и не е целта на този пост.
Изчаках нарочно едно 20-25 дена (мисля, че въпросното събитие се случи на 3-4 януари някъде), за да мога да забравя повечето от подробностите, за да мога да пиша с ясна мисъл и без кой знае колко силни предразсъдъци, за да мога да пиша спокойно и без да се ядосвам. През последните пет месеца бях на поне едно 15-20 интервюта, някои от които открито абсурдни, други наивно малоумни, трети просто… глупави. Въпросното обаче до този момент води в класацията по продължителност с епичните си два часа и двадесет минути. Името на фирмата няма да споменавам, но не е и нужно. Сигурен съм, че тяхната гледна точка за мен ще бъде подобна на моята, като просто позициите ще са разменени. За това не си правя илюзии. И все пак… Нека започнем от началото и изтъкнем няколко по-важни аспекта.
1. Лицето за контакт, с което трябва да се свържа, не е на мястото на срещата, в офиса на фирмата. Изглежда никой друг не знае, че аз имам интервю там. Но това не е фатално. Изчакваме. Младежът, защото беше по-малък от мен, закъсня с 5-10 минути. Лошо няма. Случва се.
2. Първо се извини много учтиво, че няма опит с подобни интервюта, не е много наясно как точно трябва да процедира (от това, което успях да разбера, аз ще съм втората жерт… ахъм… кандидат) или какво да изисква (както се оказа в последствие, май май не беше баш така). До тук лошо няма.
3. Представи ми нещо като въпросник с около петнадесет (плюс-минус, не помня точната бройка вече) въпроса, които “бил изготвил вчера”, както се изрази. Бил го дал на колегата си, за да види как той ще отговор и, както се очаквало, имало доста разминавания в гледните точки, но той “бил по-скоро склонен да се съгласи”. (Тук лека нотка на съмнение се прокрадна в мен, защото той сега идва на работа, снощи ги е изготвил, кога пък е успял и да ги тества с други колеги :Д. Но да речем, че е искал да каже, че някоя друга вечер ги е правил.)
4. Въпросникът започна и с най-обемистия въпрос. Изброени са разни “отговорности”. Целта е да се изберат тези, които не са реални отговорности. Не стана много ясно в началото, но в последствие (след като приключих с този въпрос) ми бе разяснено, че трябва да махна тези, които не са… практически. За пример “Проактивно мислене и находчивост” (не е точно така, но това е просто пример) не е реална отговорност. Също така “Разпределяне на хората и тимовете” също. (Тук бях готов дълго време да споря с него, защото за мен това си е баси и отговорността, но той не пожела, уви.)След което всички отговорности (без отпадналите, разбира се) трябваше да се навържат към 5-6 вида длъжности, като програмист, дизайнер, проект мениджър и прочие. Тъй като си нямах идея какво прави “Архитектът на системата” с точност, имах доволно грешки :Д. Но и това не е беше чак толкова фатално. От тук насетне се почнаха абсурдите.
5. Какво е workflow?
Аз: Процес на работа. (Най-общо казано.)
Той: Грешиш. Отваря ми wikipedia и ми цитира: “A workflow consists of a sequence of concatenated (connected) steps.”
Влезнахме в обяснения и той беше много доволен, че е успял да ме образова… чрез wikipedia.
6. Какво е branch в програмирането и за какво се ползва?
Аз: Не съм напълно сигурен, защото не съм програмист и никога не ми е трябвало да го знам или ползвам. Но, ако трябва да си го обясня, един програмист като работи в един brach, друг може да работи в друг, че да не си пречат.
Той: Има нещо вярно в отговора ти, но хайде опитай се по-точно.
(Няма как да стане по-точно, при положение, че си нямам идея и не съм програмист.)
А, да, забравих да спомена, че въпросният младеж е станал проект мениджър от програмист.
Той: Branch се ползва за… (тежка маршова музика би звучала тук, ако такава можеше да се предложи… момент на съспенс… поемане на дъх) паралелно програмиране.
След което ми беше обяснено, “за спорта”, както се изрази, че така програмистите могат да си работят спокойно и без да си пречат (татататадъм).
Това бяха само 2-3 примера от тези петнадесет въпроса, повечето така или иначе не помня. Идеята е, че интервюиращият ме очакваше аз да вадя неговите отговори от ума му и да ги изричам през моята уста. Всеки отговор, който давах, беше или непълен, или “има нещо вярно, но не е точно така”, или “отворът ти е правилен, но формулировката ти е слаба”. И всичко, различно от wikipedia цитат и/или същия 1/1 отговор с неговия, се считаха за грешни. Всичките отговори, които той ми даваше, се базираха на неговия опит като проект мениджър. Уви, моите също. Всеки един от отговорите на практически въпроси, които симулираха дадена ситуация, беше изпитан от мен, в предишната ми практика, и беше давал задоволителен резултат. Но не и за човека срещу мен. Той беше пределно ясен, че всеки въпрос има един и само един “готин” (така записваше най-хубаво дадените от мен отговори) отговор.
На няколко пъти ми идваха разни неща да кажа, но осъзнавах, че щяха да звучат заядливо или грубо в контекста на ситуацията. След това съжалявах, че не ги казах. И без това той започна да се заяжда с мен малко след средата, доста прикрито, но все пак си беше заяждане.
Имаше въпрос: “Знаеш ли какво е Test Plan?” (Става дума за QA.) Казах му, че си нямам ни най-малка идея, защото никога не ми се е налагало да работя с такъв. Имахме си прекрасно изградена процедура с QA от предишната ми фирма и всичко работеше перфектно. Момчетата (и момиче, в последствие) си вършеха чудесно работата.
Към края пак имаше нещо въпрос за QA, на няколко пъти той говореше как правел еди какво си и еди какво си, за да работят по-добре. Начинът на изказване предполагаше, че това са реални проблеми, с които той се сблъсква всеки ден. И, отново по изказванията, човек остава с впечатление, че техният QA не си върши чак толкова добре работата и доста… неясно формулира проблемите. Е тук вече не се сдържах и невинно попитах: “Да разбирам ли, че Вашият QA не е чак толкова добър?”. Последва нещо такова:
“О, напротив!”.
Сякаш му бях казал, че майка му е мръсна проститутка и спи с всички във фирмата… или нещо подобно.
В заключение ми бе заявено, че аз съм за junior за подобна позиция. От теста станало ясно (а в началото ме уверяваше, че почти нищо не зависи от него, макар всичко да беше само базирано на въпросния), че аз имам знания за 30% и съм бил запознат с 60%, но на тях им трябвало някой със знания от порядъка на 60% и 100% запознанство с материала. След което подхвърли, че те и без това не давали толкова пари, колкото си бях поискал. (Е па да беше почнал с това… и да си спестим загубеното време.).
По принцип лошо няма, ръкувахме се и аз си излезнах, стискайки устни, за да не изпусна някоя язвителна забележка, защото не една или две ми се въртяха из главата. Просто не може фирма, която се има за сериозна, да пусне човек, който си няма идея как да проведе интервюто, да очаква кандидатът да знае неща, които не са в сферата на предлаганата работа (Той сам каза, че не било нужно да гледа написания код, но имаше въпроси, чиито правилен отговор се състоеше в това да видиш кода, за да решиш проблема.)и да е като кон с капаци – “нищо не е вярно, ако не е цитирано по учебник или не съм го измислил аз”.
Казах!
The Next Level
То се е видяло, че намирането на работа в София не е лесна… работа :Д Пет месеца минаха без особен успех. Сега, с новите промени в jobs.bg, ще стане сигурно още по-трудно, защото едно е да пишеш до личния мейл на някой, друго да се надяваш той да си проверява редовно профила и да сваля всички CV-та там :S
Но това не е толкова важно. Появи се възможност. Малка… плаха… повече идея… Всеки знае името IBM (Не? Образовайте се бързо, защото е смешно!). Уикенда си поиграх и направих малко по-разчупено и различно CV. По-съкратен вариант на дългото ми три страници есе на Word, в PDF формат, което да ми служи за представяне във вече споменатата фирма. Проблемът е, че става дума за Чехия. Местоработата е там. Да си призная честно малко се страхувам. Не съм напълно убеден, че искам да заминавам навън… поне не още (и преди някой да попита кога ще съм готов, направо си отговарям: “Нямам идея!”). Не съм националист, не съм патриот, не съм каквато и друга дума да има за човек, който си обича страната и не може без нея. Както каза бившият ми колега Светлозар, нищо не ме задържа тук. Така е, не споря. И все пак не съм напълно убеден, че искам да ходя в чужбина. Още повече на работа, от която почти нищо не разбирам. Ще има пълен обучителен период, разбира се (предполагам), и ще науча всичко, което ми е нужно… но все пак. Но пък от друга страна става дума за IBM, баси. Това ще седи толкова красиво в CVто, че чак ще боли. Както казах, това е само идея все още. Ще бъда препоръчан, вероятно до месец ще има и интервю и там ще стане ясно дали ме искат или не. Дотогава сигурно ще започна да сънувам един тон грозни кошмари.
И все пак… целта на този пост е най-вече да се изфукам с простичкото си, но елегантно CV, което направих на Adobe InDesign 😀
Кликнете тук, за да го свалите и разгледате.
Ще Ви е нужен PDF четец като Adobe Reader или Foxit Reader, но предполагам, че това всеки го има :Д
ПП: Снимката е от “богатия” ми период на работа във Вискомп. Тогава бях добре угоен :Д Сега… откакто съм в София, съм смъкнал сигурно над 5-6 кила и съм стопил тези големи… бузи :Д (за което се радвам де :Д)
Inverted World by Christopher Priest (RC2012 #9)
След като Ви нахранихме с малко манджа, е време да продължим с духовната такава :Д
В интерес на истината си купих тази книга, защото видях, че авторът (неизвестен ми до този момент) е автор и на книга по любимия ми “Престиж” на Нолън. След това забелязах, че въпросното произведението е считано за едно от най-значимите в научната фантастика за двадесети век. И определено исках да харесам тази книга, наистина исках. Но… за това малко по-надолу.
Историята ни запознава с голям град, който се движи по релси и не трябва никога да спира, в гонене на своя оптимум. Последиците иначе биха били катастрофални. Имаме младеж, който става чирак в една от гилдиите в града и започва своето чиракуване и израстване, променяйки се както визуално, така и духовно.
Разказано, така в две изречения, звучи доста абстрактно и неясно, но с времето има все пак развитие и дори “интересна” развръзка.
За съжаление обаче на мен ми дойде прекалено мудна и скучна книга. Първата половина реално не ни запознава с нищо съществено. Главният герой си живее живота, чиракува си, жени се, възмъжава един вид. Освен това постепенно започва да научава истината за града и неговото функциониране, за да се превърне в тесногръд и ограничен, верен на убежденията си индивид, в самия край. През по-голямата част не ми беше ясно за какво е всичко това. А може и аз просто да не съм достатъчно схватлив, че да разбера.
Това, което също остава загадка за мен, е защо гледната точка се променяше във всяка една от петте части на книгата. От първо лице се сменяше на трето и обратното. Разбирам, че е добре когато действието се развива през очите на друг, а не на главния герой, но във втората част примерно нямаше особено смисъл. Явно е някакво странно решение на автора или писателски подход, с който не съм запознат. От друга страна все пак искам да отбележа, че стилът на писане на Прийст е чудесен. Книгата се чете бързо и лесно, а описанията и действията винаги са достатъчно точни и ясни, без излишни претрупаности. Няма да спойлвам какво точно се случва в самия финал, но дори и това не беше достатъчно да ме спечели. И дори и този финал не беше чак толкова динамичен и интересен. Може и аз да съм имал прекалено високи очаквания, знам ли. Но като цяло книгата ми дойде безинтересна. Нито един от героите, нито за момент, не ме спечели по какъвто и да е начин. Всички ми бяха безразлични и ми беше все тая какво се случва с тях.
Също така искам да изтъкна, че явно редакторът не си е свършил много добре работата, защото на доста места имаше малки, но досадни грешки от типа на повтарящи думи (“влезе жената влезе”)и липсващи такива (най-вече “че”, “се”, “те”… и подобни). Не е нещо кой знае какво, но просто се набива на очи, особено в първата половина на книгата.
В заключение ще кажа, че въпреки всичко искам да прочета “Престиж”. Не ми допадна как Прийст е поднесъл историята си тук, но стилът му ми хареса и смятам да му дам още един шанс :Д
Fooooooooood
Край! Обявявам го официално, блогът ми ще се превърне в кулинарен такъв! Край! Казах го! На фона на тази криза, на безпаричието, хората искат да ядат, или поне да четат за ядене. Гледам, манджите са много популярни, а аз като един виден индивид, който не може да готви (много), ще има какво да предложи, сигурен съм, което да е различно от всичко останало.
Шегувам се, разбира се. Това ще бъде един от малкото ми (то май ми е първият) пост, в който ще става дума за ядене. Тъй като работа още няма, а понеделник и последните шансове, за това, което беше 99.99% сигурно, се изпариха, от началото на февруари минавам на убер ограничена безпарична диета, която включва инстантни спагети (за 30 или 50 или 80 стотинки, зависи от кои има в момента в магазина, като първите са за предпочитане, разбира се) с пилешка или телешка… есенция и бъркани яйца (за средно 20-25 стотинки – зависи от размера им – парчето). Средно погледнато едно такова ядене излиза около левче (плюс-минус, но зависи от продуктите все пак), без да броим ток и вода и мога да изкарам известно време с надеждата да се появи все пак така търсената работа :Д
И по този повод реших да си спретна едно последно “нормално” ядене, защото не е ясно кога ще бъде следващото (е, ако много ми се дояде месо или нещо свястно, винаги мога да се направя, че искам да се видя с бащата, който знам, че ще ме заведе да ядем :Д). Моето готвене се изразява в пълна импровизация. Аз не е като да знам каквито и да е рецепти, а традиционните манджи си нямам представа как се правят :Д
Целта на това последно ядене бяха прекрасни “истински” спагети, преди да се впусна в авантюрата с полуготовите. Традиционното ми разбиране за сос за спагети се състои в месо (пушено филе и кренвирши в случая) и дометен сок или пюре (каквото намерим ;Д). Останалото са просто подправки. Простичко и лесно за изпълнение, но пък аз си го харесвам. Купих си аз буркан доматено пюре и разните му други нужни неща, но реших да поекспериментирам и… сега имам един буркан с доматено пюре, което мога да използвам от следващата седмица за яйцата и другите спагети :Д
Идеята на този пост е да си запазя това, което сътворих, защото след няколко дни ще съм го забравил, а се получи много яко 🙂 За съжаление батериите на апарата се бяха изтощили и не успях да го снимам, но Ви уверявам, че се получи много вкусно (поне за мен и съквартирантката де).
Необходими продукти (да спазим стила на писане на такива постове все пак):
Пакет спагети (очевидно). В моя случай бяха “Стела” от плоските, които аз лично предпочитам, но то е все тая. Все пак всичко е в соса.
За соса:
Три кренвирша
Пушено свинско филе, около 200 грама май беше
(предполагам, че самото месо е все тая какво ще е, защото по-важната част е по-долу)
50-60мл готварска сметана
100-150мл прясно мляко
(горните две са много на око и не мога да кажа колко бяха с точност :Д)
400г краве сирене
1 опаковка сирене “Филаделфия” с подправки (но предполагам, че всяко крема сирене и подобно за мазане ще свърши работа)
Чеснов сос около 40-50 грама
Горчица колкото си искате
Индийско къри
Чесън на прах
Черен пипер
Кимион
Начин на приготвяне:
В нагорещен тиган (по-дълбок за предпочитане, че си е количество) с мазнина (забравих масло, затова ги правих с олио, но следващият път ще пробвам с масло) се поставят нарязаните на ситно кренвирши и филе. Не е нужно да ги пържите кой знае колко, дори въобще, но ако имате желание, можете да ги побъркате малко. Побавя се сметната и млякото и сместа се бърка известно време докато заври. След това се добавя натрошеното или нарязано на ситно сирене, както и опаковката “Филаделфия”. Добавя се чесновият сос, горчицата и подправките, като от тях слагате колкото си прецените, като не прекалявайте с чесъна на прах, че е много силен като аромат :Д Сместа продължава да се бърка още 5-7 минути и се затваря да поври 3-4 минути, докато започне да набъбва и да се сгъстява много. Става една кремообразна и гъста. На мен ми се видя рядка и сложих малко брашно да я сгъстя, но се оказа груба грешка, защото като поизстине малко, се сгъстява много така или иначе :Д
След това изсипвате съдържанието при вече сварените спагети и омесвате хубаво. Това е. Не е нещо особено и си беше чист експеримент, но реших да оставя пюрето за най-накрая и като видях какво се получи, прецених, че няма нужда ги смесвам. Резултатът се оказа много хубав млечен сос, който е леко солен, но и много вкусен :Д
Aliens: Original Sin by Michael Jan Friedman (RC2012 #8)
Нарочно забавих писането на това ревю няколко дни след като прочетох самата книга. Причината – по-умерен хейт по адрес на творението на господин Фридмън. Въпросният е автор на сигурно над сто книги от подобен характер, по-голяма част, от които в Star Trek вселената (ако качеството им е като на подложената на разстрел в момента книга, не им завиждам на феновете на поредицата), има новелизация на четвъртия Батман (който аз по някаква случайност имам, но нямам никакъв спомен), както и книга в света на Хищниците със звучното име Predator: Flesh and Blood (която бих прочел от чисто любопитство, но определено съм убеден, че не струва). Aliens: Първороден грях е от типа “джобни” книжки, от които човек не очаква кой знае какви литературни качества, а просто иска да се забавлява със съдържанието (за справка екранизацията на Денис О’Нийл по последния Батман).
Но да оставим това настрана и да се концентрираме върху самата книга. Историята тук започва години след края на четвъртия филм от скоро да се превърне в пенталогия тетралогия. Рипли, Кал, Джонър (кой помни Рон Пърлмън тук :Д) и Врайс си имат екипаж и обикалят станциите в търсена на информация за извънземните. Всъщност от тук започва и разказът – как те я намират на поредната станция. От друга страна имаме нещо като ботаническа планета (забравих точно как се наричаше), на която група учени отглеждат… растения. Скоро обаче на поредната доставка има нещо допълнително – едно прекрасно яйце, което е готово да се излюпи. За съжаление Рипли и компания идват с една идея по-късно и съществото… извинете, съществата… вече се е родило и те трябва за пореден път да се борят за оцеляване.
Всичко написано в горния абзац звучи нормално, нали? Обаче съм убеден, че дори и човек, който не е запознат с филмите и цялата история, пак ще забележи всичките пропуски и дупки в повествованието, което авторът се опитва да наложи. Едно от най-малоумните неща в цялата история е, че на станцията доставят ЕДНО яйце, от вътре излиза само ЕДИН фейсхъгър и в последствие се “ражда” ЕДИН чесбъстър (или поне така излиза от текста, макар след това да се опитаха героите да обясняват как не гледали и може и още да са излязли (Bitch, please!)). В последствие обаче имаме не 1-2 или 3-4, а цели 12 напълно развити пришълеца, които да щъкат свободно из куполите и да похапват вегетарианци. Обяснение, поне нормално, липсва изцяло. Фридмън явно не е успял да измисли как да вкара толкова много извънземни, затова просто ги е… телепортирал (?) там. Може пък да са нов вид, който напада растения и изниква от тях ;Д Но шегата настрана, малко несериозно е да направиш на пух и прах цялата идея за развитието на извънземната форма на живот, позната от толкова филми, и дори да не се опиташ да намекнеш защо и как е станало така. Новородените се развиват по-бързо от познатото, имат екзоскелет и са оребрени по ръцете (или беше рамената?). Отново… чудесно, но защо! Дори не е намекнато поради каква причина тези екземпляри са различни. Свободата е пълна, разбирам, но ако не можеш да обясниш нещо, се опитай да го избегнеш. Никой нямаше да ти се разсърди ако пришълците си бяха старите. По този начин щеше да има една причина за мразене на тази книга по-малко :Д
Във всяка една част на филма героите правеха гадините на пух и прах посредством най-разнообразни оръжия и методи за масово унищожение. Сега, Рипли е доста напред с материала, има си кораб, екипаж, явно и пари – малко или много. Уж е свят, много напред в бъдещето… Защо, питам аз, защо те имаха само някакви шокови пушки, с които има бяха нужни по 30-40 секунди (и поне двама души, разбирайте две пушки) да убият пришълец? Нима е трудно да си намерят по-сносни оръжия, които правят по-сериозни… поражения? Глупаво като цяло, но как да е.
Едно от най-специфичните неща в пришълците обаче, поне за мен, е тяхната киселинна кръв. Който е гледал филмите, знае много добре, че като ги нараниш и те “прокървят”, течността, която излиза е по-силна и от най-силната позната киселина. Тя може да прояде всякакъв материал и да тече доста нива надолу и надолу. С други думи е силно смъртоносна. Споменатите по-горе пушкала само опърляха жертвите си, без да има правят други видими поражения. (Колко били мизерни и слаби тия пришълци, баси :Д) В цялата книга нито едно от тях не беше наранено до състояние, в което да си пусне кръвта. Нямаше и капка киселина в близо 300тата страници! Просто съм потресен. Какво правим сега – хуманно умъртвяване на невинните животинки ли?
До тук явно вече стана ясно колко недоразумения има в книгата и що за глупости е сътворил авторът. Но да погледнем какво имаме всъщност. Стилът му е много простичък – действие, действие и пак действие. Описанията, когато има такива, са тема табу. Сега, вярно е, че аз не обичам прекалено подробно описване на цялата обстановка като се почне от почвата по земята и се стигне до цвета на луната в този момент, но все пак… Добре е, най-вече за читателя, да има все пак, макар и кратко, описание на това, което е около героите. “Купол с дървета в него” не е най-добрия начин да можеш да си представиш какво има там. А ако четящият не може да се постави поне малко в ситуацията, то той ще бъде дистанциран и чужд и бързо ще загуби интерес. Освен това Фридмън е отделил доста да разказва цели сцени от предните филми, изкуствено удължавайки си обема на творбата. Също така той по най-безцеремонен начин е пресъздал други сцени от оригиналите, като е поставил настоящите си герои и е пригодил обстановката. За пример мога да дам вечерята на екипажа на Ностромо в първия филм, малко преди честбъстърът да излезе от корема на Кейн. Тук имаме подобна ситуация след като заразеният ботаник се събужда и е гладен като вълк. За предателския робот дори не искам да споменавам, че да не спойлвам прекалено много. Примери като тези колкото искате. Половината книга сигурно изобилства от тях под една или друга форма.
И тъй като ревюто ще подмине 1000 думи (!) с това заключение, мисля да привършвам. Няма да си кривя душата, това беше слаба книга, дори и с оглед на това какво представлява и какво трябва да очаква човек от нея. Мисля, че всички тези абсурди биха били обидни дори и за един човек, които не е гледал филмите и не е запознат с основната идея. А какво да говорим за феновете като мен?!
В послепис искам да кажа, че съм разочарован и от самото издания на АртЛайн, които досега винаги ме впечатляваха с качеството на продуктите си. Този път обаче да те е страх да я разгърнеш малко повече книгата, защото може да се разлепи и да се разпадне в ръцете ти, а никой не иска това. 🙂
The Sirens of Titan by Kurt Vonnegut (RC2012 #7)
Първо, искам да започна с факта, че това е първото писание, до което се докосвам на Курт Вонегът. Не съм чел абсолютно нищо друго негово, но вече определено ми се иска.
Второ, подходих много скептично и внимателно към тази книга, защото… И аз не съм много сигурен защо точно. Беше нещо различно, нещо ново. Изключвам самия автор като визирам “ново”. Да речем, че просто си имах едно на ум при започването.
За мое най-голямо щастие страховете ми, че може да се окаже скучна и безинтересна (и най-вече философска) помия, не се оправдаха. Това се оказа една страхотна книга, която не е кой знае колко дълга и нито за момент не доскучава. Да опиша самата история ще е малко трудно, защото тя е доста широка и комплексна що се отнася до време и пространство. Действието се развива на цели три планети, през три отделни периоди от живота на героите. И все пак… Вонегът ни запознава с персонаж, който е надут, високомерен и по един типичен богаташки начин, с отношение “докоснат от бога” (което е по-деликатната версия на “хванал Господ за оная работа”). От друга страна имаме и мъж, който е навсякъде и по всяко време; който знае всичко за всеки и вижда всичко, защото е претърпял “малък инцидент” в космоса. Съдбите на богаташчето и жената на споменатия мъж биват оплетени по един начин, какъвто само съдбата може да изгаври. Няма да се опитвам да разказвам повече, защото ще трябва да преразкажа едва ли не цялата книга, за да стане ясно на някой. Това беше една от тези книги, които си остават неясни до самия финал. И макар в даден момент да се поизясняват нещата и да може читателят да придобие някаква идея, все пак си остава мъглива и потайна. Лично за мен един от най-прекрасните плюсове. Четеш, четеш и непрекъснато се чудиш какво става. Героите те дразнят, ядосват, печелят на своя страна. В тях имаше нещо, което хем да те кара да ги харесваш, хем да ги мразиш. Те не са светци, дори напротив, и въпреки това съдбата им поднася безжалостни премеждия, които ги отвеждат до спорен завършек.
Дори стилът на писане на Вонегът не ме подразни, макар на моменти да ме объркваше. То се опитва да бъде описателен без да прекалява, като в същото време внимава и в самите описания. Опитва се да предаде емоциите на персонажите без да ги натрапва, да остави читателят сам да почувства това, което се случва. А книгата не е като да няма емоционален заряд, особено към края. Уви, не съм аз точно от хората, които биха коментирал този аспект, но все пак имаше нещо в атмосферата, там на Титан, което… сякаш беше едновременно весело и тъжно. А това, смея да заявя, си е доста силно литературно постижение.
И след като изговорих един тон глупости, в заключение ще добавя, че това е една страхотна книга. Не е за всеки, признавам, но в нея има адски много положителни неща, които си струват. Силно препоръчвам.