On The Dark Side of Life

March 5, 2012
day/night
2 Comments

Днес съм нещо философски настроен. Но не в положителния смисъл на думата. Не знам дали е от понеделник, не знам дали, защото не ми се работи и ми е скучно, не знам дали, защото просто ми е тегаво… Милион и две малки причини, всяка, от които сама по себе си от първостепенна важност и с пълна възможност да послужи като извинение. Важно е, че… Всъшност то дори не е важно :Д

Както казах, философски съм настроен. Има няколко теми, по които ми се философства днес. Но няма да занимавам никой с тях, най-вече себе си. За пример, много мразим опити да бъдем поучавани с изречения от типа:
“Ти знаеш ли колко е вредна колата? Какви лайна има в нея?”
То и кремвиршите са направени от отрови, ама са вкусни, нали? :Д Няма да живеем вечно. Всеки си мисли, че може да води здравословен и пълноценен начин на живот. Много хора си мисля, че като не пият кола, не ядат полуфабрикати и се ограничават от един тон неща, ще… хм… живеят по-дълго? (Дори не знам какво си мислят!) Истината е, че животът в големия крад може да бъде много неща, но не и здравословен, защото непрекъснато сте изложени на вредни газове, стрес и силен шум, гадна светлина и прочие. Колкото и здравословно да си живее човек, рано или късно ще умре :Д

Но аз се отплеснах. Не беше това основната тема на поста и философстването ми. Ето това е:
“Не е особно страшничко… Е, хорър е все пак.”
Винаги ми е било забавно как хората си мисля, че щом е ужас, значи автоматично трябва да е страшно. Може би някога, преди има-няма век, идеята на ужасите е била точно такава – да предизвика негативни емоции в човешкото съзнание, като използва за целта някои от най-първичните ни страхоте. Но и ужасът, както всичко останало, се развива. Той мутира, еволюира, променя се и се изменя. Дори можете да го погледнете по по-различен ъгъл – на него му се раждат деца. Всеки един различен поджанр, всяка една нова класификация, е дете на първоизточника. Няма да се опитвам сега да образовам неуките, нито ще правя историческа обиколка на ужас жанра през последните стотина години. Имам такова желание, но… не смятам, че съм достатъчно компетентен по въпроса, че да се опитвам да обобщавам толкова много, при положение, че съм видял толкова малко. Само искам да спомена, от уважение, че за първи хорър филм се счита краткият “The Haunted Castle” от 1896та година на французина Georges Méliès, който бая се е потрудил в тази насока. За съжаление не съм гледал нищо негово, а и едва ли някъде вече може да се намери.
Но да се върнем на темата. Защо страх? Човешкото съзнание, в по-голямата си степен, е много разнообразно и сложно. Ако за един паякът (или хлебарката, или змията, или… малкото котенце) е израз на неописуем и първичен ужас, то за друг е тема за неизчерпаемо вдъхновение и невъобразима радост. Разбира се, ужасите, в една огромна част, са плод на фантазия и много развито въобразние. Независимо дали говорим за вампири, зомбита, върколаци или други подобни чудовища, дали става дума за зла сила (дявол, демон, призрак) или древно проклятие, това са все неща, които не се случват реално в истинския свят (или поне нормалната човешка логика би ги отрекла). Именно затова е много относително от какво може да се уплаши човек и какво би му било забавно.
Има и филми, които се опитват да бъдат реалистични. Тук попадат всички такива за сериини убийци (без свръхестествения елемент, разбира се), странни индивиди, които дебнат жертвите си и си играят на котка и мишка с тях, побеснели животни, които нападат безразборно, канибали дори. Може би, в известна степен, да вървиш сам в тъмна и мрачна уличка, знаейки, че по петите ти те дебне неизвестен субект, който иска или да те ебе, или да те убие, или и двете. Това е първичен страх; страх от неизвестното, както е казал Лъвкрафт.
Съществуват и слашърите, които през последните години имат основна цел да забавляват, а не да плашат публиката.

(Кратка обяснителна бележка:
За незапознатите, слашърът е поджанр на ужасите, в който маниакален убиец (с или без свръхестествени способности, макар в повечето случай с умението да не… умира) преследва група хора, по възможност по-млади и по-оскъдно облечени, и ги отървава от мизерния им живот по грозен, груб и много болезнен начин. Любими инструменти са острите такива.)

Един много важен аспект на хорър жанра, поне за мен, това е предизвикването на отвръщание. Сигурен съм, че много от Вас са виждали снимки на умиращи/мъртви хора. Снимки от войни, безредици или каквито и да е други бойни ситуации. Най-фрапантни са фотографиите, в които човешкото тяло е подложено на най-разнообразни деформации и осакатявания, крайници липсват, кръв навсякъде. Не е ли това едно от многото лица на ужаса? В такива моменти, ама наистина честно, какво изпитвате – страх (от какво по-точно?) или погнуса, отвращение?
(Може и безразличие, но с него няма да докажа идеята си! :Д)
Филмите понякога търсят не по-различен ефект. Разбира се, методите не е задължително да бъдат същите, но идеята се запазва. Независмо дали говорим за сцени на изключително графично насилие (за пример сплатър филмите), за грозни сцени на некрофилия (Nekromantik) или перверзии, включващи разнообразни екскременти (Devil Woman Doctor), целта остава една и съща – от отвращение до погнуса. Това по никакъв начин не би трябвало да предизвика страх, поне не и по начин, по който си го представяме. Емоциите са много, но тук не говорим за пърични страхове, а за нещо по-различно.
С риск да се повторя, човешкото съзнание е различно при всеки. Вие може да намирате “Gremlins” за много страшен филм, докато аз да смятам “Екзорсистът” за наивна комедия. Всичко е мнгоооооо относително.

Та така… това исках да кажа, но се проточи доста постът. Докато го напиша, то взе, че ми мина, а и работа се появи. Стига толкова 🙂

Opeth Live in Sofia (01.03.2012)

March 2, 2012
eventsmusic
2 Comments


Има концерти, които те забавляват с музиката си, карат те да подскачаш с ритъма, да се радваш на групата. Има концерти, които те карат да се потопиш в една магична атмосфера и в един различен приказен свят, да се откъснеш от грозната действителност, която те заобикаля. Има обаче и концерти, които не само се движат по една тънка граница между споментатите две, но и те погъщат изцяло, заливат те емоционално, дори не знаеш къде се намираш.
Едва ли е нужно да споменавам от кой тип беше снощното шоу, което прогресив метъл иконите от Швеция изнесоха пред публиката в новоотворения клуб Blue Box. За съжаление не успях да отида по-рано и пропуснах подгряващата група, за която прочетох само хубави неща, но какво да се прави. Успях да стигна малко преди излизането на групата на сцената, а докато си взема една бира, те вече започнаха. Прозвуча интрото от новия им албум, последвано и от първото парче The Devil’s Orchard. Музиката на групата може да бъде едновременно нежна и красива, като в същото време е груба и агресивна. Открито, сетлистът беше насочен към новия албум, но те не пропуснаха да направят реверанс и към по-старите си неща с The Drapery Falls, Credence, Face of Melinda. Общо взето от 11те песни (в това число влиза и Deliverance, която бе изпълнена на бис), Opeth изпълниха още три парчета от новия си албум – I Feel The Dark, Slither и Folklore. За моя радост не пропуснаха сигурно най-нежния си и красив албум Damnation, който представиха с To Rid The Disease – моменът, в който тотално ме “погребаха”. Предишния им албум Watershed също бе отбелязан в лицето на страхотното Heir Apparent. Едно парче преди края бе крачка назад до 2005та година и изпълнението на десет минутния епос The Grand Conjuration.
Във всяко едно отношение групата беше просто страхотна. Mikael Åkerfeldt се опитваше да си говори с публиката между почти всички песни, като разказваше истории, подхвърляше шеги и въобще по всякакъв начин да предразполага тълпата, която по никакъв начин не оставаше безпристрастна. Фронтменът на групата сподели, че ние сме били една от най-милите и отзивчиви публики, на които са имали удовоствието да свирят. Дали го мисли, дали го казва на всички, мисля, че е все тая. Важно е хората да се радват.
Не си спомням как е бил звукът на предни концерти в Blue Box, но пък и нямам спомен да съм бил кой знае колко разочарован. Сега обаче бях направо впечатлен от чистия и хубав звук, който се носеше от колоните. Гласът на Åkerfeldt се чуваше ясно и чисто все едно слушаш студиен запис – нещо, което не мога да му отрека. Гласът му е невероятен във всяко едно отношение, независимо дали пее чисто или се опитва да се дере. Чак да му завиди човек.

Единствено ме е яд, че не успях да се отпусна като хората до самия край. Бързането да стигна от работа до залата, знанието, че и на следващия ден пак трябва да ставам за работа, фактът, че закъснях и не успях да намеря нито един познат, както и други дребни фактори… Все неща, които убиваха по малко от цялосното удоволствие. Радвам се, че по едно време някаква жена ни покани да се качим на балкона където имаше предостатъчно място и човек можеше да се наслади подобаващо на шоуто. Едва ли е нужно да споменавам, че преди това бях най-назад до вратата и не можех да се помръдна, свит буквално като пашкул.

Красив концерт. Прекрасно изпълнение от страна на Opeth. Една от тези групи, които успяват да те докоснат с музиката си, да те завъртят, здъвчат и изплюят, а ти да искаш още и още.

Chapter One: Legends and History – A Hosting of Historians – The Sixth Tale

March 1, 2012
clanbook: nosferatugamesvampire the masquerade
0 Comment

Шести разказ: Ненаситният Маниту

Сабатски звяр признава:

ДОСТАТЪЧНО С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ. СЕГА Е МОЙ РЕД. Не забравяйте: Били сме ловци преди да се превърнем в чудовища. Носферату са били превърнати, защото Носферату е обичал да убива. Това винаги е било нашата сила: да се храним с масите човешки, изсмуквайки от тях достатъчно кръв, докато растежа в градовете им стихне. Пешките на Камарила правят това, като ги точат малко по малко, но аз нямам търпение за подобно изтощително съществуване. Други ще ви кажат колко са прекрасни градовете, но мен ме изпълват с отвръщение.
Преди четиристотин години бях превърнат в подобно място: помийна яма, наречена Роуен. По това време Европа беше пълна с подобни помийни ями, където милиони смъртни се разхождаха в очакване на някой вампир да ги избие един по един. Когато се отправих към Новия Свят, си казах, че никога няма да се върна в Старата страна отново. Мисълта да изследам недокоснат континент ми допадна. Не разбирах, че това, което ще открия там, ще бъде по-лошо.
Хората бягаха към Новия свят на тълпи, а вампирите бяха готови да рискуват и да пътуват с тях. Познавах няколко глутници Сабатски номади, които рискуваха да пътуват в борови сандъци и повечето така и не успяха. Рискът беше голям, но скоро, след като колонистите стъпиха в Нова Англия, сабатите бяха там, готови да се хранят със слабите. По това време разчитах на помощта на група братя от клана; мисълта да се крия в ковчег няколко месеца не ме притесняваше особено щом имаше други, които да ме защитят. За това са групите. Някои пристигнахме в торпор, останалите бяхме достатъчно находчиви и излизахме да се храним нощно време.
Първите няколко години в Новия свят са едни от най-хубавите в същестуването ми. Хората бяха толкова далече от цивилизацията, че нямаше нужда да се преструваме, че има Маскарад дори. В една величествена кървава оргия, моята група можеше да разкъса цяло селище, да завлече оцелелите в пещерите, да ги окачи на стените и да точи от кръвта им в продължение на нощи. После, щом запасите се изчерпаха, се насочвахме към следващия град.
Късметът ни беше твърде хубав обаче, за да продължи вечно. Мислехме, че имаме континента само за нас, но какви глупаци бяхме. Там, сред горите имаше и други неща, много по-стари, отколкото ние предполагахме. Мяркахме ги от време на време, зловещи зверове, които атакуват през нощта, завличайки един или двама души, които са се отклонили прекалено далече от групата си. Разбира се, колонистите мислеха, че са подготвени, виняха местните, зареждаха мускетите си и се молеха на своя Бог за помощ. За съжаление, техният Бог май не се интересуваше особено.
Лидерът на групата ни мислеше, че убивайки едно от тези създания ще бъде идеално за добър ритуал, а по някаква причина ние се съгласихме с нея. Може би нашата „Треска от затвореност” е била по-лоша отколкото си спомням. Една нощ решихме да излезнам в гората и да заловим местните чудовища, за да им дадем урок. Това, което научихме, беше: Чудовищата много приличаха на нас. От краткия поглед, който успяхме да им хвърлим, осъзнахме, че в Новия свят има Носферату, и е имало от стотици, може би хиляди, години. Успяхме да докажем това като заловихме едно и го измъчвахме за информация.
Очевидно, звероподобните Носферату, които живееха там, никога не са излезнали от фазата на „ловци”, за която слушате в старите легенди. Това, което измъчвахме, не спираше да дърдори на своя див език за това как щял да погълне душите ни, да изяде тези на хората, да задоволи глада си – не спираше да беснее. Не разбирахме езика му, но изглежда той владееше перфектно Анимализма, затова ние все пак споделяхме поне един език. По-късно научихме, че местните го наричат „Маниту” – дух, който се храни с духовна същност. Неговите методи на хранене бяха по-ефективни от нашите. Всички първобитни знаеха, че там има чудовище, което ги дебне и ги убива един по един, но те все пак му оставяха жертвоприношения, за да не полудее и да ги избие всичките.
Манутуто имаше множество странни заблуди. Една от тях се изразяваше в това да избере животно за свой тотем и да изяде душите на децата му, за да придобие сила. То намираше въпросното животно – мечка в този случай – превземаше думата му и го използваше, за да убива. След това връщаше духа си в пещерата и тръгваше на лов за мечката. Може и да е бил побъркан, но според нашата майка това звучало като забавление. Скоро разбрахме, че ако успеехме да научим това, което то правеше, никога нямаше да трябва да напускаме проклетите пещери. Нашата група говореше с благововение за командването на вълците около лагерите на заселниците, за хващане на духовете им и насочвайки се на запад, убивайки по пътя си.
Искахме неговата сила, затова я взехме. Събрахме се около тялото му и му показвахме какво е диаблерията в Старата страна. След това намерихме пещерата и племето му и се заехме да ловуваме хора от едната страна на континета до другата. Както без съмнение сте чули, много от групите на Сабата са адаптирали практиката на местните Американци в своите ритуали. Ние не бяхме различни. Моята глутница се научи да ловува като Mанитуто и събираме души по този начин от тогава.

Колониална Америка
Александър Руксард, Нсферату академик, се намесва отново:

КОЛКО ВЪЛНУВАЩО! Ако нямате нищо против, бих искал да се възползвам от възможността да вмъкна малко уточнение, ако щете… допълнение към тази толкова вълнуваща история. Защото не бих искал да пренебрегнем историята на самите градове в Новия свят, нали? Докато хората са колонизирали Америка, разбирате ли, те са създали малки градове и селца по поречието на източното крайбрежие, в частност на север, в Нова Англия и подобни места. Докато камарилската история се фокусира изключително много върху места като Ню Йорк и Бостън, големите градове, ръководени от по-старите вампири, някои от нас са се сетили да включат и историята на по-малките градове, защото те са повече свързани с Носферату. Другите кланове сякаш се насочват към престижни хора и места, но ние сме се задоволявали да живеем в дупките. Поне аз… не бих си и помислил да говоря за останалите от вас.
Все пак, най-проспериращите градове са привличали множество амбициозни новаци, които са искали да си създадат име като принцове или примогени (или още по-срещано, като кардинали и лидери). Малките градове са били под нивото на тяхното внимание. Кой го е било грижа дали град с под стотина души е щял да живее или да умре? Такива места са били изключително сплотени и обикновено религиозни, което е правило почти невъзможно за Киндред и Каинити да установят свое господство… освен ако, разбира се, не са били много добри в прикриване на дейността си от смъртните.
Антисоциалните Носферату намирали тези старомодни малки градчета за изключително удобни за техния темперамент. Канализационни плъхове, които са препътували океана, за да се спасят от политиката на Стария свят, не са били особено въодушевени да толерират процъвтяващата класа на вампирите от Новия свят. Нова Англия и Източното крайбрежие имали хиляди малки селища, където отшелническото Носферату можело да дебне и да се храни необезпокоявано. Когато чуя да се споменава за Носферату отшелниците – както много от младите говорите – се сещам за този исторически пример.
За съжаление, както често се случва, много от тези усамотени Носферату не могат да издържат на изкушението да се месят в живота на местните хора, понякога избирайки някое много влиятелно семейство за свое стадо. Както Вентру оставяли своят неизлечим отпечатък върху най-богатите фамилии в най-големите градове, така Носферату използвали усамотени човеци в малките градчета. Тъй като Носфератувските гуулове ставали все по-непривлекателни и се изродявали колкото повече се подлагали на кръвта на господаря си, най-нечовешките Носферату създали недодялани общности, чийто мизерия и упадък отразявали тяхната измъчна душа. Именно затова Носферату са част от скритата история на Америка, за градовете, които са пропаднали, където мърляви жени са разждали пищящи деца, където външни хора са потръпвали при споменаване на кръвсмешителни семейства, които предавали същите ужасяващи поквари от поколение на поколение.

Произходът на Камарила
Бивш камарилски примоген отбелязва:

Да, да, това е прекрасно, че си преписваме по-голяма част от историята на света и всичко останало, но мисля, че малко преувеличавате. По дяволите, та ние не сме изиграли такава голяма роля в историята на вампирите, камо ли в тази на хората. В обществото на Киндретите, Носферату изпълняват само две неща: наблюдавайки и оплаквайки се. Тъй като сме далече от Камарилскоро общество, наше наследство е да критикуваме това, което другите кланове правят.
Ще Ви дам пример: кулминацията във възстанието на Анархистите. Годината е 1943, “Споразумението на Бодлите”, в близост до Силчестър, Англия – Носферату бяха там, но не са изпълнили никаква важна роля. Джоузеф Вон Баурен представлявал клан Носферату, но от това, което съм чувал, не е направил нищо друго освен да слуша речите на другите. Бихте помислили, че е Тореадор, заради всичкото, което е постигнал.
От друга страна, неговият архонт, Федерико, е направил много повече от Вон Баурен, защото той седнал и наблюдавал какво се е случвало много внимателно. Докато господарят му позирал и се надувал, Федерико нямал доверие на нищо. По този начин той бил един от първите, които забелязали, че на Анархистите не им допадала особено идеята за това общество, което останалите сформирали. Ако не бил скептицизмът на Федерико относно Камарилскоро общество, анархистите са щели да имат елемента на изненадата при тяхната атака. Именно защото наблюдавал и мрънкал относно колко зле се развивало всичко, основателите оцелели в тази конвенция.
Ще бъда кратък, защото колегите имат навик да се увличат: От самото начало на Камарила, нашата роля била да бъдем цинични, скептични и да се съмняваме. Защото сме по-далече от вампирското общество от който и да е клан – вече с изключение на Гангрелите, предполагам – ние имаме много по-обективен поглед върху нещата и това, което не е наред. Това е моята роля като примоген: да говоря, когато никой не разбира колко са зле нещата.
Разбира се, аз не си въобразявам, мислейки, че няма Кайн, както този приятел, който май напусна стаята, но… Някой забеляза ли къде отиде? Някой от нас, които бяха тук, сега ги няма. Мисля да хвърля бърз поглед в тунела отвън…

Допълнението на историка
Пригответе се за завръщането на Александър Руксард, Носферату академик:

СВЕТИ БОЖЕ!Надявам се, че всичко е наред. Стигнахме ли до 18ти век? Не мога да повярвам, че пропуснахте да споменете за едно от най-забележителните… просто един от най-забележителните аспекти от нашата история. Имам предвид 1789та година, по-точно Париж. Сега, имайте в предвид, чул съм слухове, че парижките Носферату са участвали в Парижката революция, подклаждайки неразбирателствата между аристократите.
Според слуховете, имало група от Канални плъхове, които мразели пропадналите вампири от парижката Камарила с такава страст, че създали подземна конспирация. От тогава, по един подобен на Виктор Юго начин, много престъпници, които са бягали от полицията, са били подпомагани от невидими сили в каналите на Париж; симпатизанти, които са им оставяли следи, за да им помогнат в бягството; храна и вода, дори оръжия, за да подхранват омразата си към парижките Тореадори и Вентрута. Просто очарователно, не мислите ли! Но… вие пак ме гледате по този начин. Простете ми за прекъсването…

Dreamcatcher by Stephen King (RC2012 #15)

February 28, 2012
booksreading challenge 2012
4 Comments


Поради липса на работа в момента, успях да прочета тази книга за десет дни от офиса :Д Чак ме е срам от себе си, защото хич не е малка.
“Капан за сънища” разказва за четирима приятели, които ги държи много силно приятелство. Всеки един от тях е стаил мрак в себе си и не е особено щастлив от живота си. При провеждане на годишната им ловна екскурзия, те се озовават в центъра на извънземно нашествие, на побъркани военни и зловещи същества, които обсебват тялото и го изяждат по ужасен начин. Съдбите им, незименно свързани благодарение на умствено изостанал техен приятел от детството, сякаш са чакали този ден. Но не всички имат шанс да преминат благополучно до края.
“Капан за сънища” е от книгите на Кинг, която повтаря множество от идеите му, като дори не се опитва да се прикрива. Подобно на “То” имаме група деца, които ги свързва миналото, които са заедно в очакване (без да го подозират дори) на нещо велико, с което едва ли не ще спасят света. Мрачни и тъмни мисли се въртят из главите им, всеки със своите проблеми. Кинг дори има референция към въпросната книга, но ще Ви оставя сами да си я намерите. Продължавам да твърдя, че книгите на Краля на ужасите трябва да бъдат с едно сто-двеста страници по-кратко. В своите близо 700 странички Кинг се е разпрострял в описания на миналото, в огромни диалози, през които се обсъждат безсмислени неща или се повтарят отново и отново вече казани такива. Опитва се да бъде прекалено подробен в момент, в които трябва да бъде максимално кратък. Не ме разбирайте погрешно, Стивънчо има прекрасен стил на писане, увлекателен и ангажиращ достатъчно вниманието. Просто понякога сякаш се самозабравя и започва да описва скучни и/или не толкова интересни събития. За щастие в тази книга тези моменти са разхвърляни из по-голяма част от първите две третини, а не са ситуирани на едно единствено място. Именно затова няма опасност да се отегчите прекално много.
Книгата е достатъчно интересна, а персонажите тук са изградени добре и почти избягват типичните за този автор клишета. Също така много от заучените му стереотипи, които се забелязват в по-голяма част от творчеството му, тук липсват (което поне за мен си е много голям плюс). Има, разбира се, и няколко по-криви момента и героя, но на фона на общото, те могат и да бъдат пренебрегнати.
Лично аз препоръчвам след това да се запознаете и с екранизацията по романа, в които откачения генерал Курц се играе от Морган Фриймън, а Томас Джейн и Деймън Люис се превъплъщават в образите на Хенри и Джоунзи съответно.
Макар и доста да се повтаря, “Капан за сънища” не е чак толкова лоша книга. Малко сякаш не и достига, за да се превърне в нещо наистина прекрасно и невероятно.

1984 The Year I Was Born

February 24, 2012
movies
4 Comments

Идеята за подобен пост ми се върти от няколко месеца, но безкрайният мързел в мен все намираше извинение да не го свърши. Наскоро обаче постовете на Ламота за филмите от различните десетилетия (в това число и 80те) ме върнаха към тази идея. В комбинация със скуката, която цари на работното ми място и липсата на кой знае каква работа, са идеалното извинение за изпълнение на поставената цел.
Самата идея е много просто – ще си говорим за филми, които са излязли през 1984та година, годината, в която светът се е сдобил с моята светла персона; грешка, за която сигурно още съжалява (светът де). Класация няма да правя, защото смисъл в това не виждам. Някои от заглавията, които ще спомена по-долу, са много любими, докато други харесвам малко или много. Трети пък споменавам, защото смятам, че трябва да бъдат споменати, но не е задължително да харесвам.
Разбира се, както повечето могат да се досетят, ще започнам с най-очевидното, а именно… Ужасите :Д (Нима някой остана изненадан?!)

1984 е година, която поставя началото на няколко поредици, кои успешни, кои не чак толкова. Може би най-известната и позната на много хора, е

A Nightmare on Elm Street

Първата част, с безсмъртния и озлобен Фреди Крюгър, който дебне жителите на малкото градче в сънищата им и превръща най-големите им кошмари в реалност, превръща Робърт Инглънд в хорър икона, а Уес Крейвън в име, което се запомня (не, че той не го затвърждава с “Писък”, но това е друга тема). Лентата ражда още 6 продължения, сериал, римейк, че и спин оф, в който злото създание се изправя срещу друго себеподобно в лицето на Джейсън от “Петък 13ти”.

Children of the Corn

Първият от серията филми, базирани слабо по разказа на Стивън Кинг, става факт през тази година. Групичката деца, които се крият в царевичните полета, кланят се на зловещо божество и избиват възрастните, дълги години ще продъжават да тормозят телевизионните екрани. Лично аз успях да намеря информация за 10 филма, но може да има и повече. Не мога да кажа, че който и от тях струва кой знае колко, но все пак не са малко като количество, а това предполага и солидна фен база.

Silent Night, Deadly Night

Може би най-кратката поредица от всички. Само с пет филма в актива си. Silent Night, Deadly Night разказва историята за сирак, който става свидетел на убийството на родителите си от крадец в костюм на Дядо Коледа. Когато пораства, той откача и започва да избива жителите на градчето, облечен точно по същия начин. Като цяло първата част е доста малоумна, а продълженията по никакъв начин не се подобряват. Все пак сметнах, че е важно да я спомена.

Разбира се, не можем да не споменем и едно продължение, което едва ли има нужда от представяне.

Friday The 13th: The Final Chapter

Признавам си, че не съм фен на поредицата, но образът на Джейсън като ултимативния бад асс злодей (особено като придобива “свръхсилите” си), ме кефи максимално. Все пак това е поредица, която има едва ли не култов статус сред хорър маниаците. Фен базата е огромна и безкрайна. А римейка от преди няколко години само потвръждава тезата, че е безсмъртна машина за пари.

Нека сега обърнем внимание и на няколко хоръра, които определено си заслужават вниманието (годината не е била много богата, затова и ще бъдем скромни).

The Company of Wolves

Прекрасната интерпретация на Нийл Джорждан за Червената шапчица и Големия Лош Вълк. История за върколаци, която обаче е поднесена по един наистина красив и различен начин. Определено не е филм, който може да се хареса на всеки, но е изключително красиво и интелигентно заснет.

Gremlins

Още един филм, който поне за мен, е класика в жанра. Хорър-комедията (с наблягане на комедийните елементи) на Джо Данте е забавна, плашеща и сладка едновременно. Малките пухкави топки (и най-вече Гизмо) са малки, сладки и игриви, но ако наручите правилата да не ги мокрите с вода и да не ги храните след полунощ, се превръщат в злобни, грозни и противни зелени твари, които убиват и рушат всичко, което се изпречи на пътя им.

Night of the Comet

Това, поне за мен, не беше кой знае какво, но все пак не е чак толкова зле. Историята се върти около две момичета, които се събуждат една сутрин, за да установят, че повечето живи хора са мъртви, а на тях им предстои битка с някакви зомби подобни същества.
Нямам кой знае какъв спомен за този филм, затова ще си спестя коментарите.

Razorback

Това е австралийски хорър, който разказва за побесняло… прасе (добре де, глиган). Жертвите падат една по една, но никой не прави нищо по въпроса. Обаче се намират ентусиасти, които да тръгнат да търсят истината и да се изправят срещу… ахъм… злото. И от това нямам много голям спомен, но е правено по книга и е малко над средното ниво за филми за бесен добитък. На скромния фон от ужаси, няма как да не откроим заглавието. Още повече, че идва от Австралия.

Firestarter

Не съм кой знае какъв фен на версията, но все пак става за гледане. Малката Дрю Баримор е прекрасна в ролята на пирокинетичното момиченце, което разказва играта на лошите. За последвалото продължение години по-късно не ми се говори.

Ми май това беше с ужасите. Явно е било скромна година. Но все пак има още филми, за които трябва да говорим.

The Terminator

Едва ли тази лента има нужда от представяне. Кой не я знае? Лично аз повече харесвам втората част, но все пак и първия филм на Джеймс Камерън е класика, която не трябва да остава пренебрегната.

Ghostbusters

Още един филм, който ще остане в аналите (без мръсни мисли :Д) на киното дългоооо време. Комедията на Айвън Райтман е просто перфектна в толкова много отношения, че няма накъде повече. А изпълненията на Сигорни Уивър, Бил Мъри, Дан Акройд и компания са повече от чудесни.

Indiana Jones and The Temple of Doom

Още една поредица, която не смятам, че има нужда от представяне. Втората част от приключенията на безрасъдния антрополог и търсач на съкровища Индиана Джоунс е може би най-мрачната и зловеща от всички (щях да кажа от трите, ама се усетих, че наскоро пуснаха една, която май беше повече грешка отколкото нещо друго). А сцената с вечерята така се отпечата в детското ми съзнание, че още я помня.

The Neverending Story

Едно красиво фентъзи, поднесено от Волфганг Петерсън. Историята на момче, което попада в магичен свят, посредством страниците на книга. Следват множество различни приключения, през които то трябва да премине. Красива и детска история, която не съм сигурен дали би ми харесала сега… Толкова много години минаха откакто последно съм я гледал.

Dune

Версията на Дейвид Линч по романа на Франк Хърбърт е малко странна на моменти, но лично аз я харесвам. Малко трудно в началото се възприемат герои, които говорят малко, а през повечето време чуваме само мислите им, но все пак се свиква. Филмът е бавен (поне в три часовата си пълна версия), но много добре пресъздава историята на книгата.

Police Academy

1984та година поставя началото и на пародийната поредица за група полицаи, които трябва да се справят с неволите в академията, а след това и с живота на улиците. Първият филм ни запознава с плеяда от персонажи, кой от кой по-забавен и уникален по свой собствен начин.

Beverly Hills Cop

Не съм кой знае какъв фен на поредицата, но филмите бяха забавни и с прилично количество екшън, а Еди Мърфи неотразим с голямата си усмивка.

The Last Starfighter

Не мога да не спомена и гийкърския The Last Starfighter, който имахме навремето на касета (мир на прахта й). Историята разказва за момче, което е много добро на видеоигра, която обаче се оказва тест за уменията му да управлява звездолет и да се трепи с лошите. Много свежо и забавно филмче беше навремето. Сега нямам идея дали би ми харесало толкова.

The Philadelphia Experiment

Още един филм, от който имам приятни спомени от детските си години. Правителството провежда таен експеримент, при който цял кораб бива пренесен напред във времето. Експериментът обаче не е от най-перфектните и екипажът на кораба умира по ужасен начин. Само двама души успяват да се спасят и те трябва да намерят начин да разбулят мистерията.

Wheels on Meals

Това заглавие спокойно може да бъде поставено в графата “Guilty Pleasures”. Джеки Чан и неговия съквартирант работят в модифицирания си микробус, като правят бързи закуски и напитки. Те обаче се обединяват със своя приятел, който се изживява като частен детектив, за да помогнат на момиче в беда. Знам, че много хора не биха нарекли това кой знае колко добър филм, но мен супер много ме забавлява. Определено е от веселите филми в по-добрия период на Джеки Чан.

Още няколко заглавия, които смятам, че заслужават внимание:
Bachelor Party, The Bounty, Top Secret!, Romancing the Stone, Nausicaä of the Valley of the Wind, 2010

Освен това си отбелязвам да гледам:
Amadeus (който вече съм свалил и беше прехвален от Ламота), както и Sexmission (отново прехвален от Ламота, и който съм сигурен, че съм гледал, но в американски вариант, или поне нещо подобно)

Мисля, че това беше. Може и да съм забравил нещо, затова не се срамувайте да споделите и своите предпочитани филми от тази година. А който има желание, може да направи и подобен пост за своята година. Дори и да се повтаря… Сигурен съм, че ще има заглавия, които аз няма да съм включил (или с когото Ви съвпада годината).

Aliens by Alan Dean Foster (RC2012 #14)

February 21, 2012
booksreading challenge 2012
0 Comment

През един пост по-надолу писах за първата книга от поредицата на Алън Дийн Фостър, по сценариите на филмите за Пришълците. Колкото и да се опитвах да измисля нещо ново и по-различно, нямах особен успех. Всеки, които е чел предната част, знае какво точно да очаква от този автор и тук. Стилът на писане, начинът на изразяване, всичко е абсолютно същото.
Все пак, за да не е напълно празен и кратък този пост, нека запознаем невежите с действието във втората част:
Рипли бива намерена най-после, но се оказва, че е прекарала доста годиники в сън и всичко, което знае за света, се е променило. Компанията е изградила колония на злощастната планета и скоро губят контакт. Рипли получава предложение да се върне с екип от високотренирани военни обратно и да разбере какво става. Всеки му е ясно какво ги очаква там – хорда от Пришълци, че и кралица-майка за десерт. Отново започва зловеща битка за оцеляване, но този път враговете са прекалено много.
Фостър се е придържал към сценария отново и не си е позволявал волности. Успял е по един прекрасен начин да пресъздаде ексцентричните образи на марините, които по нищо не отстъпват на екранните си образи. Книжките са задължителни за всеки един фен на поредицата, защото са добре написани и винаги е интересно да прочетеш по-подробно как мисли и разсъждава даден герой, познат ти от големия екран.

The Hellbound Heart by Clive Barker (RC2012 #13)

February 18, 2012
booksreading challenge 2012
0 Comment

Фаталният номер 13 се пада за още една филмова икона, след “Alien”. Тук предполагам, че по-малко хора ще са запознати, но… нека си поговорим за вашите желания. Какво искате най-силно? Готови ли сте да изтърпите болка отвъд нормалните възприятия, но да получите най-върховното и незабравимо удоволствие? Да? Помислите си отново! Ценобитите са тук и само Ви чакат да отворите вратата към техния свят, да поискате това, което те могат да Ви дадат, да се окажете глупав достатъчно, че да Ви подлъжат. Отворите ли кутията веднъж, връщане назад няма.
Все пак кратка интродукция ще бъде наложителна, предполагам. Колко от Вас са чували и/или гледали “Hellraiser”, който се явява и пълнометражният режисьорски дебют (има две кратки филмчета преди това, но това вече си е цял голям филм) на писателя Клайв Баркър? А колко от Вас са обърнали внимание, че въпросният е базиран на повест с наименование “The Hellbound Heart” (“Прикованото към Ада сърце” в свободен превод, или “Прикован към Ада” в издадената в България книга, ако не се лъжа)? Историята на книжния и филмовия еквивалент е почти едно към едно пресъздадена. Младо семейство се нанася в нова къща, но жената крие тайна – тя не обича своя съпруг. Тя е дълбоко влюбена в безотговорния и вечно изчезващ брат Франк, който последно е бил видян във въпросната постройка преди няколко седмици. Оказва се, че той все още е тук, но… не съвсем. Тялото му вече не съществува в нормалния си вид, а душата му е хваната в измерение на болка, страх и непрекъснати страдания. За да може да се върне към света на живите и то в нормалната си форма, той се нуждае от кръв… и то много. Готова ли е “любимата” да прелъстява и убива непознати мъже за него? И може ли въобще някой да ги спре?
Иронията тук е, че един от най-великите образи в киното; образ, който се ражда именно в този филм, не е част от повестта. Pinhead, изигран безупречно от Дъг Брадли в 8 филма, е изцяло рожба на сценарния ум на Баркър, защото освен режисьор, той е и сценарист на лентата. Независимо, че той не е изградил този персонаж по време на писане на повестта, той успява да го роди за филма. Това само може да говори какви идеи е имал за тази история и какво би могло да се случи ако беше писал още и още.
По принцип трудно авторът на едно произведения може да създаде лош сценарии по него, защото той най-добре познава творбата си и знае всяка неизказана реплика на персонажите си, всяка мисъл и движение, което е можело да направят, но не са. (За справка “Интервю с вампир” или “Покани ме да вляза” (шведската версия, разбира се)). И макар Баркър да е направил леки промени в самото представяне на дадени неща и ситуации (от бюджетна гледна точка, предполагам), той пресъздава много точно атмосферата на своята творба. Читателят може да усети ненавистта на Джулия към своя съпруг или към Кристи, да почувства нейното отвращение, когато той я докосва, нейното безразличие докато прави секс със съпруга си. Всеки, който е поне малко запознат с творчеството на автора, знае какво болно и извратено въображение има той що се отнася до описание на истинското зло. Той не се старае да обясни защо, нито как. То просто няма нужда. Нещата се случват по този начин, защото така трябва. Ценобитите са гротесктни създание с пришити към тялото им кожени дрехи, с обезобразени по най-различни начини тела, излъчващи смърт и похот едновременно. Те са ултимативното оръдие за удоволствие, но… не по начин, по който човешкото съзнание разбира тази дума. Те ще обърнат вътрешностите Ви отвътре навън и обратно, а Вие ще крещите едновременно за още и за милост. Баркър се е постарал това да стане ясно. Неговите творения оценяват болката и страданието и не желаят да ги пропиляват напразно,
(“Без сълзи, моля. Ще пропилееш едно хубаво страдание.”)
защото ще се загуби магията. Няма нужда да се впускам в повече подробности, за да не развалям удоволствието от четенето, но само искам да кажа, че макар и да се повяват за малко, ценобитите са образи, които трудно могат да бъдат забравени. Дори и без Pinhead в книжната версия, повестта е сила, а Баркър просто гений.
Казах!

Alien by Alan Dean Foster (RC2012 #12)

February 18, 2012
booksreading challenge 2012
0 Comment

Кой не знае Пришълецът (с главно П)? Кой не е чувал за него?
ТИ? Марш в ъгъла наказан и после искам пълен и подробен преразказ и на четирите части (че и дори на предстоящия “Промотей”… Не е излязъл, казваш? Това си е твой проблем!) в писмена форма и описан всеки детайл, всяка реплика, дори и финалните надписи да са включени.
Едва ли подобни книги имат нужда от представяне или предистория. Въпросното малко книжле на Алън Дийн Фостър е романизация на сценария на едноименния филм на Ридли Скот (да се слави името му!) от 1979та година и поради тази причина изненади от сюжетна гледна точка не трябва да се очакват. Действието следва това на лентата дословно и авторът не си е позволявал каквито и да е волности. Има, разбира се, едно-две неща, които са леко променени, леко изменени или пък липсващи, но това може да се обясни с факта, че хартиената версия е писана по версия на сценария, която в последствие е претърпяла леки изменения (примерно в книгата Аш не бива изгорен след разпита, а само… му бива дръпнат щепсела), било то и по време на самите снимки.
И все пак, нека накратко представя за какво става дума (за тези заблудени души, които никога не са гледали филма или (олееее, дори не искам да мисля за подобна алтернатива, освен ако те самите не са дошли от алтернативна вселена, в която няма… Пришълци) никога не са чували за подобни филмови шедьоври). Екипажът на товарния влекач “Ностромо” се прибира към къщи, когато членовете на екипажа биват събудени от своя сън, защото компютърът се е натъкнал на сигнал за помощ от близката планета. Въпросната се оказва доста неблагоприятна от към атмосфера, но все пак те кацат и опитват да разберат какво става. Един от екипажа се натъква на странни яйца с извънземна форма на живот, като едно от тях се залепя за скафандъра му и в последствие на лицето му. Няколко часа по-късно всичко изглежда наред, съществото е мъртво, мъжът в перфектно състояние… или дали? Нещо се ражда и пробива гръдния му кош, избягва и скоро започва да избива членовете на “Ностромо” един по един. Започва игра на котка и мишка, в която само един може да излезе победител.
Доста бегло и накратко разказна, това е историята на първия Пришълец – филм, който ще остане завинаги в историята на киното, научната фантастика и ужаса.
Но да оставим това настрана. Човек не може да не си зададе въпроси като “С какво хартиената версия е добра?”, “Струва ли си въобще?”, “Има ли смисъл човек да си дава парите след като може просто да гледа филма?”, и т.н..
Ще започна с най-важното: Да, струва си!
Признавам си, че очаквах поредната мизерна, набързо скалъпена романизация (с оглед на малкия обем на книгата) с цел допълнителни пари, без каквито и да е литературни стойности. Оказа се обаче, че греша. Алън Дийн Фостър има хубав стил на писане, лесен за четене, без излишни глупости, но в същото време и без да оставя усещане за нещо евтино (както е думата на английски cheesy) и пошло. Той не само че не разваля атмосферата на филам, но дори и обогатява усещането с допълнителните чувства, усещания и мисли на персонажите, какво им се върти из главата, как искат да постъпят или за какво си мечтаят, все неща, които трудно може да бъдат предадени само с лицеви изражения на голям екран. Фостър прекрасно е пресъздал образите на екипажа на “Ностромо”, помагайки на читателя да се запознае дори още по-подробно с тях, да стане съпричастен дори и на тези, които са му антипатични. Още повече, че тези, които са гледали “Пришълецът”, лесно могат да си представят дадена ситуация и да видят Рипли или Далас в момент от филма, но с мислите и чувствата им в този момент. Красота!
Та, книжките са стари и трудно може да си ги намери човек, но все пак първата е супер, а очаквам същото и от другите две. Определено си заслужават четенето, още повече, че са малки и бързо се минават.

From The Office

February 15, 2012
day/night
5 Comments

Само исках да отчета един пост от работното място… Втори ден, да сме точни :Р~

Bad Men by John Connolly (RC2012 #11)

February 11, 2012
booksreading challenge 2012
0 Comment


За Конъли съм писал доста вече, споменал съм някои от другите му книги, както тези за детектива Чарли Паркър, така и за “детското” му фентъзи. “Зли хора” беше и последната книга, която ми остана негова (освен дебютната, но нея трябва да я търся по щандовете със стари книги явно) да прочета. Оставих си я за последно, защото тя също се водеше странична, тоест не е от поредицата за споменатия детектив, но засяга подобни тематики и сюжети. Прочетох и няколко не особено положителни мнения, което още повече ме накара да изчакам.
Вече обаче е зад гърба ми (на рафта с прочетени книги, чакаща да бъде отнесена към Пловдив) и смея да кажа, че хора много, мнения все разнообразни. Първо, Чарли Паркър има епизодична поява, за няколко секунди, без да казва нищо. Това ще рече, че книгата се развива в същата вселена. Но друго общо няма. Още с въведението Конъли ни запознава с малък остров с много тъмно минало и нещо свръхестествено на него, което… май не е от най-доброжелателните. Постепенно множество герои се появяват в общата картина, но нито един от тях кой знае колко съществен (с едно-две изключения). От друга стана имаме и още един персонаж – затворник, все още на топло, който явно също крои планове и те (плановете) в последствие ще се окажат неизбежно свързани с острова и обитателите му. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, за да не развалям удоволствието от четенето. Така или иначе в началото всичко е само намеци, бавно и мудно е. Участниците в даден момент стават толкова много, че на читателя не му е ясно кои са важни, кои не, за кои трябва да внимава и кои може да игнорира като част от пейзажа. Прекалената любов към описанията, която се забелязва в повечето книги на автора, тук също се проявява. Почти всяка една уличка, всяко едно заведение, всеки един герой е описан и представен от миналото си, че чак до вероятното бъдеще. Понякога тази информация идва в малко повече и отегчава, но поне тук не е чак толкова прекалена.
Това, което аз лично обаче най-много оцених в “Зли хора”, е атмосферата. За едно нещо Конъли съм го признал и това е създаване на усещане за гибел и трагичност. Отчаянието в неговите книги е просто просмукано във въздуха. Независимо дали говори за зимната виелица и лошото време, за гъстите гори или полюшването на лодките в морето, той винаги те оставя с едно такова усещане за безнадеждност. Смъртта е там и няма да си тръгне докато не вземе нужното количество жертви. Книгата е просмукана с кръв, смърт и насилие. Героите са истински и читателят може да усети тяхната лудост, тяхната студенина, тяхната злоба, както и отчаянието и жаждата за живот на жертвите.
Личи си, че Конъли не е бързал при представянето на сюжета. Той описа една ситуация до края й, след това се връща назад във времето, при друг персонаж, и представя и неговата гледна точка. Бавно, внимателно…
“Зли хора” не е книга за всеки, но определено е добра книга. Не мога да кажа, че е най-добрата на Джон Конъли, но определено има собствена атмосфера. Свърхестественото тук е застъпено много силно и дори липсата на кой знае колко логично обяснение не пречи. Има достатъчно подхвърляния, че сами да можем да си направим изводи, било то и различни.

best ark server hosting