Първо бих искал да започна с това, че не съм фен на Кунц. Стилът му на писане, начинът му на изразяване, както и множество други по-дребни неща, превръщат четенето на неговите романи в истинско тягостно изживяване. Не мога да се похваля с кой знае колко от произведенията му зад гърба си, но все пак не е като да не съм опитал.
Въпреки това от много време ми се искаше да прочета някои от по-старите му неща. Говорим за книгите, които е писал в началото на своята кариера, тези, които повечето хора класифицират като ужаси във всяко едно отношение на тази дума (говорим за жанрова спецификация, не за състояние на духа :Д). Миналата седмица в крайна сметка реших да му дам един последен шанс с преведената на български “Древният враг”, която уж е сред едни от най-добрите му произведения. Още повече, че имах някакви бегли детски спомени от филма със заглавие “Phantoms”, както е и оригиналното име на книжния еквивалент.
Нека направо започна с това, че Кунц попада в черния ми списък и определено е автор, който не бих си купил ей така от книжарницата (особено с бруталните цени на книгите напоследък съспоставени спрямо моето безпаричие). “Фантоми” ни запознава с две сестри – едната е 14 годишна тинейджърка, а другата дипломирана докторка. Втората живее в малко селце високо в планината и води по-малката си сестра, за да живее с нея след смъртта на майката. Още с пристигането си обаче усещат, че нещо не е наред. Колкото и да е беден от към хора по това време на годината, градът никога не е бил толкова тих, направо безлюден. Щом Джени, медицинската сестра, се прибира в дома си, намира своята слугиня мъртва. Постепенно двете намират още трупове и в последствие успяват да се свържат с полицята в съседния град, която идва на помощ.
Нещата обаче стават все по-странни и по-странни и много скоро всички осъзнават, че си имат работа с нещо повече от маниакален убиец или убиици. Оказва се, че пропадналия журналист и писател доктор Тимъти Флайт може да знае истината за техния мистериозен противник. Това е древно създание, което се крие по дъното на моретата и излиза веднъж на много години да се храни. То е причината за масови изчезвания през вековете на цели селища и стотици кораби-призраци из необятните морски ширини. Но и то, както всяко живо създание, си има слабо място, те го откриват и правят опити да го унищожат.
На теория всичко звучи много интересно, нали? За съжаление обаче реализацията въобще не е толкова добра колкото би ни се искало. Действието започва бавно и до самия си финал не променя кой знае колко бързината, с изключение може би на последните 2-3 глави. Образите, които Кунц изгражда са толкова нереални и изкуствени, че нито за момент читателят не може да се привърже към който и да е, камо ли да се опита да ги разбере. По-голяма част от действията им са глупави и в повечето случаи адски нелогични. А за малкото четиринадесет годишно момиченце, което нито за момент не се държи като такова, дори не искам да споменавам.
На няколко места из книгата ми се струваше, че Кунц сякаш е стигнал до момент, в който не е знаел какво да прави и е решавал нещата глобално, като е премахва цели групи от персонажи просто ей така или ги кара да правят грозни и глупави неща, само и само да се задвижи сюжета. В интерес на истината мога да продължавам още в този дух, но ми се струва, че на всички им стана ясна идеята. “Древният враг” е скучна и мудна книга, която затвръждава мнението ми за Кунц като скучен и муден автор (“Входът за рая – платен” беше последният такъв пример). Макар и да има няколко интересни момента, особено към края, те по никакъв начин не успяват да оправдаят адски бавното й темпо. Толкова бях се отегчил по едно време, че дори се наложи да се върна и да препрочета няколко момента, които се оказаха доста добри, но можех да игнорирам без да се усетя.
Като цяло не препоръчвам книгата на никой. По хубава е от споменатата по-горе книга на Кунц, както и от още няколко от по-новите му неща, които съм чел, но… Мисля да не си правя повече експерименти.

Тъй като нещо се прецакаха нещата и загубих 1/4 (цял един злодей) от поста, който пишех за Horror Icons, реших да разнообразя малко. Едва ли мога да кажа кой знае колко след предните две части, затова и ще бъда кратък. “Пришълец 3” е новелизация на сценария на третата част от поредицата. Стилът на Алън Дийн Фостър не се е променил по никакъв начин и той отново брилянтно пресъздава атмосферата на затворническата колония Фиорина.
За незапознатите, отново, Рипли е изхърлена в спасителна капсула от своя кораб (с който се спаси в предната серия), която се разбива на забравената от Бога затворническа колония, бивша минна, Фиорина. За съжаление при сблъсъка загиват както ефрейтор Хикс, така и малкото момиченце Хикс, които бяха оцелели единствено след сблъска с кралицата-майка и хордата от пришълци. Докато чака да дойдат от Компанията да я приберат обаче, Рипли научава, че не е сама на планетата, както не е била сама и на кораба. Скоро Адът се отприщва с още по-голяма сила и за трети пореден път на горката Рипли й се налага да се бори за живота си.
Хубавото в случая е, че книгата е писана по-първоначалната версия на сценария и пришълецът се ражда от бика, а не от кучето. Други дребни детайли също правят добро впечатление, отново от режисьорската версия на кино еквивалента си.
Както казах, този път ще бъда максимално кратък, че още псувам за близо петстотинте думи, които си заминаха и, които не помня, разбира се, за да мога да възстановя лесно. Ако предните две книги са Ви харесали, то ще обикнете и тази. Фостър продължава да поднася познатата история, като я разширява леко, разяснявайки ситуации и моменти, които са останали мистерия във филма.

Поради липса на работа в момента, успях да прочета тази книга за десет дни от офиса :Д Чак ме е срам от себе си, защото хич не е малка.
“Капан за сънища” разказва за четирима приятели, които ги държи много силно приятелство. Всеки един от тях е стаил мрак в себе си и не е особено щастлив от живота си. При провеждане на годишната им ловна екскурзия, те се озовават в центъра на извънземно нашествие, на побъркани военни и зловещи същества, които обсебват тялото и го изяждат по ужасен начин. Съдбите им, незименно свързани благодарение на умствено изостанал техен приятел от детството, сякаш са чакали този ден. Но не всички имат шанс да преминат благополучно до края.
“Капан за сънища” е от книгите на Кинг, която повтаря множество от идеите му, като дори не се опитва да се прикрива. Подобно на “То” имаме група деца, които ги свързва миналото, които са заедно в очакване (без да го подозират дори) на нещо велико, с което едва ли не ще спасят света. Мрачни и тъмни мисли се въртят из главите им, всеки със своите проблеми. Кинг дори има референция към въпросната книга, но ще Ви оставя сами да си я намерите. Продължавам да твърдя, че книгите на Краля на ужасите трябва да бъдат с едно сто-двеста страници по-кратко. В своите близо 700 странички Кинг се е разпрострял в описания на миналото, в огромни диалози, през които се обсъждат безсмислени неща или се повтарят отново и отново вече казани такива. Опитва се да бъде прекалено подробен в момент, в които трябва да бъде максимално кратък. Не ме разбирайте погрешно, Стивънчо има прекрасен стил на писане, увлекателен и ангажиращ достатъчно вниманието. Просто понякога сякаш се самозабравя и започва да описва скучни и/или не толкова интересни събития. За щастие в тази книга тези моменти са разхвърляни из по-голяма част от първите две третини, а не са ситуирани на едно единствено място. Именно затова няма опасност да се отегчите прекално много.
Книгата е достатъчно интересна, а персонажите тук са изградени добре и почти избягват типичните за този автор клишета. Също така много от заучените му стереотипи, които се забелязват в по-голяма част от творчеството му, тук липсват (което поне за мен си е много голям плюс). Има, разбира се, и няколко по-криви момента и героя, но на фона на общото, те могат и да бъдат пренебрегнати.
Лично аз препоръчвам след това да се запознаете и с екранизацията по романа, в които откачения генерал Курц се играе от Морган Фриймън, а Томас Джейн и Деймън Люис се превъплъщават в образите на Хенри и Джоунзи съответно.
Макар и доста да се повтаря, “Капан за сънища” не е чак толкова лоша книга. Малко сякаш не и достига, за да се превърне в нещо наистина прекрасно и невероятно.

През един пост по-надолу писах за първата книга от поредицата на Алън Дийн Фостър, по сценариите на филмите за Пришълците. Колкото и да се опитвах да измисля нещо ново и по-различно, нямах особен успех. Всеки, които е чел предната част, знае какво точно да очаква от този автор и тук. Стилът на писане, начинът на изразяване, всичко е абсолютно същото.
Все пак, за да не е напълно празен и кратък този пост, нека запознаем невежите с действието във втората част:
Рипли бива намерена най-после, но се оказва, че е прекарала доста годиники в сън и всичко, което знае за света, се е променило. Компанията е изградила колония на злощастната планета и скоро губят контакт. Рипли получава предложение да се върне с екип от високотренирани военни обратно и да разбере какво става. Всеки му е ясно какво ги очаква там – хорда от Пришълци, че и кралица-майка за десерт. Отново започва зловеща битка за оцеляване, но този път враговете са прекалено много.
Фостър се е придържал към сценария отново и не си е позволявал волности. Успял е по един прекрасен начин да пресъздаде ексцентричните образи на марините, които по нищо не отстъпват на екранните си образи. Книжките са задължителни за всеки един фен на поредицата, защото са добре написани и винаги е интересно да прочетеш по-подробно как мисли и разсъждава даден герой, познат ти от големия екран.

Фаталният номер 13 се пада за още една филмова икона, след “Alien”. Тук предполагам, че по-малко хора ще са запознати, но… нека си поговорим за вашите желания. Какво искате най-силно? Готови ли сте да изтърпите болка отвъд нормалните възприятия, но да получите най-върховното и незабравимо удоволствие? Да? Помислите си отново! Ценобитите са тук и само Ви чакат да отворите вратата към техния свят, да поискате това, което те могат да Ви дадат, да се окажете глупав достатъчно, че да Ви подлъжат. Отворите ли кутията веднъж, връщане назад няма.
Все пак кратка интродукция ще бъде наложителна, предполагам. Колко от Вас са чували и/или гледали “Hellraiser”, който се явява и пълнометражният режисьорски дебют (има две кратки филмчета преди това, но това вече си е цял голям филм) на писателя Клайв Баркър? А колко от Вас са обърнали внимание, че въпросният е базиран на повест с наименование “The Hellbound Heart” (“Прикованото към Ада сърце” в свободен превод, или “Прикован към Ада” в издадената в България книга, ако не се лъжа)? Историята на книжния и филмовия еквивалент е почти едно към едно пресъздадена. Младо семейство се нанася в нова къща, но жената крие тайна – тя не обича своя съпруг. Тя е дълбоко влюбена в безотговорния и вечно изчезващ брат Франк, който последно е бил видян във въпросната постройка преди няколко седмици. Оказва се, че той все още е тук, но… не съвсем. Тялото му вече не съществува в нормалния си вид, а душата му е хваната в измерение на болка, страх и непрекъснати страдания. За да може да се върне към света на живите и то в нормалната си форма, той се нуждае от кръв… и то много. Готова ли е “любимата” да прелъстява и убива непознати мъже за него? И може ли въобще някой да ги спре?
Иронията тук е, че един от най-великите образи в киното; образ, който се ражда именно в този филм, не е част от повестта. Pinhead, изигран безупречно от Дъг Брадли в 8 филма, е изцяло рожба на сценарния ум на Баркър, защото освен режисьор, той е и сценарист на лентата. Независимо, че той не е изградил този персонаж по време на писане на повестта, той успява да го роди за филма. Това само може да говори какви идеи е имал за тази история и какво би могло да се случи ако беше писал още и още.
По принцип трудно авторът на едно произведения може да създаде лош сценарии по него, защото той най-добре познава творбата си и знае всяка неизказана реплика на персонажите си, всяка мисъл и движение, което е можело да направят, но не са. (За справка “Интервю с вампир” или “Покани ме да вляза” (шведската версия, разбира се)). И макар Баркър да е направил леки промени в самото представяне на дадени неща и ситуации (от бюджетна гледна точка, предполагам), той пресъздава много точно атмосферата на своята творба. Читателят може да усети ненавистта на Джулия към своя съпруг или към Кристи, да почувства нейното отвращение, когато той я докосва, нейното безразличие докато прави секс със съпруга си. Всеки, който е поне малко запознат с творчеството на автора, знае какво болно и извратено въображение има той що се отнася до описание на истинското зло. Той не се старае да обясни защо, нито как. То просто няма нужда. Нещата се случват по този начин, защото така трябва. Ценобитите са гротесктни създание с пришити към тялото им кожени дрехи, с обезобразени по най-различни начини тела, излъчващи смърт и похот едновременно. Те са ултимативното оръдие за удоволствие, но… не по начин, по който човешкото съзнание разбира тази дума. Те ще обърнат вътрешностите Ви отвътре навън и обратно, а Вие ще крещите едновременно за още и за милост. Баркър се е постарал това да стане ясно. Неговите творения оценяват болката и страданието и не желаят да ги пропиляват напразно,
(“Без сълзи, моля. Ще пропилееш едно хубаво страдание.”)
защото ще се загуби магията. Няма нужда да се впускам в повече подробности, за да не развалям удоволствието от четенето, но само искам да кажа, че макар и да се повяват за малко, ценобитите са образи, които трудно могат да бъдат забравени. Дори и без Pinhead в книжната версия, повестта е сила, а Баркър просто гений.
Казах!

Кой не знае Пришълецът (с главно П)? Кой не е чувал за него?
ТИ? Марш в ъгъла наказан и после искам пълен и подробен преразказ и на четирите части (че и дори на предстоящия “Промотей”… Не е излязъл, казваш? Това си е твой проблем!) в писмена форма и описан всеки детайл, всяка реплика, дори и финалните надписи да са включени.
Едва ли подобни книги имат нужда от представяне или предистория. Въпросното малко книжле на Алън Дийн Фостър е романизация на сценария на едноименния филм на Ридли Скот (да се слави името му!) от 1979та година и поради тази причина изненади от сюжетна гледна точка не трябва да се очакват. Действието следва това на лентата дословно и авторът не си е позволявал каквито и да е волности. Има, разбира се, едно-две неща, които са леко променени, леко изменени или пък липсващи, но това може да се обясни с факта, че хартиената версия е писана по версия на сценария, която в последствие е претърпяла леки изменения (примерно в книгата Аш не бива изгорен след разпита, а само… му бива дръпнат щепсела), било то и по време на самите снимки.
И все пак, нека накратко представя за какво става дума (за тези заблудени души, които никога не са гледали филма или (олееее, дори не искам да мисля за подобна алтернатива, освен ако те самите не са дошли от алтернативна вселена, в която няма… Пришълци) никога не са чували за подобни филмови шедьоври). Екипажът на товарния влекач “Ностромо” се прибира към къщи, когато членовете на екипажа биват събудени от своя сън, защото компютърът се е натъкнал на сигнал за помощ от близката планета. Въпросната се оказва доста неблагоприятна от към атмосфера, но все пак те кацат и опитват да разберат какво става. Един от екипажа се натъква на странни яйца с извънземна форма на живот, като едно от тях се залепя за скафандъра му и в последствие на лицето му. Няколко часа по-късно всичко изглежда наред, съществото е мъртво, мъжът в перфектно състояние… или дали? Нещо се ражда и пробива гръдния му кош, избягва и скоро започва да избива членовете на “Ностромо” един по един. Започва игра на котка и мишка, в която само един може да излезе победител.
Доста бегло и накратко разказна, това е историята на първия Пришълец – филм, който ще остане завинаги в историята на киното, научната фантастика и ужаса.
Но да оставим това настрана. Човек не може да не си зададе въпроси като “С какво хартиената версия е добра?”, “Струва ли си въобще?”, “Има ли смисъл човек да си дава парите след като може просто да гледа филма?”, и т.н..
Ще започна с най-важното: Да, струва си!
Признавам си, че очаквах поредната мизерна, набързо скалъпена романизация (с оглед на малкия обем на книгата) с цел допълнителни пари, без каквито и да е литературни стойности. Оказа се обаче, че греша. Алън Дийн Фостър има хубав стил на писане, лесен за четене, без излишни глупости, но в същото време и без да оставя усещане за нещо евтино (както е думата на английски cheesy) и пошло. Той не само че не разваля атмосферата на филам, но дори и обогатява усещането с допълнителните чувства, усещания и мисли на персонажите, какво им се върти из главата, как искат да постъпят или за какво си мечтаят, все неща, които трудно може да бъдат предадени само с лицеви изражения на голям екран. Фостър прекрасно е пресъздал образите на екипажа на “Ностромо”, помагайки на читателя да се запознае дори още по-подробно с тях, да стане съпричастен дори и на тези, които са му антипатични. Още повече, че тези, които са гледали “Пришълецът”, лесно могат да си представят дадена ситуация и да видят Рипли или Далас в момент от филма, но с мислите и чувствата им в този момент. Красота!
Та, книжките са стари и трудно може да си ги намери човек, но все пак първата е супер, а очаквам същото и от другите две. Определено си заслужават четенето, още повече, че са малки и бързо се минават.

За Конъли съм писал доста вече, споменал съм някои от другите му книги, както тези за детектива Чарли Паркър, така и за “детското” му фентъзи. “Зли хора” беше и последната книга, която ми остана негова (освен дебютната, но нея трябва да я търся по щандовете със стари книги явно) да прочета. Оставих си я за последно, защото тя също се водеше странична, тоест не е от поредицата за споменатия детектив, но засяга подобни тематики и сюжети. Прочетох и няколко не особено положителни мнения, което още повече ме накара да изчакам.
Вече обаче е зад гърба ми (на рафта с прочетени книги, чакаща да бъде отнесена към Пловдив) и смея да кажа, че хора много, мнения все разнообразни. Първо, Чарли Паркър има епизодична поява, за няколко секунди, без да казва нищо. Това ще рече, че книгата се развива в същата вселена. Но друго общо няма. Още с въведението Конъли ни запознава с малък остров с много тъмно минало и нещо свръхестествено на него, което… май не е от най-доброжелателните. Постепенно множество герои се появяват в общата картина, но нито един от тях кой знае колко съществен (с едно-две изключения). От друга стана имаме и още един персонаж – затворник, все още на топло, който явно също крои планове и те (плановете) в последствие ще се окажат неизбежно свързани с острова и обитателите му. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, за да не развалям удоволствието от четенето. Така или иначе в началото всичко е само намеци, бавно и мудно е. Участниците в даден момент стават толкова много, че на читателя не му е ясно кои са важни, кои не, за кои трябва да внимава и кои може да игнорира като част от пейзажа. Прекалената любов към описанията, която се забелязва в повечето книги на автора, тук също се проявява. Почти всяка една уличка, всяко едно заведение, всеки един герой е описан и представен от миналото си, че чак до вероятното бъдеще. Понякога тази информация идва в малко повече и отегчава, но поне тук не е чак толкова прекалена.
Това, което аз лично обаче най-много оцених в “Зли хора”, е атмосферата. За едно нещо Конъли съм го признал и това е създаване на усещане за гибел и трагичност. Отчаянието в неговите книги е просто просмукано във въздуха. Независимо дали говори за зимната виелица и лошото време, за гъстите гори или полюшването на лодките в морето, той винаги те оставя с едно такова усещане за безнадеждност. Смъртта е там и няма да си тръгне докато не вземе нужното количество жертви. Книгата е просмукана с кръв, смърт и насилие. Героите са истински и читателят може да усети тяхната лудост, тяхната студенина, тяхната злоба, както и отчаянието и жаждата за живот на жертвите.
Личи си, че Конъли не е бързал при представянето на сюжета. Той описа една ситуация до края й, след това се връща назад във времето, при друг персонаж, и представя и неговата гледна точка. Бавно, внимателно…
“Зли хора” не е книга за всеки, но определено е добра книга. Не мога да кажа, че е най-добрата на Джон Конъли, но определено има собствена атмосфера. Свърхестественото тук е застъпено много силно и дори липсата на кой знае колко логично обяснение не пречи. Има достатъчно подхвърляния, че сами да можем да си направим изводи, било то и различни.

След кратка почивка продължаваме с книгите. Следва “Момчетата на Ананси” от Нийл Геймън. Историята ни запознава с Чарли, или както е познат – Дебелият Чарли, нищо, че хич не е дебел. Той е един съвсем обикновен счетоводител, в една съвсем обикновена агенция, със зъл и строг работодател. Има си приятелка, за която е сгоден, но майка й нещо не го долюбва и си има много проблеми с нея. До тук нищо интересно – обикновен, случен човечец с обикновено, скучно ежедневие. Баща му обаче, от който той неистово се срамува, умира… И истината излиза наяве. Чарли е син на Бог и то не на кой да е бог, а на Ананси – пакостлив и мразен от всички свои “събратя”. Освен това научава, че си има и брат, който е наследил “уменията” в семейството и, ако Чарли иска да се срещне с него, само трябва да каже на някой паяк. В пиянски момент той го прави и… нещата поемат с главата на долу. Новопоявилият се брат го докарва пред уволнение в службата, арест, опитва се да открадне годеницата му, в която се влюбва и още куп неприятности, от които главният герой иска да се отърве.
Казано на кратко, това е историята на книгата. Признавам си, че в началото (разбирайте първите 60-80 страници) започва бавно и мудно. Ежедневието, както споменах, на Чарли е толкова скучно и безинтересно, че човек може да заспи в очакване на нещо да се случи, което може пък и да е била идеята на Геймън, знам ли. След това обаче нещата започват да се случват с такава скорост, че просто не можете да оставите книгата и си казвате “само още няколко страници, да стигна до края на главата…. а след това, отново”. Авторът определено знае как да привлече и да задържи интересът на читателя си. Книгата има предимно комичен отенък, защото все пак говорим за бог на пакости и бели, макар и доста мрачни на моменти. Въпреки всичко имаме и злодей, в който няма нищо комично, особено в начина му на мислене и действията му. От средата книгата смесва въпросното комично настроение с мрачна и злокобна атмосфера (сцените с птиците са си не по-малко злокобни от психопатския образ на шефа на Чарли), всичко поддържано в една перфектна хармония, чак да се неначуди човек.
Стилът на Геймън е наистина прекрасен и лесен за четене, думите се леят, буквите попиват в главата Ви, персонажите са запомнящи се. Определено книгата се оказа много по-добра от това, което очаквах, след като я започнах. Геймън вече успя да се издигне в топ 10 с любимите ми автори и дори вече съм забравил не до там хубавите му разкази. Силно препоръчвам книгата, защото не е нито тежка, нито трудна за четене. Има леко доза ироничен хумор, малко любов за цвят и щипка зло за по-приятен вкус в устата 🙂

След като Ви нахранихме с малко манджа, е време да продължим с духовната такава :Д
В интерес на истината си купих тази книга, защото видях, че авторът (неизвестен ми до този момент) е автор и на книга по любимия ми “Престиж” на Нолън. След това забелязах, че въпросното произведението е считано за едно от най-значимите в научната фантастика за двадесети век. И определено исках да харесам тази книга, наистина исках. Но… за това малко по-надолу.
Историята ни запознава с голям град, който се движи по релси и не трябва никога да спира, в гонене на своя оптимум. Последиците иначе биха били катастрофални. Имаме младеж, който става чирак в една от гилдиите в града и започва своето чиракуване и израстване, променяйки се както визуално, така и духовно.
Разказано, така в две изречения, звучи доста абстрактно и неясно, но с времето има все пак развитие и дори “интересна” развръзка.
За съжаление обаче на мен ми дойде прекалено мудна и скучна книга. Първата половина реално не ни запознава с нищо съществено. Главният герой си живее живота, чиракува си, жени се, възмъжава един вид. Освен това постепенно започва да научава истината за града и неговото функциониране, за да се превърне в тесногръд и ограничен, верен на убежденията си индивид, в самия край. През по-голямата част не ми беше ясно за какво е всичко това. А може и аз просто да не съм достатъчно схватлив, че да разбера.
Това, което също остава загадка за мен, е защо гледната точка се променяше във всяка една от петте части на книгата. От първо лице се сменяше на трето и обратното. Разбирам, че е добре когато действието се развива през очите на друг, а не на главния герой, но във втората част примерно нямаше особено смисъл. Явно е някакво странно решение на автора или писателски подход, с който не съм запознат. От друга страна все пак искам да отбележа, че стилът на писане на Прийст е чудесен. Книгата се чете бързо и лесно, а описанията и действията винаги са достатъчно точни и ясни, без излишни претрупаности. Няма да спойлвам какво точно се случва в самия финал, но дори и това не беше достатъчно да ме спечели. И дори и този финал не беше чак толкова динамичен и интересен. Може и аз да съм имал прекалено високи очаквания, знам ли. Но като цяло книгата ми дойде безинтересна. Нито един от героите, нито за момент, не ме спечели по какъвто и да е начин. Всички ми бяха безразлични и ми беше все тая какво се случва с тях.
Също така искам да изтъкна, че явно редакторът не си е свършил много добре работата, защото на доста места имаше малки, но досадни грешки от типа на повтарящи думи (“влезе жената влезе”)и липсващи такива (най-вече “че”, “се”, “те”… и подобни). Не е нещо кой знае какво, но просто се набива на очи, особено в първата половина на книгата.
В заключение ще кажа, че въпреки всичко искам да прочета “Престиж”. Не ми допадна как Прийст е поднесъл историята си тук, но стилът му ми хареса и смятам да му дам още един шанс :Д

Нарочно забавих писането на това ревю няколко дни след като прочетох самата книга. Причината – по-умерен хейт по адрес на творението на господин Фридмън. Въпросният е автор на сигурно над сто книги от подобен характер, по-голяма част, от които в Star Trek вселената (ако качеството им е като на подложената на разстрел в момента книга, не им завиждам на феновете на поредицата), има новелизация на четвъртия Батман (който аз по някаква случайност имам, но нямам никакъв спомен), както и книга в света на Хищниците със звучното име Predator: Flesh and Blood (която бих прочел от чисто любопитство, но определено съм убеден, че не струва). Aliens: Първороден грях е от типа “джобни” книжки, от които човек не очаква кой знае какви литературни качества, а просто иска да се забавлява със съдържанието (за справка екранизацията на Денис О’Нийл по последния Батман).
Но да оставим това настрана и да се концентрираме върху самата книга. Историята тук започва години след края на четвъртия филм от скоро да се превърне в пенталогия тетралогия. Рипли, Кал, Джонър (кой помни Рон Пърлмън тук :Д) и Врайс си имат екипаж и обикалят станциите в търсена на информация за извънземните. Всъщност от тук започва и разказът – как те я намират на поредната станция. От друга страна имаме нещо като ботаническа планета (забравих точно как се наричаше), на която група учени отглеждат… растения. Скоро обаче на поредната доставка има нещо допълнително – едно прекрасно яйце, което е готово да се излюпи. За съжаление Рипли и компания идват с една идея по-късно и съществото… извинете, съществата… вече се е родило и те трябва за пореден път да се борят за оцеляване.
Всичко написано в горния абзац звучи нормално, нали? Обаче съм убеден, че дори и човек, който не е запознат с филмите и цялата история, пак ще забележи всичките пропуски и дупки в повествованието, което авторът се опитва да наложи. Едно от най-малоумните неща в цялата история е, че на станцията доставят ЕДНО яйце, от вътре излиза само ЕДИН фейсхъгър и в последствие се “ражда” ЕДИН чесбъстър (или поне така излиза от текста, макар след това да се опитаха героите да обясняват как не гледали и може и още да са излязли (Bitch, please!)). В последствие обаче имаме не 1-2 или 3-4, а цели 12 напълно развити пришълеца, които да щъкат свободно из куполите и да похапват вегетарианци. Обяснение, поне нормално, липсва изцяло. Фридмън явно не е успял да измисли как да вкара толкова много извънземни, затова просто ги е… телепортирал (?) там. Може пък да са нов вид, който напада растения и изниква от тях ;Д Но шегата настрана, малко несериозно е да направиш на пух и прах цялата идея за развитието на извънземната форма на живот, позната от толкова филми, и дори да не се опиташ да намекнеш защо и как е станало така. Новородените се развиват по-бързо от познатото, имат екзоскелет и са оребрени по ръцете (или беше рамената?). Отново… чудесно, но защо! Дори не е намекнато поради каква причина тези екземпляри са различни. Свободата е пълна, разбирам, но ако не можеш да обясниш нещо, се опитай да го избегнеш. Никой нямаше да ти се разсърди ако пришълците си бяха старите. По този начин щеше да има една причина за мразене на тази книга по-малко :Д
Във всяка една част на филма героите правеха гадините на пух и прах посредством най-разнообразни оръжия и методи за масово унищожение. Сега, Рипли е доста напред с материала, има си кораб, екипаж, явно и пари – малко или много. Уж е свят, много напред в бъдещето… Защо, питам аз, защо те имаха само някакви шокови пушки, с които има бяха нужни по 30-40 секунди (и поне двама души, разбирайте две пушки) да убият пришълец? Нима е трудно да си намерят по-сносни оръжия, които правят по-сериозни… поражения? Глупаво като цяло, но как да е.
Едно от най-специфичните неща в пришълците обаче, поне за мен, е тяхната киселинна кръв. Който е гледал филмите, знае много добре, че като ги нараниш и те “прокървят”, течността, която излиза е по-силна и от най-силната позната киселина. Тя може да прояде всякакъв материал и да тече доста нива надолу и надолу. С други думи е силно смъртоносна. Споменатите по-горе пушкала само опърляха жертвите си, без да има правят други видими поражения. (Колко били мизерни и слаби тия пришълци, баси :Д) В цялата книга нито едно от тях не беше наранено до състояние, в което да си пусне кръвта. Нямаше и капка киселина в близо 300тата страници! Просто съм потресен. Какво правим сега – хуманно умъртвяване на невинните животинки ли?
До тук явно вече стана ясно колко недоразумения има в книгата и що за глупости е сътворил авторът. Но да погледнем какво имаме всъщност. Стилът му е много простичък – действие, действие и пак действие. Описанията, когато има такива, са тема табу. Сега, вярно е, че аз не обичам прекалено подробно описване на цялата обстановка като се почне от почвата по земята и се стигне до цвета на луната в този момент, но все пак… Добре е, най-вече за читателя, да има все пак, макар и кратко, описание на това, което е около героите. “Купол с дървета в него” не е най-добрия начин да можеш да си представиш какво има там. А ако четящият не може да се постави поне малко в ситуацията, то той ще бъде дистанциран и чужд и бързо ще загуби интерес. Освен това Фридмън е отделил доста да разказва цели сцени от предните филми, изкуствено удължавайки си обема на творбата. Също така той по най-безцеремонен начин е пресъздал други сцени от оригиналите, като е поставил настоящите си герои и е пригодил обстановката. За пример мога да дам вечерята на екипажа на Ностромо в първия филм, малко преди честбъстърът да излезе от корема на Кейн. Тук имаме подобна ситуация след като заразеният ботаник се събужда и е гладен като вълк. За предателския робот дори не искам да споменавам, че да не спойлвам прекалено много. Примери като тези колкото искате. Половината книга сигурно изобилства от тях под една или друга форма.
И тъй като ревюто ще подмине 1000 думи (!) с това заключение, мисля да привършвам. Няма да си кривя душата, това беше слаба книга, дори и с оглед на това какво представлява и какво трябва да очаква човек от нея. Мисля, че всички тези абсурди биха били обидни дори и за един човек, които не е гледал филмите и не е запознат с основната идея. А какво да говорим за феновете като мен?!
В послепис искам да кажа, че съм разочарован и от самото издания на АртЛайн, които досега винаги ме впечатляваха с качеството на продуктите си. Този път обаче да те е страх да я разгърнеш малко повече книгата, защото може да се разлепи и да се разпадне в ръцете ти, а никой не иска това. 🙂