За Конъли съм писал доста вече, споменал съм някои от другите му книги, както тези за детектива Чарли Паркър, така и за “детското” му фентъзи. “Зли хора” беше и последната книга, която ми остана негова (освен дебютната, но нея трябва да я търся по щандовете със стари книги явно) да прочета. Оставих си я за последно, защото тя също се водеше странична, тоест не е от поредицата за споменатия детектив, но засяга подобни тематики и сюжети. Прочетох и няколко не особено положителни мнения, което още повече ме накара да изчакам.
Вече обаче е зад гърба ми (на рафта с прочетени книги, чакаща да бъде отнесена към Пловдив) и смея да кажа, че хора много, мнения все разнообразни. Първо, Чарли Паркър има епизодична поява, за няколко секунди, без да казва нищо. Това ще рече, че книгата се развива в същата вселена. Но друго общо няма. Още с въведението Конъли ни запознава с малък остров с много тъмно минало и нещо свръхестествено на него, което… май не е от най-доброжелателните. Постепенно множество герои се появяват в общата картина, но нито един от тях кой знае колко съществен (с едно-две изключения). От друга стана имаме и още един персонаж – затворник, все още на топло, който явно също крои планове и те (плановете) в последствие ще се окажат неизбежно свързани с острова и обитателите му. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, за да не развалям удоволствието от четенето. Така или иначе в началото всичко е само намеци, бавно и мудно е. Участниците в даден момент стават толкова много, че на читателя не му е ясно кои са важни, кои не, за кои трябва да внимава и кои може да игнорира като част от пейзажа. Прекалената любов към описанията, която се забелязва в повечето книги на автора, тук също се проявява. Почти всяка една уличка, всяко едно заведение, всеки един герой е описан и представен от миналото си, че чак до вероятното бъдеще. Понякога тази информация идва в малко повече и отегчава, но поне тук не е чак толкова прекалена.
Това, което аз лично обаче най-много оцених в “Зли хора”, е атмосферата. За едно нещо Конъли съм го признал и това е създаване на усещане за гибел и трагичност. Отчаянието в неговите книги е просто просмукано във въздуха. Независимо дали говори за зимната виелица и лошото време, за гъстите гори или полюшването на лодките в морето, той винаги те оставя с едно такова усещане за безнадеждност. Смъртта е там и няма да си тръгне докато не вземе нужното количество жертви. Книгата е просмукана с кръв, смърт и насилие. Героите са истински и читателят може да усети тяхната лудост, тяхната студенина, тяхната злоба, както и отчаянието и жаждата за живот на жертвите.
Личи си, че Конъли не е бързал при представянето на сюжета. Той описа една ситуация до края й, след това се връща назад във времето, при друг персонаж, и представя и неговата гледна точка. Бавно, внимателно…
“Зли хора” не е книга за всеки, но определено е добра книга. Не мога да кажа, че е най-добрата на Джон Конъли, но определено има собствена атмосфера. Свърхестественото тук е застъпено много силно и дори липсата на кой знае колко логично обяснение не пречи. Има достатъчно подхвърляния, че сами да можем да си направим изводи, било то и различни.