Встъпление: Първо, искам да започна с това, че тук ще си говорим за разни злодеи, които по един или друг начин са оставили своята следа в световното кино. Тук ще си говорим предимно за хуманоидни злодеи (изключваме чудовища като Годзила или разните му там извънземни нашественици като Критърсите, Хищника или Пришълеца, както и мутирали и/или обикновени животни или насекоми). Не е важно дали произходът им е изцяло човечен и нормален (да се разбират свръхестествени елементи), защото и без това повечето изроди не са изцяло хора.
Второто, което е и по-важно, това е моят личен поглед върху нещата. Сигурен съм, че всеки ще се сети за още някой свой любимец, който съм пропуснал или пък ще смята, че някой от изброените не заслужава място тук. Факти, които ще трябва да преглътнете и да продължите напред :Д
Пиша го от работа, затова може поради разсейване, прекъсване и прочие да пропусна нещо важно. Все пак се надявам да успея да се сетя за повечето от по-известните.

Frederick Charles Krueger

познат на масовата публика като Фреди Крюгър. Първата му поява е през 1984та година в емблематичния “Кошмар на Елм Стрийт” на Уес Крейвън. Съдбата му въобще не е лесна или приятна. Все пак получава доста добра… алтернатива. Той е свръхестествено създание, което реално не обитава нормалното измерение (един вид), а преследва жертвите си в техните съница, превръщайки и най-прекрасния такъв в неописуем кошмар. Господин Крюгер преживе е бил убиец на деца, но е имал наглостта да подбира жертвите си в прекалено малка общност. Явно там нещата не могат да останат толкова лесно скрити. Местни хора взимат нещата в свои ръце и подпалват жилището му, в резултат той изгаря, но се зарича, че ще преследва виновните по други начини. Цялото му тяло е зверски обезобразено в резултат на пожара, а любимият му инструмент за изкормване на жертвите, е ръкавица с големи, дълги и много остри ножове вместо пръсти. Дрехите му също са запазена марка – специфичната шапка и най-вече плетеният пуловер на тъмно зелени и червени раета.
Изпълнението на Робърт Инглънд му спечелва място сред хорър звездите на двадесети век.
Фреди продължава да носи пари на своите създатели (или издадетели) вече близо тридесет години по-късно. Поредицата си спечелва цели шест продължения след първоначалния филм, като последния (New Nightmare от 1994)), отново дело на Крейвън, премесва реалността с измисления свят на филма. През 1988 година, малко след излизането на четвъртата част от “Кошмар на Елм Стрийт”, започва и излъчването на сериал със заглавие “Freddy’s Nightmares”, в който самият Фреди представя различни случки с “щастлив край”, но без да има кой знае колко реална намеса в действието.
В предпоследната част на друга емблематична поредица, за която ще стане дума по-надолу, “Петък 13ти”, финалният кадър се състои в това как ръката на Фреди (с небезизвестната му ръкавица) хваща маската на Джейсън и я завлича със себе си в Ада. Именно този намек води и до неизбежния сблъск между двамата злодей. Поп-слашър зрелището се забавя леко, но десет години след горния филм, то е вече факт.
И може би тук щеше да е добре нещата да си останат погребани. Героите си живеят на прекрасната стара слава, всички ги помним с добро. Да, но машината за пари на Холивуд не признава подобни неща. През 2010та година се появява и римейк/нова версия на познатата история. Ролята на Фреди Крюгър е поверена на сравнително по-ниския и слаб актьор Джаки Ърл Хейли, който, макар и да прави добра роля, не може да замени Инглънд по никакъв начин. Филмът като цяло е далеч под класите на предшествениците си (не че и сред тях нямаше пълни бози). Общо взето е един римейк, от който нямаше абсолютно никаква нужда (то с повечето май е така).
Има и една игра по първия филм, но тя е толкова стара, че едва ли много народ е запознат с нея (особено на фона на бързото развитие на PC и конзолния гейминг). Също така се появява като бонус персонаж в последната версия на Mortal Kombat.
Защо Фреди е икона? Образът му не напуска малкия и големия екран през всички тези близо тридесет години. И ще продължи да го прави още много десетилетия напред. Независимо дали говорим за комедии или сериозни продукции, много сценаристи вмъкват червено-зеления пуловер и “ноктестата” ръкавица под една или друга форма. Освен това можете да намерите много снимки от Хелоуин, на които децата са маскирани като популярния злодей.

Jason Voorhees

За този злодей вече споменах по-горе. Джейсън е по-възрастен от Фреди с цели 4 години и прави своя дебют през 1980та година в поредицата “Петък 13ти” на режисьора Шон Кънингам. Първо искам да уточня, че аз не съм фен на тези филми, но не мога да пренебрегна ефектът, който този персонаж (и филмите респективно) оказва върху модерното кино, а и култура.
В началото той (Джейсън) не е нищо особено. Дори не е бил замислен като основен злодей, но… Публиката си казва тежката дума. Основен антагонист на първия филм всъщност е неговата майка, която избива всеки, който дръзне да посети вече изоставения къмпинг на езерото. В последствие обаче героите я убиват, едва ли не пред очите на сина й, и той напълно губи разсъдъка си (не че някога го е имал де). Един от неговите запазени символи е хокейната маска, която за първи път се появява в третата част, но остава като задължителен аксесоар от тоалета на господин Ворхийз. Любимият му инструмент за посрещане на гостите си, е мачетето, което е не по-малко популярен символ от образа.
Самото развитие на персонажа търпи разнообразни трансформации през годините, за да се превърне в безсмъртния и неуморим свръхестествен изрод, който е днес. Петата част от поредицата е най-специфична с това, че реално Джейсън никога не се появява като материална личност. През цялото време той е плод на въображението на главния герой, който е и основен персонаж на предходния, а и на следващия филм, в който без да иска съживява своя най-голям кошмар. Именно в шестата част е и обратът, в който Ворхийз, макар и вече да е показвал нежеланието си да умре, демонстрирал е свърхсила и прочие, вече официално се присъединява към клуба на неубиваемите зверове, които могат да бъдат затворени временно, но не и спряни.
Поредицата се сдобива с цели 9 продължения и вече споменатия спин-оф с Фреди. Голяма част от тях не са кой знае колко стойностни така или иначе, но се намират няколко по-интересни.
За разлика от “Кошмар на Елм Стрийт” обаче, Джейсън Ворхийз си няма един постоянен първообраз, който да седи зад маската и грима. В първата част той е още дете, затова и я изключваме, но в последвалите продължения бройката на актьорите наброява и бройката на филмите, защото в някои от тях повече от един изпълнява ролята. Въпреки всичко това, име може да бъде свързано най-вече (а и едва ли не единствено) с Кейн Худър, който изпълнява емблематичната роля цели четири пъти (от седма до десета част включително). Масивната му физика го правят идеален за изграждане на един зловещ и пълнокръвен образ на чудовище.
Но това не е всичко. Джейсън Ворхийз и до ден днешен се прокрадва по страниците на комикси (има си собствена поредица), появява се из различни филми като повод за страх, името му е символ на злото. Дори през 1992ра година печели награда от MTV.
Разбира се, през 2009та година поредицата не се разминава с популярните в днешно време “рестартирания”. Новият филм е под всякаква критика и така и не успява да си спечели обичта на феновете.

Michael Myers

Така и така сме тръгнали назад във времето, нека направим още една крачка 2 години назад. Третият персонаж в списъка с хорър икони е Майкъл Майърс, който прави своя дебют в класиката на Джон Карпентър “Хелоуин”.
Майкъл е персонаж без емоции. Той е превъплъщение на злото във всяка една своя мисъл, във всяко едно свое действие. Още като малък избива цялото си семейство и бива настанен в психиатрия. Години по-късно той се измъква, връща се в стария си дом и погва детегледачка, която трябва да се бори за живота си.
Запазената марка на Майкъл е гумената маска, която непрекъснато носи на лицето си, както и кухненския нож, с който убива жертвите си.
Поредицата има общо 7 продължения, но само 6 от тях са свързани с образа на Майърс. Третата част е опит за намесване на нещо коренно различно, което просто да се свързва с името на празника на Вси Светий, но… резултатът е доста катастрофален, което води до продължаване на историята. Интересното при тези филми е, че всичко е навързано. Повечето части започват или директно след предишната, или години по-късно, но със смислена връзка. И все пак понякога Холивуд може да роди и странни идеи, поради което седмата част от поредицата игнорира почти всичко до момента и развива една алтернативна идея след края на втората част. Най-вероятно авторите са решили, че поредицата умира, но желанието за пари се е оказало по-силно, поради, което те са решили да върнат един от първите протагонисти – героинята на Джейми Лий Къртис, която реално изпълнява своята роля в цели 4 филма.
Майкъл, подобно на повечето свои “връстници”, има множество свръхестествени способности, като започнем с това, че не може да бъде убит. Героите го стрелят, намушкват, горят, но той винаги намира начин да се върне и да коли къде що види.
Като повечето популярни злодей, този също не се разминава с множество новелизации и комиксови изяви. За празничните костюми едва ли има нужда дори да споменавам.
Отново, рестартиране на поредицата вижда светлината на деня през 2007ма година под режисурата на Роб Зомби, който до този момент беше доказал умението си да сее смърт и разруха в “The Devil’s Reject” и “House of 1000 Corpses”. Новата версия е коренно различна и се фокусира върху самия Майкъл, отношенията му с майка му и причината да се превърне в това, което е днес. За разлика от предните два злодея, “новият” Хелоуин се сдобива с продължение, което обаче е не само скучно и безинтересно, но и изключително глупаво. Образът на Майкъл просто не е това, което всички познават и обичат.

Leatherface

Ледърфейс (или в буквален превод Кожено лице) е персонаж от небезизвестния “Texas Chainsaw Massacre” на Тоуб Хопър от далечната 1974та година (продължаваме с крачките назад, но обещавам следващата да е напред :Д). Името му идва от факта, че одиря кожите на своите жертви и носи “лицата” им като свое. Любимото му оръжие се съдържа и в заглавието – моторна резачка.
За разлика от предните трима обаче, Ледърфейс не е символ на изначалното зло. Той е по-скоро като животно, което защитава територията си. Напълно и изцяло е подвластен на голямото си семейство от психопати, той е готов да направи всичко, което те му наредят. Някои от страничните му вкусове и занимания са тема на отделен разговор. Както самият му създател Тоуб Хопър го определя, той е едно голямо бебе, което убива единствено, за да се зашити. Той не познава нищо извън близкото му обкръжение, а деформираният му и гротестен вид кара нормалния човек да се плаши, да опитва да избяга, да се защити от него. Това, разбира се, води до пагубни последици.
“Тексасткото клане” може да се похвали с общо шест филма до момента, като догодина се очаква и 3D версия. Само един от тях обаче, втората част, може да се похвали като директно продължение. Следва опит за римейк и продължение едновременно, което страшно обърква опитите за следене на пространствено-времевия континиум :Д След това имаме алтернативна версия, която няма нищо общо с предишните. Стандартен римейк/рибуут е съвсем в реда на нещата (всички страдат от тази болест), но за разлика от повечето примери, тук нещата се получават много сносно и гледаемо. Последното води и до друг популярен похват на Холивуд в последните години – прикуъл.
(Тук отварям скоба и обяснявам за незапознатите с кино термините. Прикуъл на даден филм е, най-общо казано, когато действието се развива преди действията в оригиналния вариант. Обикновено ни представят как са започнали нещата или какво се е случило преди това. В конкретния случай ни запознават с появата на Ледърфейс на бял свят и неговото развитие до чудовището, което е в последствие.)
Разбира се, персонажът не може да се отърве и от силата, която популярната култура може да окаже. Той става част от поредица от комикси, които още повече популризират образа му и го поставят на небосвода от хорър звезди.

Pinhead

Кой не знае Pinhead? Кой не е чувал за него? :Д
Нека го представим. Пинхед е рожба на болното съзнание на гениалния Клайв Баркър и първата му поява е в дебютния “Hellraiser” през 1987ма година. Той е част от група създания от Ада, чиято единствена цел е да донесат желаното удоволствие на “щастливеца”, който е успял да разгадае малката пъзел кутия на ЛеМършон. Те са носители на върховното удоволствие, което върви ръка за ръка с най-великата болка във Вселената. Отворите ли кутията, връщане назад няма.
Първоначалният филм е базиран на новелата “Hellbound Heart” на Баркър. Интересното в случая е, че в нея подобен персонаж се споменава много накратко в самото начало и никъде повече. И все пак “Hellraiser” е рожба на автора във всяко едно отношение – той е както режисьор, така и сценарист на лентата. Именно неговото въображение създава, специално за кинолентата, един от най-емблематичните образи сред кино злодеите (или по-скоро разширява образ, за който може би е имал друга идея). Специфичното в образа на Пинхед, откъдето идва и името му, са множеството пирони, които “украсяват” главата и лицето му през равни разстояния от около сантиметър-сантиметър и нещо. Ако трябва да посочим по-специфичен инструмент за нараняване на жертвите, то това биха били дългите метални вериги, с остри куки в края, които се забиват дълбоко в кожата, без да подбират мястото.
Поредицата, след първите две части, се фокусира изцяло върху образа на Пинхед, затова и някаква по-конкретна история е много трудно да се посочи. Всеки филм, малко или много, разглежда отделни хора, които по един или друг начин са попаднали на кутията, направили са грешката да разгадаят ребуса и в последствие трябва да се спасяват от кошмарите, които следват. След оригиналния “Hellraiser” има още осем продължения, последното от миналата година. За съжаление обаче последните 2-3 филма по никакъв начин не мога да се сравнят със своите предшественици, а последното недоразумение на кинематографичното изкуство, наречено със звучното “Revelations”, дори не трябва да заслужава правото да съществува. Въпросният опит за изкарване на допълнителни пари от името е и първият филм, в който героят на Пинхед не се играе от Дъг Брадли. Това винаги ще бъде актьорът, с който този образ ще бъде свързван, с неговата хариматична визия и уникален тембър на гласа.
По принцип има слухове за 3D римейк на оригиналната история, но разказана по нов и различен начин. За режисьор се гласеше неособено кадърният Патрик Лусиер, но поне на този етап няма кой знае колко официална информация за този проект.
Едва ли е нужно да споменавам, че Пинхед е персонаж, който няма да умре… или поне не в скоро време. Както и повечето от тези злодеи, той е една неспирна машина за пари. Най-доходоносният метод са комиксите. Вселената на Hellraiser се разширявала, разклонявала и представяла по толкова различни начини, че едва ли някой е чел абсолютно всичко. Самият Баркър дори има комиксова версия, в която продължава да представя своята гледна точка и до ден днешен.

С това искам да сложа край на първата част от този подбор на някои от най-иконичните злодеи в днешното модерно кино, а и в поп културата ни като цяло. Мислех всичко да събера в един пост, но този вече подмина 2500 думи и май стана прекалено дълъг. Очаквайте утре следващата част, в която се надявам да се сетя за още някои от въпросните симпатични мъже и… кукли (подсказвам :Р).
Постът наистина стана адски дълъг и си признавам, че ме мързи да го редактирам. Ще се наложи да го четете с всичките му правописни и пунктуационни грешки (поне за момента де, утре може и да го препрочета :Д). Ако въобще някой го прочете целия де… Ако все пак го направите, благодаря Ви! И не забравяйте да коментирате, че цял ден си играя да мисля какво да кажа за всеки един от тези сладурковци. 🙂