Не искам да се наемам да пиша цялостно ревю на новата продукция на Дисни. От една страна нямам нерви, а от друго ме и мързи страшно много. Факт е обаче, че вчера, след като се прибрах в София, ме замъкнаха на кино да гледаме въпросната и да харчим пари, които и без това леко липсват. Хубавото е, че поне беше на IMAX.
Нека започнем от края. Хареса ми! Вярно е, че бях страшно изморен и се опасявах, че може да заспя, но за щастие това не се случи. Изгледах си филмчето с интерес, че дори и още ми се искаше да има.
Но нека започнем от малко по-далече. “Джон Картър: Между два свята” е базирана на поредица разкази (в последствие публикувани и като новела), които са започнали преди точно един век. Поредицата е носела името “Under the Moons of Mars” (в последствие новелата се е казвала “A Princess of Mars”) и е разказвала за войник от армията на Щатите, който намира богата златна жилка, бива преследван от индианци и бива “телепортиран” на Марс. Там попада на месното население – зелени, много ръки създания и започва своята борба за оцеляване. Запознава се и с принцесата на другата раса – червени хуманоиди, попада под нейното вляние, води битка за оцеляване със заклетите им врагове и се влюбва. Казано накратко е това, който иска подробности, да ходи да чете във википедиа или да гледа филма. Никога не съм чел оригиналните писания на автора на Тарзан Едгар Райз Бъроуз (книгата е излизала и на роден език преди около двадесетина годинки), но смятам да поправя този пропуск (да живее “читанката”). Именно затова не мога да кажа до каква степен лентата се придържа към първоизточника си, колко свобода са си позволили създателите и колко са автентични образите, които актьорите изграждат. Аз лично, в няколко изречения, искам да споделя колко ми хареса филмчето. Ще оставя по-задълбочените анализи на хората, които разбират и/или са запознати с материала и могат да направят някакво по-сносно сравнение.
Както вече казах, хареса ми. “Джон Картър” наистина притежава този елемент на научно-фантастична епика, която имат поредици като “Междузвездни войни” или “Дюн”, но в едноцифрен процент спрямо тях. Предполагам, от това, което прочетох, че и самият свят, който Бъроуз е създал, предразполага към подобни реализации. Филмът на режисьора на “Finding Nemo” и “Wall-E” е от този визуални бози, които трябва да се гледат на голям екран, за да може човек да оцени цялата им пищност, красота и ефектност. Независимо дали гледате летящите кораби на червената раса, тайните на река Исс или настъплението на Тарките, големият екран на IMAX-а превръщаше сцените в истинска наслада за окото.
Не отричам, че от сценарна гледна точка си имаше и мега нереални глупости, но то вече в кой филм ги няма. Може и така да са били и в книгата на Бъроуз. Няма да изреждам такива елементи, за да не спойлвам, но само ще кажа, че Джон Картър, като човек, който току що се е събудил на непознато място, среща непознати създания и вижда невъзможни неща, много добре приемаше всичко, а и много бързо се ориентираше кое как работи.
Понякога зависи и от настроение, много пъти съм го казвал. Явно този филм нацели точното настроение за вечерта и ми допадна. Споделям мнението на няколкото мнения, които прочетох, че ще е хубаво повече хора да го гледат, че да може да се правят повече подобни филми, а не само продължения и нови версии на стари и изпитани модели. Дано Дисни успеят да си върнат близо тристата милиона, които са вложили, че и да понатрупат малко отгоре. Не смятам, че “Джон Картър” ще остане в аналите на филмовата история като велика класика, но определено си струва човек да му хвърли поне едно око. Красив и зрелищен филм, които на моменти прекаляваше с драмата, но без да писне нито за минута. Мисля, че спокойно мога да си го поставя в графата “guilty pleasures”.