“Любимият” ми месец март… Никога не закъснява да ме “изненада”. Никога не успява да ме разочарова. От една страна това е толкова хубаво – винаги знаеш, че трябва да очакваш нещо, че нещо ще се случи. От друга страна обаче не е особено приятно, защото знаеш, че това, което трябва да очакваш, че това, което ще се случи, е гадно. Формата, размерът, събитието, действието… винаги са различни; факторите никога не се повтарят (което не е толкова зле, защото едно и също всяка година ще доскучее :Д), но отенъкът им е винаги отрицателен. Само една година имаше изключение от това правило и се случи нещо хубаво, но в последствие то се оказа замаскирана катастрофа и просто е било като бомба с много дълъг период на закъснение и подлъгващо начало.
Разбира се, моя милост всяка година очаква гадния март месец с надеждата, че тази година ще бъде различна и няма да последна някой готин “катаклизъм” (тука малко двусмислено се получи заради японския такъв, но… той не беше част от предвиденото). Всяка година оставам напълно разочарован в това отношение.
Тази седмица ще бъде и връхната точка на този месец. Още от днес ръцете ми започнаха леко и постепенно да набират сила, треперейки все по-силно и по-силно от засилващите се нерви и притеснение. Причините са две – всяка, сама по себе си, с огромно значение и с възможност за адски силен отенък в и без това скучното ми ежедневие. Утре една много скъпа приятелка влиза в операция, от която, както се оказа, заради ниското си тегло, може и да се събуди. Шансът бил около тридесет процента, но и един да беше… си остава шанс. Не е нещо, с което да може да се шегува човек… Особено на фона на няколко минали преживявания… определено няма да мога да заспя докато не чуя, че всичко е приключило успешно и тя… се е събудила от упойката.
От друга страна (това, на фона на предното, бледнее, но…) петък в София имам предварителен разговор, от който – ако ми харесат условията, а и мен ме харесат работодателите – може да последва и смяна на работата, а и на мястото на живеене. Всичко започна на майтап – това за смяната на работата и прочие, а и местенето ми в София, което си беше направо като виц – но ето, че сега нещата започнаха да придобиват все по-реална и по-реална форма и… шегата може да се превърне в реалност. От няколко месеца вече сериозно се замислям за смяна на работата, но… От една страна не очаквах да е толкова скоро, но и от друга не ми минаваше чак толкова мисълта за София. Признавам, че в Пловдив вече няма накъде. Стигнал съм достатъчно високо стъпало тук, а място за по-нагоре май няма. От друга страна не съм чак толкова възрастен, че да искам да се установя на едно място и да се кротна спокойно (колкото и добре да ми е на това място… в някои отношения)…. Идеята е, че, ако там вземе, че ми хареса и ме харесат, ще се наложи да взема сигурно най-сериозното и трудно решение в живота си до този момент (буквално)…
Гадният рожден ден след две седмици дори не го броя :Д

Толкова…