Нека продължим с втора част от поредицата за най-емблематичните персонажи сред злодеите в хорър филмите, които киното е раждало. Не Ви ли е минавало през ума колко болно създание е човекът, щом мозъкът му може да роди подобни изроди? Дали някъде дълбоко човешкото съзнание таи омраза и болка, която само чака да бъде отприщена и да сее смърт и разруха. Това последното не беше въпрос, но е и тема на друг разговор, който сега няма да водим.

Hannibal Lecter

Понякога си мисля, че Томас Харис, авторът на поредицата за канибалистичния доктор, я е писал с Антъни Хопкинс в предвид. Не знам дали има някой, който се опитва да чете книгите и да не си представя само и единствено този актьор. Но нека все пак го представим.
Доктор Ханибал Лектър е брилянтен психиатър, който умее да чете хората като отворена книга. Той е изискан, образован, умен и… много опасен. Има само едно и едно единствено развлечение, което обаче е малко вероятно да се понрави на всеки – обича да си похвапва човешко месо, а то, както знаете, не се предлага по магазините.
Началото е поставено през далечната 1981ва година когато Томас Харис публикува своята първа новела “Red Dragon”. През годините тя бива последвана от още 3 книги, като последната, от 2006та, със заглавие “Hannibal Rising”, е прикуъл и разказва за детството и последвалото превръщане на невинния младеж в садистичен сериен убиец.
Първата филмова адаптация на “Червения дракон” е през 1986та година на режисьора Майкъл Ман и носи наименованието “Manhunter”. Ролята на Лектър се изпълнява от актьора Браян Кокс. Макар и добро, изпълнението му не е чак толкова впечатляващо и сякаш остава незабелязано. (Колко от Вас въобще са гледали този филм?) Пет години по-късно обаче Джонатан Деми режисира втората книга на Харис – “Мълчанието на агнетата”. За ролята на доктора е избран актьорът Антъни Хопкинс. Изпълнението му носи Оскар, което говори достатъчно само по себе си. Хопкинс сякаш улавя истинската същност на Лектър, неговите маниери и начин на мислене. Той изгражда образ, който може едновременно да те очарова и ужаси. Не напразно в последвалата нова адаптация на “Червения дракон” и на третата книга, носеща еднозначното заглавие “Ханибал”, никой не си и помисля да подмени главния действащ образ. Именно този образ, най-вече в усмирителната риза, с маската на лицето, която прикрива умело устата, е образ на безброй пародии и опити за имитация.
Интересно е да се спомене, че Харис пише последната новела, както и сценария на филма, за миналото на Лектър само и само да е сигурен, че това ще е точно визията, която той има. Причината е много проста – продуцентът на поредицата Дино Де Лаурентис обявява твърдо, че филм за корените на убиеца ще има и участието на Харис е без значение. Той може или да допринесе за него, или не. Но при всички положения студиото ще направи такъв филм. Именно затова авторът решава да напише въпросната книга. Самата екранизация обаче е леко под нивото на останалите преди това. Действието е доста по-разтегнато и много по-мудно и скучно. Изпълнението на Gaspard Ulliel е силно, но просто не е същото. Но то предполагам, че така и трябва. Все пак ми се струва, че той много бързо и лесно започна да приема нещата и да бъде това, което е.
Едва ли е нужно да споменавам каква икона е Ханибал Лектър, или както е познат – Канибалът Ханибал (на английски името звучи по-добре – Hannibal The Cannibal). С четири книги и пет филма зад гърба си, образът, който Антъни Хопкинс изгражда ще остане завинаги част от популярната поп култура на нашето време. Хората обичат да бъдат плашени, а когато образът е толкова натуралистичен и изискан, ги привлича още повече.

Charles Lee Ray a.k.a. Chucky

Чарлз Лий Рей е от онзи тип хора, който ще подминете с пренебрежение на улицата. От типа хора, чийто вид ще Ви отблъсне и отврати, знаейки дълбоко в себе си, че нещо не е наред с тях. Той е убиец, крадец… отрепка от най-висока класа. Но също така обича да практикува вуду ритуали. Поредицата, в която той се подвизава, се нарича “Child’s Play” и първата от петте части се появява през 1988ма година, дело на режисьора Том Холанд (“Fright Night”). Самият Рей обаче като човешко превъплащение има много малка роля. Още в самото начало на първия филм той бива смъртоносно ранен от полицията и успява да прехвърли садистичната си душа в тялото на малка кукла-играчка за момченца. Сами се досещате, че след това прави всичко възможно да се завърне обратно в света на нормалните човешки същества.
Именно от тук идва и седмата хорър икона в поредицата – Чъки. Това, както споменах по-горе, е кукла, която има за цел да забавлява децата. Но точно тази кукла е всичко друго, но не и забавна. Особено когато погне детето Ви с кухненския нож. Идеята е ясна – Рей е затворен в тялото на куклата и иска да се прехвърли отново в човешко същество. Разбира се, времето му е ограничено, а и има условия, които трябва да спазва. В последвалите части основната фабула се запазва, просто собствениците, през които Чъки минава, са различни. Все пак в четвъртата той се сдобива със съпруга (под формата на женска кукла), а в петата и с дете (дори не искам да знам как така две кукли успяват да си направят бебе, но… нека не го обсъждаме).
Независимо от различните идеи на сценаристите, Чъки, в основата си, си остава малка и садистична кукла, която обича да убива и ще премахне всеки, който научи тайната му и се прави на смел.
Името, което превръща образът на парчето пластмаса, в иконата, която е, е Брад Дуриф. Не знам защо, но винаги, като го видя, го свързвам с мазен и гаден червей, който е готов да направи всичко, за да угоди на господарите си. А гласът му… гласът му много точно подкрепя тази му визия. Реалната поява на актьора е само в първата част, в самото начало, докато прехвърли душата си в куклата. В последвалите продължения той дава само гласа си, но това е повече от достатъчно. Именно той превръща Чъки в истинско зло, благодарение на блестящото си озвучаване.
От няколко години се носят слухове за нова част, която ще е и рестартиране на поредицата и отново Дуриф ще даде гласа си, но… Поне на този етап всичко е само слух и няма нищо конкретно. Но, ако някой ден се появи продължение (или римейк/рибуут), се надявам то да наблегне повече на хорър и гор елементите, а да загърби комедията, в която беше започнала да се превръща поредицата в последните две части.

Ghostface

Честно казано, имах леки съмнения относно включването на този образ тук. Защо ли? Основното е, че той не е икона в смисъла, който влагам в останалите, а по-скоро идея, персонификация на образ, който може да бъде всеки, просто една самоличност. Ghostface не е реално персонаж, а маска, зад коята се крият най-различни убийци. За тези, които въпреки всичко не го познават, той е част от поредицата на Уес Крейвън “Писък”. Първата му поява е през 1996та година. В първата част от вече тетралогията (с последната част от миналата година) група тинейджъри биват преследвани от убиец с костюм за Хелоуин, подобие на картината на Edvard Munch “The Scream“. Той им отправя заплахи по телефона и постепенно изпълнява тези свои закани по най различни и брутални начини. В края, разбира се, самоличността на злодея бива разкрита, а самият той убит. В последвалите три продължения идеята се запазва – някой друг нахлузва маската и започва своя поход с неизвестни подбуди и цели. Тъй като във всяка част реалните хора, които носят “лицето” са различни, техните мотиви никога не са едни и същи. Ghostface не може да бъде посочен и набеден с една цел и една единствена мотивация. При “него” нещата могат да бъдат за чисто удоволствие, отмъщение или силно желание за слава и внимание. Освен това всеки може да бъде убиецът.
Крейвън успява да създаде един невзрачен на пръв поглед филм, който бързо се превръща в култ и едва ли не идолизира поп културата по това време. Освен специалните фигурки в негова чест, които компанията на Тод МакФарлейн прави, Ghostface се появява в множество разнообразни пародии и телевизионни сериали. Няма нужда да споменавам, че възможносттите в това отношение са неограничени.
Но може би този образ също нямаше да си спечели всичката тази слава, ако не беше гласовото изпълнение. Дали Ghostface щеше да е това днес, ако не Роджър Джаксън, а някой друг го беше озвучил? Независимо кой седи зад маската, гласът е винаги един и същ. Актьорът, който е дал гласа си за множество видео игри и телевизионни предавания (Mojo Jojo :D), е като запазена марка за образа. Сякаш има нещо первезно и в същото време злокобно в тембъра му, което те кара да настръхнеш.
Предполагам, че точно, защото филмите са насочени към по-младата публика в комбинация с множеството MTV намеци и намигвания в първите филми, превръщат този персонаж в толкова голям култ. Шестнадесет години след своя дебют, той е все още толкова актуален и популярен, макар и да не беше чак толкова силен в последната си проява.

John Kramer a.k.a. Jigsaw

Нека Ви представя и “най-младия” злодей. От друга страна обаче Джон Крамър не е типичният злодей. Ако все пак до този момент ще живяли в пещера, позволете да Ви отворя очите. Jigsaw е плод на работата на James Wan и Leigh Whannell и прави своя дебют през 2004та година в поредицата “Saw” (позната у нас под името “Убийствен пъзел”). Защо казвам, че не е типичен злодей? Крамър е човек с убеждения. Той вярва, че това, което прави, е правилно, следва своя кодекс и е убеден, че така помага на хората. Философията му е много проста – ако сте съгрешили, на какво сте готови, за да получите правото на втори шанс в живота? Той предоставя на жертвите си възможност да изкупят греховете си като жертват нещо от себе си, игра, ако предпочитате, в която залогът е животът.
Интересното при Крамър е, че той умира в края на третата част. За щастие не се завръща като свръхестествено създание с неограничени възможности, защото това никога не е било заложено като идея. В последвалите още 4 продължения той се появява под формата на спомени, сцени от миналото, оставени послания и инструкции за своите последователи. Историята е достатъчно разнообразна и комплексна и всяка една част ни запознава с нов елемент, само и само да внесе нов съспенс и обрат, достоен да си заслужи продължение. Авторите са усетили правилно, че именно образът на Jigsaw е основен елемент от Saw поредицата и са се постарали той да участва дейно във всяко едно продължение, независимо от преждевременната му кончина.
Подобно на много от останалите антигерои до момента, зад името седи актьор, благодарение на който образът е това, което го прави иконичен. В случая това е американецът Тобин Бел. Неговият пресипнал и спокоен глас може да Ви накара да потреперите от страх. Той може да си позволи това спокойствие, защото вече е изпипал всеки детайл и си е подсигурил всичко, което можете да измислите. Независимо дали е здрав и на крака, дали го бутат в инвалидна количка или лежи на болнично легло, а от тялото му стърчат тръбички от системи, Бел създава един наистина зловещ персонаж.
Вярно е, че говорим за сравнително млад образ, който има още време преди да се наложи и да достигне култовия статус на някои от по-горе изброените, но въпреки това лавината се е задействала и всичко е само въпрос на време. Освен седемте филма, Jigsaw може да се похвали с комикс, в който се разказва за случващото се преди първата част, за раздялата с жена му и борбата му с рака, също така и с две видео игри.
Убеден съм, че Холивуд не е забравил за господин Крамър и рано или късно отново ще възроди образа му, под една или друга форма. Вярно е, че последните части бяха започнали да се повтарят и да самокопират себе си, но Jigsaw е образ, който просто очаква да се възроди отново.

Norman Bates

След като Ви представих най-младия до момента антигерой, нека сега да насоча вниманието Ви и към най-стария (пак казвам, до този момент… защото ще има и по-стари в следващите части). Освен това, Бейтс сигурно е персонаж, за който най-малко знам поради незапознаване с всичкия филмов материал по въпроса (не съм гледал нито едно от продълженията на “Психо” по… необясними за мен причини). Но нека започнем от начало.
Норман Бейтс е герой от новелата “Психо” на Робърт Блох, която през 1960та се превръща в емблематичната лента със същото заглавие на не по-малко емблематичния режисьор Алфред Хичкок. Бейтс в своята същност е психопат, който страда от остро психично разстройство, което води до раздвоение на личността. Той е обсебен от образа на своята майка, която го е тормозела като малък и, която той убива в последствие. Самият Норман не убива. Неговата майка го прави вместо него. Запазена негова марка са кухненският нож и женската престилка, с която явно е запомнил своя родител. В края на първата част е заловен и затворен в психиатрия.
Следват още три продължения, както и две книги от Блох, но филмовите и книжните еквиваленти нямат общо по между си. Освен това има опит и за сериал с името “Bates Motel”, но изглежда е бил неуспешен, защото така и не започва излъчването си. Все пак пилотният епизод се изплъчва като телевизионен филм, но претърпява пълен провал.
“Психо” не се разминава и с римейк болестта на Холивуд и то още през 1998ма година (само 8 години след последната част), но претърпява тотален крах и едва ли някой го помни, както и изпълнението на Винс Вон като Норман Бейтс.
Всъщност актьорът, който се свързва с образът на побъркан убиец, е Антъни Пъркинс, който изпълнява ролята и в четирите филма. За съжаление нямам никакъв спомен от първия филм, който съм гледал адски отдавна, а, както вече казах, останалите три не съм виждал. Именно поради тази причина не мога да изкажа кой знае колко лично мнение за изпълнението му, както и за ефекта, който то оказва върху зрителя.
Норман Бейтс няма статуса (поне за мен) на горе изброените девет злодея, но въпреки всичко той е една икона и рано или късно някой отново ще се сети за него.

С това слагам край и на втората част от иконите в хорър киното. С нея мисля, че успях да приключа с повечето от по-известните имена от последните 50-60 години. Това, което предстои, е преглед на 3-4 по-неизвестни или не успяли да придобият толкова култов статус имена (спойлер: разни любители на пчелите и някои много високи белокоси хубавци). А за десерт, в последната и четвърта част, ще направим един кратък обзор на 3-4 имена, които са на повече от половин век, но въпреки всичко продължават да “тровят” екраните и да всяват страх и паника в сърцата на зрителя.