Това е началото на един разказ, който писах в продължение на три или четири вечери докато прекарвах времето си при Мег в София, преди 3 години мисля, че беше… Това е само началото на един доста по-дълъг разказ за демони, но който така и не завърших, защото идеята умря в даден момент… Нямаше смисъл да си смуча някакъв финал от пръстите :Д Останалата част дори не е прехвърляна в дигитален вид, а си остана на хартия… и е загубена завинаги… И не се подлъгвайте по началото… нататък главният герой и още един тип се трепеха с доста могъщ демон, който си играеше със съзнанието им… и още нещо имаше замесено, но вече не помня…

Обещах, че ще се върна. Сякаш беше преди цяла вечност, но аз обещах. Мисля, че се случи средата на есента. Студен, пронизващ вятър духаше над местните гробища и разнасяше изпопадалите листа над самотните надгробни плочи.
Не всички бяха самотни.
Тя беше клекнала до един гроб и дълбоките й кафяви очи бяха подпухнали от сълзи. Гримът й се беше размазал по цялото лице, но тя дори и не подозираше. Времето сякаш беше спряло за нея. Не съществуваше нищо друго освен гробът и… спомените. Предпочиташе да живее с и в тях, защото действителността , настоящето, й носеше само болка.
Минаваше два часа следобед и отегченият от листата вятър палаво се заигра с дългата й черна коса. Но тя не усещаше. Няколко капки дъжд я “потупаха” приятелски по главата, за да я уведомят за приближаващия порой и евентуална буря. Но тя не усещаше. Всичко бе спряло. Заваля силен и проливен дъжд. Водата бързо изми разтеклия се грим от красивото й лице и се сля в едно със сълзите й. Вече не можеше да се каже, че дори плаче. От далече приличаше повече на статуя – студена, мрачна, безчувствена, неподвижна. Беше тъжна гледка.
Дори насоченият към главата й куршум би я съжалил ако въобще можеше да изпитва някакви чувства. Свистящото парче метал прониза челото й, проправи си път през мозъка и направи на сол задната част от черепа й, продължавайки към неизвестното, към своята логична и неизбежна гибел.
Но тя не усещаше.