deadInside's Mind

Първо, искам да започна с това, че тук ще си говорим за разни злодеи, които по един или друг начин са оставили своята следа в световното кино. Тук ще си говорим предимно за хуманоидни злодеи (изключваме чудовища като Годзила или разните му там извънземни нашественици като Критърсите, Хищника или Пришълеца, както и мутирали и/или обикновени животни или насекоми). Не е важно дали произходът им е изцяло човечен и нормален (да се разбират свръхестествени елементи), защото и без това повечето не са изцяло хора.
Второто, което е и по-важно, това е моят личен поглед върху нещата. Сигурен съм, че всеки ще се сети за още някой свой любимец, който съм пропуснал или пък ще смята, че някой от изброените не заслужава място тук. Факти, които ще трябва да преглътнете и да продължите напред.

Не Ви ли е минавало през ума колко болно създание е човекът, щом мозъкът му може да роди подобни изроди? Дали някъде дълбоко човешкото съзнание таи омраза и болка, която само чака да бъде отприщена и да сее смърт и разруха. Това последното не беше въпрос, но е и тема на друг разговор, който сега няма да водим.

Целта на тази “преписка” не е важна. Факт е, че вече го пусках в блога под формата на четири части. Сега ги събирам, леко редактирам и публикувам отново, защото… Ще има и други неща, а искам всичко да е на едно място.

Познат на масовата публика като Фреди Крюгър. Първата му поява е през 1984та година в емблематичния “Кошмар на Елм Стрийт” на Уес Крейвън. Съдбата му въобще не е лесна или приятна. Все пак получава доста добра… алтернатива. Той е свръхестествено създание, което реално не обитава нормалното измерение (един вид), а преследва жертвите си в техните сънища, превръщайки и най-прекрасния такъв в неописуем кошмар. Господин Крюгер преживе е бил убиец на деца, но е имал наглостта да подбира жертвите си в прекалено малка общност. Явно там нещата не могат да останат толкова лесно скрити. Местни хора взимат правосъдието в свои ръце и подпалват жилището му, в резултат той изгаря, но се зарича, че ще преследва виновните по други начини. Цялото му тяло е зверски обезобразено в резултат на пожара, а любимият му инструмент за изкормване на жертвите, е ръкавица с големи, дълги и много остри ножове вместо пръсти. Дрехите му също са запазена марка – специфичната шапка и, най-вече, плетеният пуловер на тъмно зелени и червени раета.
Изпълнението на Робърт Инглънд му спечелва място сред хорър звездите на двадесети век. Ролята се превръща в емблематична за актьора.
Фреди продължава да носи пари на своите създатели (или издадетели) вече близо тридесет години по-късно. Поредицата си спечелва цели шест продължения след първоначалния филм, като последният (New Nightmare от 1994), отново дело на Крейвън, примесва реалността с измисления свят на филма. През 1988 година, малко след излизането на четвъртата част от “Кошмар на Елм Стрийт”, започва и излъчването на сериал със заглавие “Freddy’s Nightmares”, в който самият Фреди представя различни случки с “щастлив край”, но без да има кой знае колко реална намеса в действието.
В предпоследната част на друга емблематична поредица, за която ще стане дума по-надолу, “Петък 13ти”, финалният кадър се състои в това как ръката на Фреди (с небезизвестната му ръкавица) хваща маската на Джейсън и я завлича със себе си в Ада. Именно този намек води и до неизбежния сблъск между двамата злодей. Поп-слашър зрелището се забавя леко, но десет години след горния филм, то е вече факт.
И може би тук щеше да е добре нещата да си останат погребани. Героите си живеят на прекрасната стара слава, всички ги помним с добро. Да, но машината за пари на Холивуд не признава подобни неща. През 2010та година се появява и римейк/нова версия на познатата история. Ролята на Фреди Крюгър е поверена на сравнително по-ниския и слаб актьор Джаки Ърл Хейли, който, макар и да прави добра роля, не може да замени Инглънд по никакъв начин. Филмът като цяло е далеч под класите на предшествениците си (не че и сред тях нямаше пълни бози). Общо взето е един римейк, от който нямаше абсолютно никаква нужда (то с повечето май е така).
Има и една игра по първия филм, но тя е толкова стара, че едва ли много народ е запознат с нея (особено на фона на бързото развитие на PC и конзолния гейминг). Също така се появява като бонус персонаж в последната версия на Mortal Kombat.
Нов римейк на поредицата се подготвя в момента и се очаква да вдъхне нов живот на героя.
Защо Фреди е икона? Образът му не напуска малкия и големия екран през всички тези близо тридесет години. И ще продължи да го прави още много десетилетия напред. Независимо дали говорим за комедии или сериозни продукции, много сценаристи вмъкват червено-зеления пуловер и “ноктестата” ръкавица под една или друга форма. Освен това можете да намерите много снимки от Хелоуин, на които децата са маскирани като популярния злодей.

За този злодей вече споменах по-горе. Джейсън е по-възрастен от Фреди с цели 4 години и прави своя дебют през 1980та година в поредицата “Петък 13ти” на режисьора Шон Кънингам. Първо искам да уточня, че аз не съм фен на тези филми, но не мога да пренебрегна ефекта, който този персонаж (и филмите респективно) оказва върху модерното кино, а и култура.
В началото той (Джейсън) не е нищо особено. Дори не е бил замислен като основен злодей, но… Публиката си казва тежката дума. Главен антагонист на първия филм всъщност е неговата майка, която избива всеки, който дръзне да посети вече изоставения къмпинг на езерото. В последствие обаче героите я убиват, едва ли не пред очите на сина й, и той напълно губи разсъдъка си (не че някога го е имал де). Един от неговите запазени символи е хокейната маска, която за първи път се появява в третата част, но остава като задължителен аксесоар от тоалета на господин Ворхийз. Любимият му инструмент за посрещане на гостите си, е мачетето, което е не по-малко популярен символ и част от образа.
Самото развитие на персонажа търпи разнообразни трансформации през годините, за да се превърне в безсмъртния и неуморим свръхестествен изрод, който е днес. Петата част от поредицата е най-специфична с това, че реално Джейсън никога не се появява като материална личност. През цялото време той е плод на въображението на главния герой, който е и основен персонаж на предходния, а и на следващия филм, в който без да иска съживява своя най-голям кошмар. Именно в шестата част е и обратът, в който Ворхийз, макар и вече да е показвал нежеланието си да умре, демонстрирал е свърхсила и прочие, официално се присъединява към клуба на неубиваемите зверове, които могат да бъдат затворени временно, но не и спряни.
Поредицата се сдобива с цели 9 продължения и вече споменатия спин-оф с Фреди. Голяма част от тях не са кой знае колко стойностни така или иначе, но се намират няколко по-интересни.
За разлика от “Кошмар на Елм Стрийт” обаче, Джейсън Ворхийз си няма един постоянен първообраз, който да седи зад маската и грима. В първата част той е още дете, затова и я изключваме, но в последвалите продължения бройката на актьорите наброява и бройката на филмите, защото в някои от тях повече от един изпълнява ролята. Въпреки всичко това, име може да бъде свързано най-вече (а и едва ли не единствено) с Кейн Худър, който изпълнява емблематичната роля цели четири пъти (от седма до десета част включително). Масивната му физика го прави идеален за изграждане на един зловещ и пълнокръвен образ на чудовище.
Но това не е всичко. Джейсън Ворхийз и до ден днешен се прокрадва по страниците на комикси (има си собствена поредица), появява се из различни филми като повод за страх, името му е символ на злото. Дори през 1992ра година печели награда от MTV.
Разбира се, през 2009та година поредицата не се разминава с популярните в днешно време “рестартирания”. Новият филм е под всякаква критика и така и не успява да си спечели обичта на феновете.
В момента тече разработването на телевизонна поредица, която да “съживи” интереса към Джейсън, но времето ще покаже каква ще бъде нейната съдба.

Така и така сме тръгнали назад във времето, нека направим още една крачка 2 години назад. Третият персонаж в списъка с хорър икони е Майкъл Майърс, който прави своя дебют в класиката на Джон Карпентър “Хелоуин”.
Майкъл е персонаж без емоции. Той е превъплъщение на злото във всяка една своя мисъл, във всяко едно свое действие. Още като малък избива цялото си семейство и бива настанен в психиатрия. Години по-късно се измъква, връща се в стария си дом и погва детегледачка, която трябва да се бори за живота си.
Запазената марка на Майкъл е гумената маска, която непрекъснато носи на лицето си, както и кухненския нож, с който убива жертвите си.
Поредицата има общо 7 продължения, но само 6 от тях са свързани с образа на Майърс. Третата част е опит за намесване на нещо коренно различно, което просто да се свързва с името на празника на Вси Светий, но… резултатът е доста катастрофален (публиката иска Майърс и се чувства измамена, независимо, че самият филм сам по себе си не е чак толкова лош), което води до продължаване на историята. Интересното при тези филми е, че всичко е навързано. Повечето части започват или директно след предишната, или години по-късно, но със смислена връзка. И все пак понякога Холивуд може да роди и странни идеи, поради което седмата част от поредицата игнорира почти всичко до момента и развива една алтернативна идея след края на втората част. Най-вероятно авторите са решили, че поредицата умира, но желанието за пари се е оказало по-силно, поради което те са решили да върнат един от първите протагонисти – героинята на Джейми Лий Къртис, която реално изпълнява своята роля в цели 4 филма.
Майкъл, подобно на повечето свои “връстници”, има множество свръхестествени способности, като започнем с това, че не може да бъде убит. Героите го стрелят, намушкват, горят, но той винаги намира начин да се върне и да коли къде що види.
Като повечето популярни злодеи, този също не се разминава с множество новелизации и комиксови изяви. За празничните костюми едва ли има нужда дори да споменавам.
Отново, рестартиране на поредицата вижда светлината на деня през 2007ма година под режисурата на Роб Зомби, който до този момент беше доказал умението си да сее смърт и разруха в “The Devil’s Reject” и “House of 1000 Corpses”. Новата версия е коренно различна и се фокусира върху самия Майкъл, отношенията му с майка му и причината да се превърне в това, което е днес. За разлика от предните два злодея, “новият” Хелоуин се сдобива с продължение, което обаче е не само скучно и безинтересно, но и изключително глупаво. Образът на Майкъл просто не е това, което всички познават и обичат.

Ледърфейс (или в буквален превод Кожено лице) е персонаж от небезизвестния “Texas Chainsaw Massacre” на Тоуб Хопър от далечната 1974та година (продължаваме с крачките назад, но обещавам следващата да е напред.). Името му идва от факта, че одиря кожите на своите жертви и носи “лицата” им като свое. Любимото му оръжие се съдържа и в заглавието – моторна резачка.
За разлика от предните трима обаче, Ледърфейс не е символ на изначалното зло. Той е по-скоро като животно, което защитава територията си. Напълно и изцяло подвластен на голямото си семейство от психопати, той е готов да направи всичко, което те му наредят. Някои от страничните му вкусове и занимания са тема на отделен разговор. Както самият му създател Тоуб Хопър го определя, той е едно голямо бебе, което убива единствено, за да се защити. Той не познава нищо извън близкото му обкръжение, а деформираният му и гротестен вид кара нормалния човек да се плаши, да опитва да избяга, да се защити от него. Това, разбира се, води до пагубни последици.
“Тексасткото клане” може да се похвали с общо седем филма до момента. Само един от тях обаче, втората част, може да се посочи като директно продължение. Следва опит за римейк и продължение едновременно, което страшно обърква опитите за следене на пространствено-времевия континиум на вселената на филма.След това имаме алтернативна версия, която няма нищо общо с предишните. Стандартен римейк/рибуут е съвсем в реда на нещата (всички страдат от тази болест), но за разлика от повечето примери, тук нещата се получават много сносно и гледаемо. Последното води и до друг популярен похват на Холивуд в последните години – прикуъл.
(Тук отварям скоба и обяснявам за незапознатите с кино термините. Прикуъл на даден филм е, най-общо казано, когато действието се развива преди действията в оригиналния вариант. Обикновено ни представят как са започнали нещата или какво се е случило преди това. В конкретния случай ни запознават с появата на Ледърфейс на бял свят и неговото развитие до чудовището, което е в последствие.)
Разбира се, персонажът не може да се отърве и от силата, която популярната култура може да окаже. Той става част от поредица от комикси, които още повече популризират образа му и го поставят на небосвода от хорър звезди.

Кой не знае Pinhead? Кой не е чувал за него?
Нека го представим. Пинхед е рожба на болното съзнание на гениалния Клайв Баркър и първата му поява е в дебютния “Hellraiser” през 1987ма година. Той е част от група създания от Ада, чиято единствена цел е да донесат желаното удоволствие на “щастливеца”, който е успял да разгадае малката пъзел кутия на ЛеМършон. Те са носители на върховното удоволствие, което върви ръка за ръка с най-великата болка във Вселената. Отворите ли кутията, връщане назад няма.
Първоначалният филм е базиран на новелата “Hellbound Heart” на Баркър. Интересното в случая е, че в нея подобен персонаж се споменава много накратко. И все пак “Hellraiser” е рожба на автора във всяко едно отношение – той е както режисьор, така и сценарист на лентата. Именно неговото въображение създава, специално за кинолентата, един от най-емблематичните образи сред кино злодеите (или по-скоро разширява образ, за който може би е имал друга идея). Специфичното в образа на Пинхед, откъдето идва и името му, са множеството пирони, “украсяващи” главата и лицето му през равни разстояния от около сантиметър-сантиметър и нещо. Ако трябва да посочим по-специфичен инструмент за нараняване на жертвите, то това биха били дългите метални вериги, с остри куки в края, които се забиват дълбоко в кожата, без да подбират мястото.
Поредицата, след първите две части, се фокусира изцяло върху образа на Пинхед, затова и някаква по-конкретна история е много трудно да се посочи. Всеки филм, малко или много, разглежда отделни хора, които по един или друг начин са попаднали на кутията, направили са грешката да разгадаят ребуса и в последствие трябва да се спасяват от кошмарите, които следват. След оригиналния “Hellraiser” има още осем продължения, последното от 2011та година. За съжаление обаче последните 2-3 филма по никакъв начин не мога да се сравнят със своите предшественици, а последното недоразумение на кинематографичното изкуство, наречено със звучното име “Revelations”, дори не трябва да заслужава правото да съществува. Въпросният опит за изкарване на допълнителни пари от името е и първият филм, в който героят на Пинхед не се играе от Дъг Брадли. Това винаги ще бъде актьорът, с който този образ ще бъде свързван, с неговата харизматична визия и уникален тембър на гласа.
Самият Баркър се е наел със задачата да подготви сценарий за римейк, а Пинхед да се върне в ръцете на своя справедлив първообраз – Брадли. Какво ще се случи с това, ще стане ясно след година или две.
Едва ли е нужно да споменавам, че Пинхед е персонаж, който няма да умре… или поне не в скоро време. Както и повечето от тези злодеи, той е една неспирна машина за пари. Най-доходоносният метод са комиксите. Вселената на Hellraiser се е разширявала, разклонявала и представяла по толкова различни начини, че едва ли някой е чел абсолютно всичко. Самият Баркър дори има комиксова версия, в която продължава да представя своята гледна точка и до ден днешен.
Последно през тази година се появи роман, в който авторът сблъсква своя иконичен персонаж с още един популярен свой герой – детектива Хари Д’Амур. Няма да спойлвам прекалено много, само ще кажа, че книгата си заслужава, а нейно ревю може да бъде намерено на страниците на блога.

Понякога си мисля, че Томас Харис, авторът на поредицата за канибалистичния доктор, я е писал с Антъни Хопкинс в предвид. Не знам дали има някой, който се опитва да чете книгите и да не си представя само и единствено този актьор. Но нека все пак го представим.
Ъпдейт към горното: Вече спокойно мога да поставя изпълнението на Мадс Микелсен от сериала редом с това на Хопкинс.
Доктор Ханибал Лектър е брилянтен психиатър, който умее да чете хората като отворена книга. Той е изискан, образован, умен и… много опасен. Има само едно и едно единствено развлечение, което обаче е малко вероятно да се понрави на всеки – обича да си похвапва човешко месо, а то, както знаете, не се предлага по магазините.
Началото е поставено през далечната 1981ва година когато Томас Харис публикува своята първа новела “Red Dragon”. През годините тя бива последвана от още 3 книги, като последната, от 2006та, със заглавие “Hannibal Rising”, е прикуъл и разказва за детството и последвалото превръщане на невинния младеж в садистичен сериен убиец.
Първата филмова адаптация на “Червения дракон” е през 1986та година на режисьора Майкъл Ман и носи наименованието “Manhunter”. Ролята на Лектър се изпълнява от актьора Браян Кокс. Макар и добро, изпълнението му не е чак толкова впечатляващо и сякаш остава незабелязано. (Колко от Вас въобще са гледали този филм?) Пет години по-късно обаче Джонатан Деми режисира втората книга на Харис – “Мълчанието на агнетата”. За ролята на доктора е избран актьорът Антъни Хопкинс. Изпълнението му носи Оскар, което говори достатъчно само по себе си. Хопкинс сякаш улавя истинската същност на Лектър, неговите маниери и начин на мислене. Той изгражда образ, който може едновременно да те очарова и ужаси. Не напразно в последвалата нова адаптация на “Червения дракон” и на третата книга, носеща еднозначното заглавие “Ханибал”, никой не си и помисля да подмени главния действащ образ. Именно този образ, най-вече в усмирителната риза, с маската на лицето, която прикрива умело устата, е образ на безброй пародии и опити за имитация.
Интересно е да се спомене, че Харис пише последната новела, както и сценария на филма, за миналото на Лектър само и само да е сигурен, че това ще е точно визията, която той има. Причината е много проста – продуцентът на поредицата Дино Де Лаурентис обявява твърдо, че филм за корените на убиеца ще има и участието на Харис е без значение. Той може или да допринесе за него, или не. Но при всички положения студиото ще направи такъв филм. Именно затова авторът решава да напише въпросната книга. Самата екранизация обаче е леко под нивото на останалите преди това. Действието е доста по-разтегнато и много по-мудно и скучно. Изпълнението на Gaspard Ulliel е силно, но просто не е същото. Но то предполагам, че така и трябва. Все пак ми се струва, че той много бързо и лесно започна да приема нещата и да бъде това, което е.
Едва ли е нужно да споменавам каква икона е Ханибал Лектър, или както е познат – Канибалът Ханибал (на английски името звучи по-добре – Hannibal The Cannibal). С четири книги и пет филма зад гърба си (както и един сериал), образът, който Антъни Хопкинс изгражда, ще остане завинаги част от популярната поп култура на нашето време. Хората обичат да бъдат плашени, а когато образът е толкова натуралистичен и изискан, ги привлича още повече.

Чарлз Лий Рей е от онзи тип хора, който ще подминете с пренебрежение на улицата. От типа хора, чийто вид ще Ви отблъсне и отврати, знаейки дълбоко в себе си, че нещо не е наред с тях. Той е убиец, крадец… отрепка от най-висока класа. Но също така обича да практикува вуду ритуали. Поредицата, в която той се подвизава, се нарича “Child’s Play” и първата от шестте части се появява през 1988ма година, дело на режисьора Том Холанд (“Fright Night”). Самият Рей обаче като човешко превъплащение има много малка роля. Още в самото начало на първия филм той бива смъртоносно ранен от полицията и успява да прехвърли садистичната си душа в тялото на малка кукла-играчка за момченца. Сами се досещате, че след това прави всичко възможно да се завърне обратно в света на нормалните човешки същества.
Именно от тук идва и седмата хорър икона в поредицата – Чъки. Това, както споменах по-горе, е кукла, която има за цел да забавлява децата. Но точно тази кукла е всичко друго, но не и забавна. Особено когато погне детето Ви с кухненския нож. Идеята е ясна – Рей е затворен в тялото на куклата и иска да се прехвърли отново в човешко същество. Разбира се, времето му е ограничено, а и има условия, които трябва да спазва. В последвалите части основната фабула се запазва, просто собствениците, през които Чъки минава, са различни. Все пак в четвъртата той се сдобива със съпруга (под формата на женска кукла), а в петата и с дете (дори не искам да знам как така две кукли успяват да си направят бебе, но… нека не го обсъждаме).
Независимо от различните идеи на сценаристите, Чъки, в основата си, си остава малка и садистична кукла, която обича да убива и ще премахне всеки, който научи тайната му и се прави на смел.
Името, което превръща образът на парчето пластмаса, в иконата, която е, е Брад Дуриф. Не знам защо, но винаги, като го видя, го свързвам с мазен и гаден червей, който е готов да направи всичко, за да угоди на господарите си. А гласът му… гласът му много точно подкрепя тази му визия. Реалната поява на актьора е само в първата част, в самото начало, докато прехвърли душата си в куклата. В последвалите продължения той дава само гласа си, но това е повече от достатъчно. Именно той превръща Чъки в истинско зло, благодарение на блестящото си озвучаване.
През следващата година се очаква нова, седма, част, но на този етап няма повече информация.

Честно казано, имах леки съмнения относно включването на този образ тук. Защо ли? Основното е, че той не е икона в смисъла, който влагам в останалите, а по-скоро идея, персонификация на образ, който може да бъде всеки, просто една самоличност. Ghostface не е реално персонаж, а маска, зад коята се крият най-различни убийци. За тези, които въпреки всичко не го познават, той е част от поредицата на Уес Крейвън “Писък”. Първата му поява е през 1996та година. В първата част от вече тетралогията (с последната част от 2011та година) група тинейджъри биват преследвани от убиец с костюм за Хелоуин, подобие на картината на Edvard Munch “The Scream“. Той им отправя заплахи по телефона и постепенно изпълнява тези свои закани по най различни и брутални начини. В края, разбира се, самоличността на злодея бива разкрита, а самият той убит. В последвалите три продължения идеята се запазва – някой друг нахлузва маската и започва своя поход с неизвестни подбуди и цели. Тъй като във всяка част реалните хора, които носят “лицето” са различни, техните мотиви никога не са едни и същи. Ghostface не може да бъде посочен и набеден с една цел и една единствена мотивация. При “него” нещата могат да бъдат за чисто удоволствие, отмъщение или силно желание за слава и внимание. Освен това всеки може да бъде убиецът.
Крейвън успява да създаде един невзрачен на пръв поглед филм, който бързо се превръща в култ и едва ли не идолизира поп културата по това време. Освен специалните фигурки в негова чест, които компанията на Тод МакФарлейн прави, Ghostface се появява в множество разнообразни пародии и телевизионни сериали. Няма нужда да споменавам, че възможносттите в това отношение са неограничени.
Но може би този образ също нямаше да си спечели всичката тази слава, ако не беше гласовото изпълнение. Дали Ghostface щеше да е това днес, ако не Роджър Джаксън, а някой друг го беше озвучил? Независимо кой седи зад маската, гласът е винаги един и същ. Актьорът, който е дал гласа си за множество видео игри и телевизионни предавания (Mojo Jojo ), е като запазена марка за образа. Сякаш има нещо первезно и в същото време злокобно в тембъра му, което те кара да настръхнеш.
Предполагам, че точно, защото филмите са насочени към по-младата публика в комбинация с множеството MTV намеци и намигвания в първите филми, превръщат този персонаж в толкова голям култ. Шестнадесет години след своя дебют, той е все още толкова актуален и популярен, макар и да не беше чак толкова силен в последната си проява.

Нека Ви представя и “най-младия” злодей. От друга страна обаче Джон Крамър не е типичният злодей. Ако все пак до този момент ще живяли в пещера, позволете да Ви отворя очите. Jigsaw е плод на работата на James Wan и Leigh Whannell и прави своя дебют през 2004та година в поредицата “Saw” (позната у нас под името “Убийствен пъзел”). Защо казвам, че не е типичен злодей? Крамър е човек с убеждения. Той вярва, че това, което прави, е правилно, следва своя кодекс и е убеден, че така помага на хората. Философията му е много проста – ако сте съгрешили, на какво сте готови, за да получите правото на втори шанс в живота? Той предоставя на жертвите си възможност да изкупят греховете си като жертват нещо от себе си; игра, ако предпочитате, в която залогът е животът.
Интересното при Крамър е, че той умира в края на третата част. За щастие не се завръща като свръхестествено създание с неограничени възможности, защото това никога не е било заложено като идея. В последвалите още 4 продължения той се появява под формата на спомени, сцени от миналото, оставени послания и инструкции за своите последователи. Историята е достатъчно разнообразна и комплексна и всяка една част ни запознава с нов елемент, само и само да внесе нов съспенс и обрат, достоен да си заслужи продължение. Авторите са усетили правилно, че именно образът на Jigsaw е основен елемент от Saw поредицата и са се постарали той да участва дейно във всяко едно продължение, независимо от преждевременната му кончина.
Подобно на много от останалите антигерои до момента, зад името седи актьор, благодарение на който образът е това, което го прави иконичен. В случая това е американецът Тобин Бел. Неговият пресипнал и спокоен глас може да Ви накара да потреперите от страх. Той може да си позволи това спокойствие, защото вече е изпипал всеки детайл и си е подсигурил всичко, което можете да измислите. Независимо дали е здрав и на крака, дали го бутат в инвалидна количка или лежи на болнично легло, а от тялото му стърчат тръбички от системи, Бел създава един наистина зловещ персонаж.
Вярно е, че говорим за сравнително млад образ, който има още време преди да се наложи и да достигне култовия статус на някои от по-горе изброените, но въпреки това лавината се е задействала и всичко е само въпрос на време. Освен седемте филма, Jigsaw може да се похвали с комикс, в който се разказва за случващото се преди първата част, за раздялата с жена му и борбата му с рака, както и с две видео игри.
Убеден съм, че Холивуд не е забравил за господин Крамър и рано или късно отново ще възроди образа му, под една или друга форма. Вярно е, че последните части бяха започнали да се повтарят и да самокопират себе си, но Jigsaw е образ, който просто очаква да се възроди отново.

След като Ви представих най-младия до момента антигерой, нека сега да насоча вниманието Ви и към най-стария. Освен това, Бейтс сигурно е персонаж, за който най-малко знам поради незапознаване с всичкия филмов материал по въпроса (не съм гледал нито едно от продълженията на “Психо” по… необясними за мен причини). Но нека започнем от начало.
Норман Бейтс е герой от новелата “Психо” на Робърт Блох, която през 1960та се превръща в емблематичната лента със същото заглавие на не по-малко емблематичния режисьор Алфред Хичкок. Бейтс в своята същност е психопат, който страда от остро психично разстройство, което води до раздвоение на личността. Той е обсебен от образа на своята майка, която го е тормозела като малък и, която той убива в последствие. Самият Норман не убива. Неговата майка го прави вместо него. Запазена негова марка са кухненският нож и женската престилка, с която явно е запомнил своя родител. В края на първата част е заловен и затворен в психиатрия.
Следват още три продължения, както и две книги от Блох, но филмовите и книжните еквиваленти нямат общо по между си. Освен това има опит и за сериал с името “Bates Motel”, но изглежда е бил неуспешен, защото така и не започва излъчването си. Все пак пилотният епизод се изплъчва като телевизионен филм, но претърпява пълен провал.
Слава богу, нов сериал със същото име, който се явява прикуъл на поредицата, успява да постигне нужния успех (наистина е много силен) и представя по един прекрасен начин бавното потъване на Норман сред лудостта и мрака, и терзанията и любовта към неговата майка.
“Психо” не се разминава и с римейк болестта на Холивуд и то още през 1998ма година (само 8 години след последната част), но претърпява тотален крах и едва ли някой го помни, както и изпълнението на Винс Вон като Норман Бейтс.
Всъщност актьорът, който се свързва с образът на побъркан убиец, е Антъни Пъркинс, който изпълнява ролята и в четирите филма. За съжаление нямам никакъв спомен от първия филм, който съм гледал адски отдавна, а, както вече казах, останалите три не съм виждал. Именно поради тази причина не мога да изкажа кой знае колко лично мнение за изпълнението му, както и за ефекта, който то оказва върху зрителя.
Норман Бейтс няма статуса (поне за мен) на горе изброените девет злодея, но въпреки всичко той е една икона и рано или късно някой отново ще се сети за него (както и се случва с новата версия на Bates Motel).

Кендиман е образ, отново роден от болното съзнание на Клайв Баркър и е базиран на негов кратък разказ, който можете да откриете в сборниците “Books of Blood” (разказът се казва “The Forbidden”). Даниел е бил син на роб в тежките времена преди Войната между Севера и Юга в Щатите, но е направил грешката да се влюби в дъщерята на земевладелеца. Тайната им връзка завършва със забременяване на момичето, което води до ужасни мъки за мъжа. Ръката му е била отрязана с тъпо острие, а тялото му намазано с мед. Пчелите са го нападнали и са му нанесли смъртоносни рани. Огледало успява да улови душата му с последния му дъх и така се ражда градската легенда за Кендиман. Ако кажете името му три пъти пред огледалото и загасите лампата, то той ще се яви пред Вас… и ще ви изкорми с куката, която замества отрязаната му ръка.
Дебютът си на голям екран този образ прави през 1992ра година. Успехът на филма е доста добър, а повечето ревюта сравнително положителни. Именно това поражда и цели две продължния, нито едно, от които обаче не може да се доближи на километри от своя първоизточник.
Но и за този персонаж е много важно да се обърне внимание на актьора, който го играе. В случая това е чернокожата икона на хорър киното Тони Тод. Злобната му физиономия и съскащия още по-злобен глас го правят просто перфектния Кендиман. Веднъж щом видите потресаващото му изпълнение, което му носи 53то място в класацията за “100те най-велики хорър изпълнения” на Ретрокръш, няма да можете да си представите друг в тази роля. Самият образ пък печели седмо място в класациите на Bloody Disgusting и Уго за най-добър слашър злодей.
Заради доста по-слабото представяне на двете продължения обаче Кендиман потъва в забвение. Поне на този етап няма планове за възраждането му, но то никога не се знае. Сега е ерата на римейковете и рибутите. Може и него да го огрее.
А дотогава не преставайте да си повтаряте името Кендиман пред огледалото. Току виж се появил.

The Tall Man е персонаж и основен злодей от поредицата на Дон Коскарели (познат, може би, на феновете с микса си “Bubba Ho Tep” и епизод от “Masters of Horror”) “Phantasm”. Той е зъл, злобен и много уверен в себе си.
Джебадая е гробар в малко градче, но постепенно с напредването на времето и възрастта си, решава да разнообрази ежедневието си като… направи портал между световете. Резултатите са повече от катастрофални, защото той се завръща като The Tall Man и има една единствена цел – да превземе света… или поне по-голямата част от него.
Поредицата се състои от четири части до този момент. Красотата им е, че те са изцяло свързани по между си. Всяка следваща част завършва точно от където е започнала предната и продължава действието все едно гледате един много дълъг филм. Няма смисъл да се впускам в подробности. Ясно е, че ще се намерят група смелчаци, които ще се опитват по всякакъв начин да спрат набезите на злодея.
След посещението си до чуждите светове, Джебедая се завръща с множество свръхестествени умения. В самите филми никога не става напълно ясно какво точно той умее, но се вижда повече от ясно, че обикновените оръжия не могат да го наранят както вредят на нас, има огромна сила, владее телекинеза и, може би най-главното, умее да си създава немъртви слуги от труповете на своите “клиенти” или части от тях. Освен това той притежава и малки летящи сфери, които изглежда са мултифункционални, защото разполагат с пробиващи сфредели, лазери и прочие.
И макар първата част да поставя началото на поредицата през далечната 1979ма година, а последната е от 1998ма, един и същи актьор изпълнява ролята – Angus Scrimm, която се превръща и в негова запазена марка. Грозното лице на Ангъс е много специфично, а лицевите му изражения, които го съпътстват през всичките части, стават и синоними на “Високия мъж”.
Слухове за ново продължение се носят от години, но изглежда, че Коскарели не успява да си спечели спонсори за целта. Все още няма нищо потвърдено и не е ясно дали “Phantasm” ще се възроди някога от пепелта.

Нямаше как да пропусна и тази поредица, в която участва и един много голям мой любимец – Брус Кембъл. Ясно ми е, че персонажът на Мат Кордел няма кой знае какъв култов статус, но поне мен доста си ме стресна първия път като го гледах, но може би защото бях доста малък. А може и да е било заради адската мутра на Робърт З’дар, който може да уплаши и най-смелите с тази своя челюст.
За съжаление съм гледал само първата част и то преди много време, което води до почти всякаква липса на спомени относно сюжет и действие. Това, което помня и, което успях да намеря в мрежата, е, че Кордел е бил прецакан по някакъв начин от закона и търси отмъщение за всичко, което полицията, от която е бил част, му е сторила. Началото на трилогията е през 1988ма година и в първата част Кордел е представен като сериен убиец, пълен психопат, който убива хора по улиците на града. В последвалите продължения обаче той се превръща във все по-трудно за убиване и унищожаване зомби, което може да бъде върнато към живот и изкарано от гроба дори. В това отношение образът не се различава много от познатите такива на Джейсън Ворхийз или Майкъл Майърс примерно. Той е психопат с ясна цел да убива всичко, което се изпречи на пътя му или просто го дразни. Разбира се, тук имаме и по-задна скрита мисъл, а именно оневиняване за извършените престъпления. Но това е застъпено само в края на втората част.
Интересно в случая е, че отзивите за първата част не са кой знае колко силни, за разлика от продължението, което отнася повече похвали. Въпреки всичко трилогията на Уилям Лустиг не е нещо кой знае, но все пак режисьорът успява да създаде едно зловещо и злокобно безсмъртно създание, което да всява страх и погнуса в сърцето на по-слабите зрители.
Разбира се, за пореден път, това не би било образ, който да се запомни дълго, ако не беше изпълнението на американеца Робърт З’Дар, който може по принцип да се похвали с предимно роли на злодеи из треторазрядни екшъни и ужаси. Но всъщност именно ролята на Мат Кордел му спечелва въпросната слава. Само погледнете лицето му и ще разберете за какво говоря. Малко актьори мога да се похвалят с такава… мутра.
Поне на този етап поредицата за полицая маниак е погребана и не се говори нищо (или поне аз не съм чувал) за продължение или рестартиране. Все пак нищо не се знае.

Сега ще си поговорим за антагониста на една изключително слаба поредица, но първата част, на която лично мен ме кефи. Продуцираната от Уес Крейвън и режисирана от Робърт Куртзман модерна приказка “Господарят на желанията” излиза през 1997ма година и бързо бива заклеймена от критиците като пълна боза.
Концепцията е много проста – който призове Джина, ще получи правото на три желания. Това, което не знае обаче е, че Джинът интерпретира тези желания както на него му харесва и понякога нещата могат да се окажат много по-различни от това, което сте си представяли. Също така има и уловка – щом приключите с трите си желания, той (Джинът) ще бъде свободен и ще може да отвори портите на своето измерение, от което, както вече се досещате, ще се изсипят всякакви невъобразими гадости. Основната фабула на всеки един филм от тетралогията е тази – някой намира камъка, призовава създанието и след това се опитва да оцелее от неговата злоба и неуморимо желание да се освободи.
За съжаление смея да заявя, че съм гледал и четирите части, но всичко останало след първата просто не струва (то не че и първата е кой знае какво, но има няколко наистина култови сцени). Последните две дори, които са снимани една след друга със седмица почивка по между им, променят актьора, който изпълнява ролята на Джина и всичко отива по дяволите. Не един път вече казах, че една роля, веднъж изградена от някой, роля, която изисква лицеви изражения и специфика на гласа, а не просто безцелно ходене наляво надясно с маска на лицето, трудно после може да се изиграе от нов актьор. Тук нещата не са по-различни. Андрю Дивоф, който персонифицира Джина в първите два филма, свършва една наистина прекрасна работа. Макар и физиономията му да е запомняща се, не тя откроява образа. Мазният му и леко съскащ (“Wishezzzzzz”) маниер на говорене е адски зловещ и в същото време влудяващ.
“Господарят на желанията” предполагам е от тези поредици, които няма да видят бял свят никога повече. Те са показали всичко, на което са способни и са дали на света каквото са могли (даже и малко от горе, за което никой не ги е молел). Все пак Джинът не е чак толкова запазена марка на Андрю Дивоф и съм убеден, че има и други актьори, които могат да се справят с ролята. Винаги може да се измисли още нещо, но определено трябва да го направи човек с много силно и леко болно въображение.

По принцип Леприконът е плод на ирландската митология и се счита за тип малка палава фея. Той прави обувки по цял ден и крие златните си монети в гърне в края на дъгата. Сценаристите на тази поредица обаче са попроменили леко образа на палавия Леприкон и са го превърнали в символ на злото, готов да убива всеки, който се опита да му открадне гърнето със злато. Началото е поставено през 1993та година от режисьора Марк Джоунс, което е и негов дебют. Това също е кино дебют и за популярната актриса Дженифър Анистън, която до този момент е участвала в телевизионни продукции и сигурно до ден днешен проклина агента си за този избор.
Поредицата има общо 6 продължения, като предпоследните две са в “махалата” и са с рап ориентирана насоченост, с предимно чернокожи актьори. Нито едно не е особено стойностно, нито става особено за гледане. Последния прикуъл пък няма нужда от споменаване, защото там злото е изцяло променено и нещата се обръщат в по-типичен creature feature.
Леприконът е зъл, подмолен и твърдо решен да намери всичкото си злато, което му е било откраднато. Всеки, който си мисли, че може да го спре, го очаква прекрасна изненада… кървава и последна.
Ролята се изпълнява от джужето Уорик Дейвис, което е познато от “Уилоу”, заедно с Вал Килмър, от “Междузвездни войни 6″ и спиноффовете за иуокитата (не съм много сигурен дали така се чете Ewok, но ще трябва да го приемете), “Пътеводител на галактическия стопаджия”, “Хари Потър” и други. Тук не мога да кажа, че той прави роля, която да го отличи с нещо кой знае колко забележително. Изпълнението му е силно, но поради множеството грим и костюма, вероятно всяко едно джудже би се справило със задачата. Все пак Дейвис се превъплъщава в ролята на Леприкона във всичките му версии до 2003та година.
Преди години се появи слух, че поредицата ще се сдобие с нова част, която да разгледа една нова и различна гледна точка. Това се случва именно с въпросния ориджин филм, който споменах по-горе. Но при всяко едно положение това не е кой знае колко добра новина. Идеята и без това беше изчерпана още с четвъртата част, в която героят на Дейвис бива победен в космоса (тя се явява и последна от хронологична гледна точка).
И макар филмите да нямат кой знае какъв успех сред критиците, от финансова страна първият филм е с доста силен финансов успех и успява да си върне бюджета близо 4 пъти, което не е хич зле. Именно това сигурно води и до последвалите продължения.

Едва ли Дракула има нужда от представяне. Не мисля, че има здравомислещ човек на тази планета, който да не е чувал за един от най-известните вампири в модерната поп култура – било то кино, телевизия, литература, комикси, музика. Дракула е безсмъртен (в буквален и преносен смисъл). Повече от век той тероризира хората под най-разнообразни форми, превъплъщения и методи. Но все пак… От къде идва той?
Създателят на Дракула се нарича Брам Стокър и неговата новела се появява в края на деветнадесети век, 1897ма година да сме по-точни. В общи линии историята се върти около древен вампир, който се опитва да закупи имот в тогавашен Лондон, като случайно среща преродената си съпруга и прави всичко възможно да я направи отново своя. Едва ли са много хората, които не са запознати с историята, която е била показвана под множество различни интерпретации, затова и няма да си правя труда да я разказвам в детайли.
Самият първообраз, който Стокър ползва обаче не е измислен. Той принадлежи на румънския принц Влад Тепеш, който е бил известен с изключителната си жестокост и липса на милост към враговете си, които е набивал живи на кол през задника и е оставял да си умрат така (процес, който е можел да продължи с дни). Но, който се интересува повече за истинския Дракула, може да си прочете в интернет, статии колкото искате.
Противно на повечето вярвания, че първата екранизация е била през 1931ва година, първи опит за представяне на историята се прави цели девет години по-рано, през 1922, от немския режисьор F. W. Murnau.
(Забележка: По принцип се счита, че първата неофициална адаптация на новелата е направена в Русия през 1920та година, но за съжаление няма оцелели копия на този ням филм, никой не го е виждал, за да потвърди, съответно не може да се докаже.)
За съжаление обаче фамилията Стокър не одобрява резултата, студиото не получава правата и в крайна сметка името се променя на “Nosferatu”, а графът се нарича Орлок. Филмът е ням и въпреки първоначалните проблеми се оказва много добър и получава множество положителни оценки. От друга страна обаче е и първият и последен филм на студото, което го продуцира, защото бива съдено за нарушаване на авторски права и губи. Съдът нарежда всички копия на лентата да бъдат изгорени, но (за огромно наше щастие) едно е било разпространено по света и вече е имало достатъчно бройки, за да могат да бъдат проследени и унищожени.
Големият успех и началото на масовата истерия около името Дракула е поствено през вече спомената 1931ва година от студио Юнивърсъл и режисьорът Тод Браунинг (паралелно се снима и испанска версия, но това не е важно) и емблематичният актьор Бела Лугоси, който и до ден днешен се счита за едно от най-силните и добри превъплъщения на графа, с неговия акцент, маниер и движения. Филмът е огромен комерсиален успех и поставя началото на близо век безкраен източник на пари и забавление за малки и големи (да, дори и за малки, защото името на графа се появява и в безброй детски филмчета и предавания, в които, разбира се, той е представен в малко… по-различни светлина). Самият Лугоси изпълнява прочутата си роля още един път, през 1948ма година в комедията “Abbott and Costello Meet Frankenstein”, но четири години по-рано играе ролята на Арманд Тесла в продукцията на Колумбия “The Return of the Vampire”, в която всички са единодушни, че повтаря образа на Дракула, но просто носи различно име.
Успехът на филма поставя началото и на голяма поредица от продължения или филми, в които се комбинират различни чудовища от вселената на Юнивърсъл, сред които “Dracula’s Daughter”, “Son of Dracula”, “House of Frankenstein”, “House of Dracula”, и, разбира се, римейк от 1979та година с Франк Ланджела в главната роля. Самите Юнивърсъл преексплоатират темата до втръсване и винаги остават възнаградени.

Но Щатите не са единствените, които биват заслепени от успеха на известния вампир. Англия също решава да не остане по-назад в лицето на прочутото днес студио Хамър, което поставя началото през 1958ма година с лентата “Dracula” (издадена под името “Horror of Dracula” в Щатите, за да се избегнат недоразумения). Ролята се изпълнява от актьора Кристофът Лий, който си спечелва не по-малка слава от тази на Лугоси. Неговото изпълнение е още по-живо и истинско, но най-важното, то е и по-зловещо. Една от най-важните разлики обаче е, че Дракула на Лий е мълчалив и потаен персонаж. Той много рядко говори (в някои от филмите не казва дори и една реплика), но за сметка на това екранното му присъствие е… неотразимо.
За разлика от Юнивърсъл, Хамър не си поплюват. Те изтискват колкото и каквото могат от образа, а Лий направо се вижда как изнемогва в някои от последните версии (дори той си признава, че в даден момент е нямало какво повече да покаже, поради което и отказва последната поява на Дракула през 1974та година). Студиото продуцира общо 9 филма, в седем от тях Кристофър Лий навлича наметалото, за да се завърне като прокълнатия граф. Това са: “The Brides of Dracula” (тук реално нямаме Дракула, а само негов последовател), “Dracula: Prince of Darkness” (макар Дракула да е убит в първия филм, той е безсмъртно създание, което чака своя час и тук, както във всеки последвал филм, той бива възкресен от мъртвите, за да бъде убит в края отново), “Dracula Has Risen From The Grave”, “Taste The Blood of Dracula”, “Scars of Dracula”, “Dracula AD 1972″ (както и името подсказва, тук действието се развива в модерни дни, а Дракула притежава огромна и зла корпорация), “The Satanic Rites of Dracula” и “The Legend of The Seven Golden Vampires” (този филм смесва източни митове с Дракула, поради което се развива и в Китай).
Интересен факт за споменаваме е, че за първи път Дракула се появява с издължените си зъби (fangs на английски) във филм от 1953та година и е турско дело.

През години името на Дракула се появява многократно из най-различни продукции за кино и телевизия, от най-различни националности. Самият Лий изпълнява ролята на графа още един път през 1970та година в нискобюджетен филм на режисьора Хесус Франко, който има за цел да пресъздаде максилмално близка адаптация на новелата. Няма да се впускам в опит да опиша всяка една адаптация или опит за експлоатация на името Дракула през годините, защото не мисля, че има година, в която той да не се е появявал под една или друга форма. Все пак ми се иска да спомена и версията от 1992ра година на режисьора Франсис Форд Копола, в която ролята на графа се изпълнява от Гари Олдман. Лично за мен това е може би третото най-добро изпълнение и много ме очудва как този филм е останал с толкова лоша репутация сред критиците, че дори и някои от участниците. Лентата е едновременно зловеща, красива и тъжна. Освен това през 1995та се появява и пародия, в която небезизвестният (вече покоен) Лесли Нилсън показва Дракула в една по-смешна страна под вещото ръководство на Мел Брукс.
През последните години образът на известния вампир не може да се похвали с кой знае колко забележителни прояви. През 2000та година Патрик Люсиер (който по принцип трябва да спре да прави филми, но уви…) прави продуцирания от Уес Крейвън “Dracula 2000″, в който Джералд Бътлър изгражда един много… библейски образ на Дракула. Следват няколко продължения на това, но те дори не заслужават правото да бъдат споменати. През 2004та се появява филм, който има за цел да бъде поклон през творчеството на Юнивърсъл и техните чуводища, но в крайна сметка е просто безмозъчен екшън с цел да забавлява публиката. В него Ван Хелсинг е представен като ловец на чудовища (в ролята е Хю Джакман), който трябва да се изправи срещу Дракула, чудовището на Франкенщайн и Човекът вълк.
Вампирът намира своя път и в модерната анимация, като му се налага да се изправи срещу някои от най-големите имена във вселената на DC Comics в анимацията “Batman vs Dracula”.
През 2011та година излиза и 3D версия, режисирана от италианския режисьор Дарио Ардженто. Но и тя потъва в забвение.
И така… Мисля, че казах достатъчно. Дракула е име, което никога няма да залезе и винаги ще остане един от най-известните и популярни вампири на всички времена. Няма шанс някакви женчовци, които блестят на слънцето, да го изместят. Той е част от модерната култура, така както водата е част от живота на всеки човек. Името му дълго време ще се носи от уста на уста и образът му ще се показва в най-различни форми и интерпретации. Завинаги!

Ето и още едно от най-популярните чудовища на Юнивърсъл. Макар да не се радва на чак толкова голяма “медиийна” популярност като Дракула, то е не по-малко известно от него.
Чудовището на Франкенщайн или както е по-известно само като Франкенщайн (макар да е грешен термин), е дело на писателката Мери Шели и се появява през 1818та година за първи път. Макар че едва през 1823 нейното име се свръзва с новелата. Създанието е плод на експеримент на брилянтен учен, който в последствие губи ума си. В книгата създанието си няма име. То е наричано с множество обидни имена, но реално не е кръщавано. С годините обаче, поради множество недоразумения, то си спечелва названието на своя създател Виктор Франкенщайн. В своята същност то не е зло. То е просто недоволно. Разбира каквo съществуване му е отредено и не е очаровано от тази идея. Ужасният му външен вид, съставен от части от различни трупове, плаши хората, които единствено следват инстинкта си за самосъхранение и защита. В резултат то прави същото.
Първата адаптация в през 1910та година и е късмометражна версия, а през 1915та следва и по-дълга такава. Истинският “бум” обаче настъпва през същата година, през която се появява и Дракула на Юнивърсъл – 1931ва. Виновници са същото студио, а режисьор е Джеймс Уейл. И пак тук се ражда и една от най-емблематичните прояви на създанието – превъплъщението на Борис Карлоф и до ден днешен остава един от най-ярките образи и продължава да следва тази тенденция в повечето комикси, анимации, че дори и нови кино и телевизионни интерпретации. Филмът има огромен финансов и комерсиален успех, поради което не закъсняват продълженията “Bride of Frankenstein” и “Son of Frankenstein” през същото десетилетие. И в двата Борис Карлоф отново слага грима на чудовището, за да плаши местните селяни. През следващите десет години Юнивърсъл продуцират още 5 филма, в които се появява образът на чудовището под една или друга форма, като в една от версиите (“Frankenstein Meets the Wolfman”) Бела Лугоси изпълнява прочутата роля.
Следвайки вече изпитаната тактика, Хамър също не закъсняват със своята интерпретация. През 1957ма година те пускат “The Curse of Frankenstein”, в който за пореден път се изправят един срещу друг Питър Къшинг (в ролята на доктора) и Кристофър Лий като чудовището. Успехът е неизбежен и продълженията не закъсняват: “The Revenge of Frankenstein”, “The Evil of Frankenstein”, “Frankenstein Created Woman”, “Frankenstein Must Be Destroyed”, “The Horror of Frankenstein” (единственият, в който не участва Питър Къшинг и не е режисиран от Терънс Фишър) и “Frankenstein and the Monster from Hell”, с който приключва поредицата на Хамър.
Чудовището на Франкенщайн, подобно на много други преди и след него, е безмъртно. Освен това то е и може би най-лесното за съживяване, защото методът може да бъде експлоатиран най-лесно. Независимо как бива унищожено, то винаги намира начин да се завърне. То е образ, който се е превърнал в икона. Грозната му физиономия е плод на стотици фигурки, комикси и анимационни прояви, освен тези на голям и малък екран.
От по-модерните версии може би най-много смисъл имат за споменавани няколко. Една е тази на Роджър Корман от 1990та, която се нарича “Frankenstein Unbound” и е по новела със същото име на Браян Алдис. Тук фантастиката се смесва с фентъзито и интерпретират измислена версия за това как Мери Шели е измислила цялата си история.
Кенет Брана също не остава безпристрастен и прави своя версия с Робърт ДеНиро в ролята на чудовището през 1994та година. Филмът е малко муден на моменти, но има изключително силна атмосфера и доста прилично изпълнение в лицето на ДеНиро и Брана, който изпълнява ролята на обсебения учен. За съжаление обаче критиката не е особено позитивна, а и лентата не се представя много добре на родна земя.
През 2004та година се появява телевизионна версия, която е режисирана от Маркус Ниспел и продуцирана от Мартин Скорсезе, но не съм я гледал, за да мога да я коментирам.
Каквото и да кажа, все ще бъде недостатъчно, за да мога да представя този образ. Сигурен съм, че всеки е гледал поне една версия, поне един епизод или е виждал картинка на чудовището на Франкенщайн. Подобно на Дракула, той е неразделна част от поп културата на нашето време и още дълго ще тероризира измъчените ни умове. Дерзайте, защото То ще се завърне… рано или късно.

Този персонаж предполагам е много по-малко известен от горните два, но пък наскоро беше “възкрасен”, та поне споменът за него е пресен.
Човекът вълк започва своята “кариера” през 1941ва година под режисурата на Джордж Уогнър. Изпълнението на Лон Чейни Джуниър е пример за това как един върколак трябва да се държи и прави в много други последвали опити за имитация. Лентата си спечелва нужното внимание и има доста силен комерсиален, а и финансов успех. Странното в слуая е, че Юнивърсъл никога не правят директно продължение на своя хит. Персонажът на Лари Талбът обаче се появява в цели четири различни филма на студиото, в което го изправят срещу други известни чудовища (основно Дракула и/или Франкенщайн): “Frankenstein Meets the Wolf Man” (в който Талбът се опитва да намери лекарство за своята “болест” и да се спаси веднъж завинаги от проклятието), “House of Frankenstein”, “House of Dracula” и “Abbott and Costello Meet Frankenstein”, в който Човекът вълк е дори положителен персонаж.
За съжаление обаче с това се изчерпва появата на този образ през двадесети век… поне директната такава. Все пак той служи като вдъхновение на не един или два филма, в това число класики като “An American Werewolf in London” и “The Howling”. Името на Лари Талбът се използва от не един или двама известни автори като Нийл Геймън и Роджър Зелазни, както и в множество комикси, текстове на песни и игри.
Все пак Човекът вълк не е забравен и през 2010та година се появява римейк на оригиналния филм, но с доста по-променена история, в която има повече обрати и драматизъм. Бенисио Дел Торо и Антъни Хопникс изпълняват главните роли. Лентата има нещо средно между сносен и лош успех, като се оказва и доста силен провал в бокс офисите, което кара Юнивърсъл да зарежат идеята за следващо продължение, а просто да рестартират всичко отнало. Именно поради този факт до година или две се очаква рибуут на историята (отново) с надеждата на нещо по-добро, което да върне обичта на феновете към Лари Талбът.

Мислех да включа и “Създанието от черната лагуна”, което може да се похвали с няколко продължения, както и “Мумията” (в частност Имхотеп), която също има както Хамърова версия, така и доста успешен римейк с цели две части след себе си, но… в крайна сметка се отказах. Просто ги споменавам и тях за по-заинтересуваните.