Хората са го казали, няколко поговорки ми идват на ум в момента (както никога досега :Д), обаче мисля, че най-подходящата в случая би била: “Това, което сам си направиш, никой не може да ти го направи”, или нещо в тоя дух беше, не помня точно.
Въвеждам едно много желязно и абсолютно задължително правило за себе си в къщи – Никога, ама повтарям, никога повече бира в нас, сам. С други думи мое милост няма да пие сам бира в апартамента си докато играе на някоя игра или гледа филм и няма планове да излиза никъде. Това правило ще бъде съблюдавано със студена и непоклатимо увереност и последствията от нарушаването му… е, последствията са ясни ;Д
Защо? Не че някой е тръгнал да се чуди, но… След като в петък не излизах, реших и събота да повторя с едно PVC Шуменско, остатъци от вече затворения ни магазин, и FFVII Crisis Core сесия… Плановете са хубаво нещо, ама към един и половина бирата свърши, а аз… Ми понапих се леко. Самата течност май леко се беше повкиснала, което като че май засили унищожителното й действие. И какво си мислите стана? Желанието за още в мене се събуди :Д Но какво работи наоколо в един и половина през ноща? Нека Ви отговоря – НИщО! Ето защо аз си взех един бърз душ, облякох се и… отидох в Сенса, а от там и в Найлона. Мъка, мъка, казвам аз! Защо? Защо ми трябваше да правя подобно нещо :Д Напълно сам се вдигнах и се замъкнах на бар. Не че там не срещнах познати, но… Не е в това въпросът. Нима може да пропадна по-надолу :ДДДД Това не беше въпрос всъщност Нещо ми подсказва, че в следващите няколко месеца положението може да се влоши. Освен ако… Но има неща, които никога няма да се случат. Нищо, 12.12.2012 наближава :Д Краят е близо хахах :Д

Влизаме в странно състояние. Бавно и постепенно последните дни ме обсебва нещо странно и не особено приятно. Причината я знам, но не ми се иска да я призная пред себе си, особено като няма особено смисъл и с нищо няма да се подобни положението. За тази цел последните няколко дена (изпълнени с особено голямо количество мързел) установих, че има три песни, които трябва да чуя сутрин преди да започна да работя. Не че след това се скъсвам от работа, но тези три сякаш ми дават нужния кураж, за да се засиля по работната плоскост в новия офис.
За две от тях вече съм писал, били са и песни на месеца (съответно юли и февруари тази година), а третата ще бъде песен на август (какво да се прави, издадох я предварително :Д). Не е като тези три песни да са с нещо специални. Сигурен съм, че всеки един може да ми посочи поне по още един милион подобни комбинации и за него те да са перфектни. Но предполагам, че всичко е въпрос на гледна точка и моментно настроение .
Нека ги представя още един път в реда им на слушане. Редът понякога е обърнат, понякога е този, а в редки случаи се завъртат от порядъка 3 2 1 1 2 3, но никога, повтарям – никога – номер 2 не може да стане 1 или 3. И така…
По-долу можете, за пореден път да гледате клипчетата за номера 3 и 2, и да се насладите на красотата, която е номер 1 – абсолютният ми фаворит за този месец

Някакви въпроси?

Поради липсата на по-интересно занимание, а и поради причините, споменати един пост по-надолу, е време да се позанимаем с малко глупости. А това се изразява в писане на кратко резюме за един “уникален” филм. Мисля, че на всеки може да му стане ясно за какво става дума само като погледна заглавието. За неразбиращите английски, нека помогна: “Върколак в женски затвор”. Сякаш авторите са се опитали да копират олд скуул екслойтейшън заглавията от преди има-няма тридесетина годинки, но… В случая можем да го наречем убер фейл.
И все пак, нека разкажем за какво става дума. Историята ни запознава със Сара и приятелят й, които докато правят секс на палатка на неизвестно място, биват нападнати от върколак. Пичът го отнася като му разпорват буквално гърлото, а мацката се отървава с ухапване по рамото. Убиват звяра все пак, тя припада и… се събужда голя и вързана за една маса в някакъв затвор някъде си. Една само-мазо (бледо подобие де) мацка и прави подробен преглед, снима я за някакъв уебсайт и я пуска сред останалите “рецидивистки”. Както на всяко подобно място, имаме кучки, които обичат да доминират и такива, които не могат да се защитят и някой трябва да ги пази. И, сигурен съм, защото е женски затвор, всичките стражи (двама или трима всичко на всичко) са от мъжки пол, като ръководителят е някакво жалко подобие на мъж, който обича да бъде пошляпван от вече споменатата само-мазо мистрес имитация. Разбира се при настъпване на пълнолунието адът се изсипва върху затворът, образно казано, защото мацката се трансформира в някакво жалко подобие на полу-роботизиран върколак и тромаво хапи къде що види да ходи.
Все пак говорим за женски затвор, който играе роля на “whore house”, поради което по-голяма част от времето мадамите се разхождат по цици и я си ближат взаимно потта една от друга, я си ближат други разни част от тялото. Така и не схванах що всички бяха само по една мизерна риза и от време на време по много къси дънкови… гащи (щото това е обида за късите панталони като цяло).

Сюжет? Може би някой ще попита какъв е той, защото по-горе не споменах за подобно, смятано поне от мене за задължително в един филм, нещо. Леко липсва, бих казал. Как Сара се озова в този затвор? Как този затвор просто така си намира жени и никой нищо не му казва, като се има в предвид некадърното му ръководство? Каква е целта и/или мотивацията на който и да е? Няма значение… Важното е цици и кръв да има, пък ако кръвта е върху циците още по-добре.
Актьорска игра? Нима някой си е помислил, дори за секунда, че някой от тези актьори там може да играе :ДДД Не съм сигурен, че ако нарека играта им преиграване и аматьорско изпълнение, няма да засегна някой аматьор-актьор :Д
Накратко казано всичко в този филм е мега зле – музика (даже не помня имаше ли такава), режисура, камера, подредба и връзка на сцените… и най-важното – сценария. А защото един подобен филм винаги трябва да има вратичка за продължение, финалът ни предоставя такава, но и завършва с класическата реплика: “We shall see at the next full moon” или нещо подобно в този смисъл.
Култ класика, сигурен съм, че ще стане. А от днес ще следя творчеството на този режисьор от близо и много внимателно.
Лична оценка: 1/10 (и това е защото поставям цели числа принципно… иначе би била 0.1/10)

Етикети: horror, movies, werewolf in a women's prison

Не, заглавието няма нищо общо с едноименния страхотен албум на една швейцарска група Просто ми харесва, а и ми се струва подходящо за контекста на този пост.
То се е видяло, че подробно ревю за двата дена на Sonisphere няма да има. То се е видяло, че дори кратко резюме на двата дена на Sonisphere няма да има. То се е видяло, че ревюто на новия албум на Anthema ще си остане само до встъпителния параграф. То се е видяло, че статиите за Хамъровите Дракула и Франкенщайн няма да видят бял свят. То се е видяло, че работата по gothic.bg се движи по-бавно и от костенурка в насрещното движение със закачен мощен вентилатор пред лицето си.
Причината за горе изброените неща, а и много други, е една, простичка и световно-универсална – МЪРЗЕЛ! Тук говорим за мързел в космически пропорции; мързел, за който дори общински служител би ми завидял.
Предполагам обаче, че едно е за сметка на друго. Красотата е, че вече не ми се седи в нас вечерно време. Преди пишех, разработвах и мислех по всичките проекти, но пък не ми се излизаше от нас. Всеки път като някой се обадеше, водех една безспирна вътрешна война със себе си дали да се мръдна или не. Последните две седмици не мога да се оплача от липса на вечерни занимания. Дори като се замисля, от по-миналия понеделник до сега не съм имал вечер, в която да съм се прибирал директно в къщи след работа и да съм се забивал на пцто. Но пък от много време не бях срещал хора, с които да имам толкова много общи теми за раговор – като се започне от любими филмови чудовища, мине се през книгите и се стигне до игри и Final Fantasy (защото това е заглавие, което застава до игрите самостоятелно :Д). Определено беше нещо, което ми липсваше в Пловдив последните 2-3 години. Ежедневието се беше превърнало в нещо еднотипно, скучно и кръговратно, превръщайки те в зомби с промит мозък без желание и воля. Та в тоя ред на мисля няма как да не се радвам, че се запознах с Иван и неговите приятели :Д Макар, че то голяма доза късмет изигра основната роля, но това не е толкова важно. А може и да не е било късмет? (Тук следва мистериозен и въпросителен поглед и още по-мистериозно и въпросително повдигане на веждите)
Но както и да е, тия дни гледаме по-оптимистично на следващите и знае ли човек, може и да става по-интересно Но определено нещата вървят към промяна, някаква, не е ясно каква и дали ще е добра, но се усеща нещо… нещо различно.

Вече пуснах текста на тази песен тук. Пак там и видеото може да бъде видяно. Нямам какво повече да добавя. За песен на този месец обявяваме Blitzkrieg на Deathstars.

ПП: За нея си има виновни, ама няма да посочвам :Р

Етикети: deathstars, music

Всеки е гледал филм, в който в даден момент си е казвал нещо от сорта на “Ей това може да се случи само на филм!” или нещо близко. Казваш си, че подобно нещо не може да се случи в реалния живот и това или те успокоява (ако ситуацията е лоша), или те натъжава (ако е хубава ситуация, за която се надяваш да се превърне в твоята реалност).
Понякога обаче, за един много кратък период от време, реалност и фантазия може да се смесят. Като две различни измерения да се слеят в едно и да обърнат нечия представа за живота, вселената и… каквото е останало.
Държа да се похваля, че от както вече си имам пак музика (Благодаря, за което на Поля, че ме подсети за съществуването на мп3 плеърите и в частност, че аз имам такъв, който не бях виждал от над две години. Не помня дали си купих телефон март 2008ма или март 2007ма, но май беше първото :Д), желанието ми да ходя пеша разстоянията из този иначе толкова прекрасен град отново се върна с пълна сила. Сякаш музиката ме поддържа жив и без нея липсва желание за каквото и да е друго. Но както и да е. След… да я наречем интересно развилата се втора сесия на Vampire The Masquerade… моя милост реши да си ходи пеша от Кичука до Тракия, което е над час разходка.
(Надолу следват още имена на локации, които само един пловдивчанин може да разпознае, затова просто ignore )
Предложиха ми все пак да ме хвърлят до някъде с таксито и после от там да си ходя пеша. Защо пък не, си казах аз. Слезнах заедно с Поля пред тях (пред тях = булевард Източен, точно срещу входа на Каменица), а от там надолу (или нагоре, зависи от гледната точка и от посоката :Р) поех смело към вкъщи със слушалки в ушите. Плейлист от последният албум на Eluveitie, със задължителната релаксация в лицето на They’re Taking The Hobbits to Isengard, смело дрънчи по кабела, а аз бодро и нехайно крача по маршрута. Точният път не е толкова важен, защото това, което ме сполетя, се случи на няма и 200 метра по-надолу, на светофарите, пред будката за сандвичи и тостери, в която явно всички пияни маймуни се сбират да обсъдят какви парчета месо са се разхождали около и върху тях. Един бърз поглед 5-6 човечета опашка, нищо интересно, продължаваме да си крачим. Нещо ми се счува. Ама музиката силна, може и от нея да е било. Все пак внимателно и рязко завъртам глава (по-скоро инстинктивно, отколкото обмислено). Гледам някой се е втренчил в мене, но не забелязах да се опитва да ми каже нещо, затова си се обърнах бързо напред и продължих, мислейки, че наистина ми се е причуло. Две или три крачки по-напред усещам някакво раздвижване за гърба си, една ръка рязко, но най-вече грубо, ме хвана и ме обърна лице срещу лице със своя собственик. Срещу мен седи и гледа втренчено (или тъпо, то все тая в случая) младеж, видимо подпийнал (добре де, пиян като кирка), на около 21-24 години, с бяло-бледорозова фешън ризка, най-вероятно от турски произход (ризката де, не младежът), избелели дънки с още по-неизвестно местораждане и тънък сребрист ланец на врата (явно са нямали пари мама и тате за златен… криза, брат, кво да прайш), висок не повече от метър и седемдесет. Още като го видях и ми стана ясно, че ей сега ще ме бият :Д Зад него седяха още двама типа, които бяха вече по-едри от него и доста по-високи. Въобще, седяха като някои бодигардове :Д
Забелязах, че въпросният индивид си отваряше устата, което е ясна индикация, че се опитва да говори, слушалките явно са аксесоар, който то не зачита като източник на звук. Свалих си аз бавно едната слушалка, при което успях да хвана само краят на въпросителното изречение:
“… игнорираш, бе?”
Вероятно се е опитвал да каже нещо от сорта на “Ти кой шъ игнурираш, бе?” (правописните грешки в случая са умишлени).
“Моля?”, контрирах аз, защото наистина не бях чул.
“Ей сега ти строших физиономията!”, закани се джуджето. Стана ми ясно, че се готви да замахне. И го направи… сигурно едно десет секунди по-късно. Явно липсва добра координация между отделните части от тялото му, най-вече с мозъка. Дори не ми стана ясно какво толкова направих и какво той е искал от мене. Просто се отдръпнах от пътя на и без това тътрещия му се юмрук и… той падна по очи на тротоара. Казвам Ви, такива неща си мислех, че само по филмите стават. Момчето успя доста сериозно да си обели нос и чело, че и малко от брадичката, а кръв се лееше доволно за такива малки рани (то явно не са били толкова малки колкото изглеждат :Д).
Както казах, смях, смяхххх :Д
Ама то без тръпка все едно сме зациклили. Обаче в едно съм сигурен – ако в този момент двамата му здрави приятели бяха решили да му се притекат на помощ (при все, че аз дори не го докоснах) и да ми покажат от къде изгрява слънцето, щяха да ме смачкат от бой ;Д Добре, че се оказаха разбрани типове и не искаха да се бият :Д Не, че нямаше да се пробвам. Просто знаех, че нямам шанс.

Докато аз се забавлявам на разни метълски концерти (надявам се до края на седмица и кратък обзор да успея да драсна), които бяха жестоко оплюти от разни “разбирачи” и боготворени от истинските ценители, интересни неща се случвали по света и у нас, в частност у нас. Тези изминали няколко дена чета аз из родното ни блог пространство за интересен случай. Дълго време се чудих дали въобще си струва да казвам каквото и да е по него, защото моя блог и без това се посещава от 3-4 души и още толкова случайни минувачи, но това не е толкова важно.
Да, сигурен съм, че всички са се досетили, че става дума за книги… за четене на книги… за четене на книги онлайн… за читанки… за chitanka.info да сме още по-точни.
Лично аз сайта го знам от няколко години (2 или 3 поне), а напоследък доста често ми се случваше да отворя някоя книга от там и да чета в офиса по време на почивка. По този начин успявах да отметна от камарата си книги, които имам за четене в къщи. Освен това ми се е случвало да се чудя някоя книга става ли за купуване или не, да се разровя, да прочета 1-2 глави и да преценя дали искам да си дам парите или не. Но не това е важното. Не мисля, че има човек, който да не харесва този сайт (освен обидените “интелектуално”).
Както казах, доста статии изчетох из блоговете и това, което прави най-силно впечатление, е наглостта и “грубостта” на главните действащи лица a.k.a. злодейте във въпросното действие. Като под злодеи поставяме всички, които са взели страна против нашия протагонист – това са разни държавни служби и служители; това са издателства и дружества, които се чувстват жестоко ощетени от загубата на продажби. Но то нормално, влезте им в положение, криза е! И те душа носят! Също да не забравяме и всички незнайни и тайни скрити персонажи, които обикновено дърпат конците зад завесите. Както се казва, настъпиш ли лъва по опашката, лошо ти се пише!
Аз от право не разбирам, както и много от законите не знам. Прочетох всички извадки, които бяха посочени и, приемайки, че те са достоверни (а то няма причина да не са), то какво излиза – че правителството, което уж трябва да защитава и спазва законите на дъжавата, която управлява, си затваря очите и… си бърше ръцете в мръсна кърпичка. Но какво пък толкова – един мизерен сайт, някакви си смотани книги.
И все пак, шегата настрана, имаше много хора, които не знаеха за този сайт, а боп групировката такава жестока реклама им направи, че и да си платят хиляди левове, пак нямаше да могат да я получат. Прочетох множество коментари от човечета, които твърдяха, че досега не са били чували за подобен сайт, но вече са му фенове и много им е харесало. Евала!
Разбира се, читавите опити за защита бяха тотално пренебрегнати от антагонистичните персонажи, които предпочетоха да изкарат мръсните ризи на “неграмотното” ни общество, защото не можеха да намерят един смислен довод, с който да защитят и/или оневинят постъпката си. А когато не можеш да измислиш смислени доводи, най-лесно е да обиждаш директно или индиректно (макар вторият подход да е поне по-интелигентен).
И в крайна сметка цялата тази операция, ако можем да я наречем така, си личи що за фарс е още от самото си начало с това “филмче”, което е имало явно за цел да покаже подвизите на набедените за рицари защитници на българското и святото.

Аз лично страшно много харесвах и уважавах този сайт и пожелавам на създетелите му успех в борбата със злото и дано скоро успеят да се завърнат – под една или друга форма. А за по-нетърпеливите, който търси, намира, както е казал умният. Сайтът го има не на едно или две места, а също така може да свали и от залива на пиратите

Етикети: chitanka.info, horror

Толкова дълго време си представях този момент – сам срещу Малагорн. Сънувах го, подготвях се, събирах сили. И ето сега имах шанс да сложа край на всичко. Моят враг стоеше изправен пред мен и се усмихваше подло, допълнително ме изнервяше. Ръцете му бяха отпуснати свободно и лицето му все още си беше нормално, за разлика от моето. Играеше ли си с мен?
Дълбоко в себе си знаех, че не мога да го победя. Не напразно повечето ми сънища и фантазирани двубои завършваха със смърт – моята смърт. Нима това, което чувствах в този момент бе страх? Страхувах ли се? От смъртта? Та аз копнеех за нея. Винаги съм търсил начин да сложа край на съществуването си. От Малагорн? По-вероятно беше, но… Аз никога не съм изпитвал страх от друг вампир, било то и толкова могъщ и силен като този. Какво би могъл да ми стори? Да ме убие?
Какво тогава чувствах?
-Е? – Малагорн вдигна ръце и още по-широко се ухили. – Да не би да се уплаши?
Върнах му усмивката и впих поглед в неговия.
-Беше неизбежно – казах. – Носферату просто ускориха процеса. Те…
Истеричният смях на Малагорн остави думите ми да висят във въздуха. Прекъснах изречението си и го загледах с недоверие. Дори не усетих, че устата ми остана леко отворена, очаквайки да изрече нещо.
-Радвам се, че гледаш на смъртта с насмешка – успях да кажа след няколко секунди. Смехът секна така както се беше появил – рязко, сякаш не го е имало. Лицето на Малагорн придоби сериозен вид и острият му поглед ме прониза. В него нямаше и следа от забавление или подигравка.
-Нима не виждаш? Мислех те за по-умен Дарил. Зная, че го чувстваш. Чета го в очите ти. Объркан си. Колебаеш се. Искаш да ме убиеш, в това не се съмнявам. И аз копнея за същото не по-малко. Но нещо в теб те спира, нали?
-Не знам за какво говориш! – опитах се да го излъжа, но знаех, че ще разбере. Не смеех да си призная, но Малагорн беше прав. Чувството, което бърках със страх всъщност се оказа предупреждение.
-Да! – сякаш прочете мислите ми Малагорн. – Помисли! Ние сме двата фактора, които държат вампирите разделени. Много не харесват моите методи, нито споделят желанието ми да властвам над хората. Но те не смееха да се изправят срещу мен. Поне не открито. Отцепниците са група страхливци! Истинските вампири сред тях са прекалено малко, за да могат да ми се противопоставят. Техните извинения са, че не искат да се вдигнат на война, защото може да умрат.
Тогава се появи ти. В момент на пълно отчаяние и пред разпадане, ти ги обедини. Показа им, че си готов на всичко, за да убиваш, да предаваш своя род. Твоят гняв хранеше желанието им. Липсата на страх у теб и стремежа ти да умреш бяха като щит за тях срещу всеки мой опит да ги сплаша. Чувстваха се неуязвими зад гърба ти, стиснали те отчаяно като долни паразити за нищо не подозиращ гостоприемник.
-Какво се опитваш да кажеш с всичко това? – започнах видимо да се дразня от бръщолевенето на Малагорн. Изглежда за него тези слова криеха някакъв дълбок смисъл, но аз, честно, не се интересувах особено от детайли.
-Ние сме единствените прегради по един равен път. За да бъде напълно изгладен, пречките трябва да се отстранят. Единственият начин е да ни убият и двамата. В годината на хаоса…
Малагорн млъкна и стисна юмрук. Тънка струйка кръв се стече по кожата му и закапа по земята. Той бавно облиза ръката си и отнесено ме погледна. Идеята, че тази вечер може да умре, изглежда не му се нравеше особено. Но нима страх бе това в очите на безстрашния вампир? За първи път почувствах сила. Силата, че може да го победя.
-Какво ще спечелят? – реших, че колкото повече време си открадна, толкова повече страхът ще се засили в него. Вътрешно ликувах, но не исках той с нищо да предусети намеренията ми. Нека сам влезе в капана.
-Какво печелят? – Малагорн ме изгледа с недоверие. “Нима не ме слушаш?”, крещяха очите му. Все пак успя да се овладее. – Те искат да се върнат и то по червен килим. Толкова просто е. Преди седем века аз ги натиках в тези дупки, в които ти си ги намерил. Изглежда им е писнало да се ровят из боклуците.
Малагорн се усмихна, доволен от последните си думи.
-Защо просто не го направят?
-Те искат власт Дарил. Искат да властват над всички вампири. Ние с теб им пречим. Докато сме живи те няма да могат да използват страха, който е основното им оръжие. Защото нас не ни е страх.
-А хората? – полюбопитствах, макар отговорът да ми бе известен.
-Те са храна – спокойно отговори Малагорн. – Носферату се имат за нещо висше. Те са над обикновените вампири, над човешките същества. Те са… Как да се изразя?
-Богове?
-Достатъчно! – изкрещя плътен глас зад тежката пелена на мъглата. – Вие сте тук, за да се биете и да умирате! Бийте се!
-Покажи се, долен червей! – извика по посока на гласа Малагорн.
-Нима се имаш за много умен?
Мъглата се разтвори, образувайки тесен тунел, и една фигура бавно пристъпи в нашата “клетка”. Всъщност фигурата се носеше няколко сантиметра над земята, но дългото расо скриваше това. Вампирът спря между двама ни и отметна качулката. Под нея блесна темето на гола, продълговата глава с формата на яйце. Кожата изглеждаше мека и нежна, като бебешка, гладка, без нито една бръчка. Очите вече бях виждал – снежнобели, студени, празни.
-Всичко си разбрал, а? – махна с ръка вампирът и погледна към Малагорн. – Но ти всъщност нищо не знаеш. Дори не можеш да си представиш какво сме подготвили на света. Въображението ти не е толкова богато.
-По всичко личи, че ти си новият жрец на Носферату, нали? – не обърна внимание на забележката Малагорн.
-Позволете да ви се представя. Името ми е Фангторн и днес аз ще бъда вашия палач – усмихна се подло вампирът, но очите му не издаваха нито капка емоция.
-О! – възкликна с престорено удивление Малагорн. – Нима това беше шега? Ирония? Не знаех, че вие, мекотели, имате чувство за хумор!
-Безмилостно е да водим този разговор, господа! – отвърна Фангторн и вдигна ръце.
-Не, не, не! – зацъка с език Малагорн и ръката му инстинктивно посегна към меча. – Без магии, Фанги! Нека това бъде честна битка. Къде е достойнството ти? Постъпи като твоя предшественик.
-Моят предшественик – озъби се Фангторн като натърти на последната дума – е бил глупак. Още тогава сме можели да бъдем господари и да властваме над света. Но той е избрал тихо съществуване. Получил е заслуженото си!
-Говориш така, сякаш не си бил жив тогава. Толкова ли си млад? Носферату са ръководени от едно… бебе!
Фангторн изгледа съперника си с празни очи. Челото му леко се набръчка и вените по врата му се издуха. Беше ядосан. Можех да ги оставя да се дразнят цяла нощ, но от една страна нямаше да спечелят нищо, а и от друга… На мен взе да ми става скучно.
-Хей! – провикнах се към Фангторн. Главата му се извъртя към мен и белите му очи изпитателно ме изгледаха. Какво всъщност си мислех? Какво можех да му кажа?
За щастие или съжаление не се наложи да правя каквото и да е. Малагорн прие моя вик и разсейването на жреца за сигнал и реши да предприеме атака. Напълно безшумно тялото му се изпъна като струна и той се стрелна към вампира с насочен меч. Колкото и невероятно да звучи, за първи път намерих нещо красиво в Малагорн. Полетът му, жестовете на тялото, изражението на лицето. Леко прегънатия ляв крак, извивката на гръбнака, високо вдигнатата глава, изпънатата дясна ръка – всичко това се преплиташе в една невероятна композиция от красота и изящество. Сякаш Малагорн бе тренирал специално своя последен полет… към смъртта.
Вече беше на по-малко от метър от целта си, когато Фангторн се обърна, вдигна пръст и летящата фигура лумна в пламъци. Малагорн рязко падна в краката на Носферату без да издаде нито звук. Можех да видя как кожата му се подуваше. Огромни мехури бълбукаха по повърхността й, пукаха се и на тяхно място никнеха нови. Но той не каза нищо. Не изстена нито веднъж. Вместо това просто вдигна меча си и прониза Фангторн в стомаха, карайки доволната му усмивка да замръзне в болезнена гримаса.
-Не! – изкрещя той и падна на колене. Малагорн вече бе мъртъв, но по лицето му, миг преди да стане на прах, можеше да се види неговата усмивка – усмивката на победата.
Очите на умиращия вампир бавно започнаха да потъмняват. Придобиха мръснобял отенък.
-Странно! – засмя се Фангторн. – Имах такива големи планове, а с един най-обикновен вампир не успях да се справя.
Очите му продължиха да потъмняват, докато не станаха катраненочерни.
-Време е! – каза той и в следващата секунда тялото му се възпламени като това на Малагорн. Само за минута то се превърна в пепел. Мъглата се разнесе и аз останах сам насред площада. Наблюдавах прахта, която двете тела оставиха след себе си и не можех да възприема всичко, което се случи. Стана толкова бързо и неочаквано. Нима свърши? Нима аз победих? И то без да направя абсолютно нищо?
Победих!
Но какво спечелих? Желанието за смърт се засили още по-силно. Сега вече нямах смисъл в съществуването си. Какво се очакваше да правя? Малагорн беше мъртъв. За Глутницата не бях чул нищо след онова жестоко нападение. Май им дойде доста тежко. А Отцепниците… Нямах повече работа с тях. Те ме използвах. Едва сега осъзнах каква беше моята роля в техния толкова гениален план. Малагорн. Знам, че бях прав.
Седнах на една пейка и се загледах към небето. Дали и ние отивахме там? Дали Лиана беше там? Смъртта остана единствената ми алтернатива. Вече нищо не ме спираше. Нямаше повече надежди, очаквания, цели. Само…
-Здравей, Дарил!
Този глас! Не би могло!
-Лиана!? – обърнах се, очаквайки най-лошото, но тя стоеше пред мен. Беше толкова истинска.
-Аз… сънувам, нали? – исках да бъде сън, от който никога да не се събудя.
-Не – прошепна нежно тя и се приближи до мен. – Не е сън.
-Но как… Аз… Имам предвид…
Тя допря пръст до устните си и ме прегърна. Ръцете й се обвиха около кръста ми и телата ни се вплетоха в едно. Усещането беше напълно реално.
-Не разбирам – едва чуто изрекох, загледан в прекрасното й лице.
-Не говори! – каза тя и долепи устни до моите. Целувката продължи само няколко секунди, но на мен ми се стори като миг от вечността. Нещата започнаха да стават твърде хубави, за да са истина.
-Казвала ли съм ти колко те обичам? – прошепна на ухото ми Лиана и отново ме целуна.
-Защо си тук? Ти не си истинска, нали?
-Да – усмихна се тя и лицето й засия. – Ти ме повика Дарил.
-Аз?
-Ти искаш нещо много силно. Аз съм тук, за да ти помогна да го осъществиш. Просто един фрагмент от болния ти мозък.
-Намекваш, че съм луд?
-Не – отново се усмихна тя. – Ти си отчаян. Прегърни ме и не ме пускай!
Едва сега разбрах за какво говореше. Слънцето бавно започна да се показва на хоризонта. Кожата ми засъска и малки мехурчета се появиха по ръцете и лицето ми. Лиана се беше притиснала и непрекъснато повтаряше колко ме обича. Не чувствах болка. Гледах прекрасната й кожа и не мислех за друго. Миг преди слънчевите лъчи да ме погълнат в смъртоносната си прегръдка, тя впи устни в моите и пламна заедно с мен. Но кожата й оставаше чиста и нежна. Пламъците сякаш я заобикаляха, прекланяйки се пред съвършената красота.
И аз изгорях, но умрях щастлив в прегръдките на любимата жена. Какво по-хубаво от това? Сега сме заедно някъде там и гледаме вас.

Етикети: a vampire's tale, short story

Гъста мъгла се спусна над града с настъпването на дванайсетия час. Кучетата надаваха периодично тъжен и продължителен вой. Малките улички около площада в центъра бяха пусти и нямаше разхождащи се двойки както други вечери. Дори редовните “жители” – двама скитника, които имаха картонени къщи в източната част – също липсваха. Усещах аромат на смърт и кръв във въздуха. Бръкнах в джоба си и извадих писмото.

“Не мисля, че заслужаваш някакво обръщение, затова ще си го спестя. Времето лети бързо, Дарил. Започнахме война, която постепенно се персонализира прекалено много. Ти може и да печелиш от нея, но аз… Ще се наложи да се повторя: времето лети бързо, твърде бързо. Губя не само това време, а и ресурси, за да преследвам теб. Насочвам огромна част от вниманието си върху теб и това води до силни протести от страна на останалите, които се чувстват лидери на кланове. Не че ме е грижа тяхното мнение, винаги мога да ги накарам да замълчат, но като се замисля… Защо? Та ти си един от нас, Дарил. Нима не сме се отнасяли добре с теб, че реши да не предадеш? Какво всъщност те превърна в толкова силен и жилав противник ме интересува мен? С какво си по-различен от останалите вампири, които са били просто “дарени” с живот? Вероятно никога не ще науча. Искам да знаеш обаче, че ти беше… достоен противник.
Но нека се върнем на темата. Искам да сложа край на тази безсмислена лична война, която си повел срещу мен без дори да знам защо. Нека се срещнем, да се изправим един срещу друг. Само аз и ти. Предполагам, че отговорът ти ще е отрицателен, но аз се погрижих да те заинтересовам. Вероятно помниш атаката над една от квартирите на тези жалки ловци, с които ти ни “изневери”. Това беше един вид тест, при който изпробвах новите си играчки. Те се справиха перфектно, но не убиха всички както сигурно си помислил. О, не! Имам си един пленник тук, към който, сигурен съм, ще проявиш интерес. Твоят приятел Валор е наистина силен и може още дълго време да издържи на мъченията. При мене са едни от най-добрите специалисти в тази област. Могат да му причиняват нечовешка болка с дни и той пак да е на линия за още. Защо не сложиш край на това? Приеми предложението ми. Ако спечелиш и ме убиеш, ще си вземеш обратно приятеля и, кой знае, може и край на войната да сложиш. Ако аз те убия… Надали ще ти е интересно, и без ще си една купчина прах. Ще те чакам на площада в центъра, точно в полунощ след три дена. Ако не те видя, ще убия Валор и ще окача тялото му на кулата.
Ще те чакам!”

Прочетох писмото още няколко пъти с надеждата да прозра някъде между редовете истинските намерения на Малагорн, но не можех. Всичко изглеждаше толкова чисти, кратко и ясно. Въобще не беше в негов стил. Нима толкова силно желаеше да сложи край на тази… персонализирана война, както я нарече? Странно е. Малагорн е всичко друго, но не и директен, поне не чак толкова.
Погледнах за пореден път листа хартия, след което го накъсах на десетки по-малки парчета и ги хвърлих по посока на вятъра. Те се понесоха свободни с въздушната струя и потънаха в гъстата мъгла. Не виждах на повече от пет метра и въобще не можех да преценя ситуацията. По всичко личеше, че вампирите се бяха погрижили мястото да е празно и тихо. Убеден съм, че на всяка пресечка има по един или двама, за да пазят от нежелателни гости. Време беше за разчистване на сметки.

Малагорн седеше в покоите си и отнесено наблюдаваше пламъците в горящата камина. В ръцете си държеше лист хартия, чието съдържание вече знаеше почти наизуст. Погледна часовника си и се намръщи. Оставаха три часа до срещата с Дарил. Сведе поглед към писмото и се замисли за момент, след което го смачка и го хвърли в огъня. Огнените езици моментално се обвиха около уязвимото парче хартия и за секунди го “изядоха”. Остана единствено малко пепел, която се смеси с останалата на дъното на камината.
-Пепелта е единственото нещо, което не си струва да виждаш – каза Малагорн и се обърна към Вейл, който в този момент влезна.

“Минаха много години, Малагорн. Искам да знаеш, че се гордея с това, което сторих и никога… НИКОГА… не ще потърся прошка за което и да е от действията си. Твоето всемогъщество не ти дава правото да си играеш на Бог с човешката раса. Вампирите винаги са били в сянка и винаги ще бъдат в сянка. Нима ти си по-различен, че да променяш неписаните закони, властващи от дълги векове.
Но като споменах всемогъщество се сетих за нещо друго. Изглежда напоследък си се отчаял. Използва Хагсуорн за примамка (от което Носферату не останаха много доволни), за да ме убиеш посредством цял отряд от програмирани убийци. Разочароваш ме, Мал! Нали мога да ти викам Мал? Очаквах нещо по-директно. Защо пък не и по-лично. Знам, че сега ще кажеш, че не искаш да превръщаш тази война в персонално преследване на една единствена личност – мен, но я си помисли малко! Не ти ли коствах прекалено много? Дори загуби цяла партида от домашно отгледани вампирчета. Ами ако и следващите, които пратиш след мен, се провалят? Можеш ли да преглътнеш загубата на десетки за един? Не, не мисля! Искаш ме, нали? Или по-точно искаш да усетиш прахта ми между пръстите си, знам. Защо пък да не ти дам този шанс. Уморих се, Мал. Твърде дълго съм на тази земя. Наистина не е много за един вампир, но аз… Да кажем, че не успях да се адаптирам към подобен начин на живот. Не е за мен това. Не мога да убивам като хищник, като диво животно, само за да оцелея.
Нека ти предложа сделка. Да се срещнем на площада в центъра на града, в полунощ на третия ден след днес. Да проведен една малка схватка – само аз и ти. Без придружители, без странична подкрепа, без мръсни номера. Ще бъдем двамата и мракът, в смъртоносна прегръдка ще вплетем тела. Ако спечеля, ти ще ми върнеш Валор и може дори войната да приключи. Да, знам за него. Източниците на Отцепниците простират пипалата си дълбоко и сред твоите редици. Много гняв се е събрал срещу ти. Ако ти спечелиш? Ще се отървеш от мен и ще можеш да превземеш света.
Ще те чакам на площада точно в полунощ, заедно с Валор. Предоставям ти златна възможност, не я проигравай лекомислено.”

-Какво смяташ да правиш? – попита Вейл.
-Той сам го каза – това е златна възможност. Няма да я изпусна. Ще сложа край на този цирк. – Малагорн звучеше твърдо и сигурно и все пак нещо го тревожеше. – Но… Има нещо в това писмо, което не ми харесва. На места Дарил открито ми се подиграваше, а това не е в негов стил. Нима до сега е носил маска на лицето си и не е показвал истинската си същност? Не мисля, Вейл. Има нещо нередно.
-Значи няма да отидете – заключи доволно Вейл и се насочи към вратата.
-Напротив. Любопитството ме яде от вътре като червей. Трябва да отида.
-Но… – опита да протестира вампирът, но разбра, че няма смисъл. – Ще кажа да подготвят един отряд.
-Не! – вдигна ръка Малагорн. – Той намекна без подкрепления и това смятам да направя. Единствено ти ще дойдеш с мен. Ще останеш скрит в сенките и ще издебнеш подходящ момент, за да го убиеш.
Огромна усмивка озари лицето на Вейл.
-Да, сър!

Усетих чуждо присъствие във въздуха. Малагорн беше тук. Долавях омразата и гнева му, които таеше към мен. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Бавно извадих меча от чантата си и го вдигнах над главата си. В този момент се сетих само и единствено за нея. Отправих молитвите си към нея и я помолих да ме почака още малко. Нямах илюзии. Малагорн никога не би дошъл сам. Намирах се капан.
-Скоро ще сме заедно, любов моя! Завинаги! И никой не ще ни раздели отново, никога!
Поставих острието на земята и седнах в очакване. Мъглата сякаш все повече и повече се сгъстяваше и ме поглъщаше. Не виждах вече абсолютно нищо на метър разстояние. Можех да бъда издебнат дори и в лицето и пак да не разбера кой ме е убил. Но за щастие щом аз не виждах, следователно и хората на Малагорн не можеха.
-Дарил!
Гневен глас огласи площада. Времето настъпи. Изправих се и стиснах меча здраво в ръка. Тогава се случи нещо странно. Мъглата изведнъж започна да се отдръпва и да очертава пространство с формата на квадрат. След около минута успях да различа образа на Малагорн да се появява в противоположния край. Той също ме видя, но беше прекалено озадачен от ставащото, за да ми обърне внимание. Получи се нещо като арена, клетка, в която двамата бяхме затворени. На където и да погледнехме, виждахме гъст и непроницаем дим.
Силен гръм разтърси фона някъде зад завесата и една фигура бавно изплува от мъглата. Беше същият онзи вампир, който ме посети преди време – Носферату.
-Това е твое дело, нали? – погледна го яростно Малагорн.
В отговор фигурата просто кимна и посочи с пръст към един от ъглите. Димът се разсея като по команда и пред нас се разкри лутащия се Вейл, който изглежда се беше изгубил.
-Казах ме без подкрепления, без придружители – изсъска Носферату и вдигна дланта си. Устните му леко се размърдаха, говореше на непознат за мен език. Въздухът леко потрепна и тялото на Вейл лумна като напоена с бензин факла. Но изглежда пламъците на причиняваха болка на вампира, защото той остана спокоен и не издаде нито звук. Погледна своя господар и едва тогава успях да видя отчаянието, което се четеше в тях. Вейл знаеше много добре какво ще стане с него и че няма кой да му помогне. Извади все така хладнокръвно кинжала си и без да се замисля дори за секунда го заби в сърцето си. Малагорн остана непоклатим като скала въпреки загубата на най-верния си вампир и може би единствената му защита в този час. Носферату изглежда знаеха всичко и щяха да накажат и други неканени гости ако имаше такива.
-Мястото на този смъртен не е тук – каза древният вампир. – Пусни го, Малагорн!
Мъглата смирено отстъпи още няколко метра назад и треперещото и свито тяло на Валор също се появи. Изглеждаше ужасно, но все още дишаше.
-Така да бъде – отвърна Малагорн и хвърли немощния ловец обратно в дима.
-Остави го, Дарил! – спря ме Носферату, когато се опитах да отида при Валор. – Ние ще се погрижим за него. Той ще се оправи. Ти имаш друга работа. – След което потъна обратно от където беше дошъл, оставяйки ни двамата с Малагорн сами.

Етикети: a vampire's tale, short story