Нямах си идея, че точно това ще последва. Толкова далечно, толкова недостижимо… Мислиш си, че никога няма да стигнеш до него и точно заради това няма смисъл да го мислиш. Очакваш едно, а следва коренно различно. Пресягаш се, опитваш се да докоснеш нещо, но не виждаш, че си хванал друго.
Мислиш си, че ще трае дълго, че трябва да трае дълго, но в крайна сметка свършва неочаквано и дори не разбираш как си превключил на нещо различно. Търсиш го отново, като наркотик от който няма отърваване. Но то вече си е отишло, чувството, усещането, емоцията (?)… Няма място за нищо друго…
Следва нещо подобно… Петък… Вечер… Край на нещо, начало на друго… Може би…
А следващите четиридесет дена ще са доста решаващи. Ще се наложи много неща да бъдат забравени, за които бе мислено дълго преди това… Ще се наложи нови неща, които са се появили, въобще да не бъдат мислени… Няма начин… Неизбежното винаги те достига рано или късно…
Искаше ми се някои неща да бяха по-различни, но те никога няма да бъдат… Но… ако мине по-план (или поне половин план :Д) следващият месец, март (най-омразният ми месец в годината) ще се превърне в любим мой месец (миналата година се случи нещо адски красиво, което никога няма да забравя), ще се постарая да бъде незабравим :Д
И тук достигате до знак “Влизането забранено” (онзи червеният, с бялата линия в средата), удряте се заради силната скорост и невъзможността да спрете и… оставате така завинаги (Forever is a long time!)… Или поне до понеделник :Д