Безсъние! Главоболие! Въртеливи (но не и постъпателни) движения на едно място!

WFT? OMG! ROFL…

Навлизаме в първата фаза. Слуз покрива всяко едно косъмче бавно, внимателно, с много любов (или просто студена прецизност). Изтръпваш! Измръзваш! Изгаряш! Умираш!
Всичко е просто плод на въображението, на едно болно и изтормозено въобжение. Както е казал авторът: “крача и раздавам наляво и надясно щастие. На всички, без никой да остане пренебрегнат.” Никой ли? Ами ти? Какво се обърка? Къде сбърка?
Първата фаза е в своя епогей! Нищо няма да я спре, защото единственото нещо, за което тя мечтае е… да достигне до втора фаза. И после престава да съществува, тук и сега… Някъде другаде може би, но не и тук, не и сега… Преди? Но не и след това…
Изтръгни сърцето си и го наблюдавай внимателно как бие. Постой така минута, усмихни се… погълни го! И нека всичко започне отначало. Споменът е блед и в същото време болезнено заслепяващ, а и те са там, за да ти напомнят… няма да ти позволят да забравиш. Защото тях не ги интересува, те нямат душа, те не могат да мисля или говорят, не могат да бъдат убедени в каквото и да е…
Wir Im Traum! Wir Im Traum! Но каква би била тази мечта? Можем ли да си го позволим? Дори когато знаем, че е неосъществима? Или то това е идеята на мечтите?
Pointless!