Incidentally, what an excellent day for an exorcism…

Сигурен съм, че много от Вас са гледали класиката на Уилям Фридкин, в която малко момиченце бива обсебено от зъл демон и свещеник се опитва да я спаси посредством екзорсизъм. Ако не сте, е по-добре да го направите. Но дори и да сте, нека се абстрахираме изцяло от филмовата екранизация и се съсредоточим върху нейния книжен първообраз.
Книгата на Уилям Питър Блати е писана преди малко над 40 години и изданието, върху което е базирано ревюто, е нейното ревизирано и допълнено от самия автор издание, което се появява именно по случай четиридесет годишнината. Но нека споменем все пак сюжета. Малката Ригън и нейната майка Крис си живеят прекрасен и спокоен живот, докато странни промени не започват да се забелязват в поведението на детето. Бавно и постепенно нещата излизат извън контрол и много скоро ситуацията се превръща в на живот и смърт. Крис се допитва до множество лекари, правят се безкрайни изследвания, но сякаш всичко е наред. През това време Ригън се променя и чертите й се изменят до неузнаваемост, а езикът й става пиперлив и вулгарен. Сякаш е друг човек, или няколко. Накрая отчаяната майка се обръща към свещеник от местния орден на йезуитите, който да извърши екзорсизъм – последната надежда за спасение. Младият отец Карас, който е и психолог, също има своите проблеми, но се опитва да помогне по всякакъв начин, като първо разчита на медицината и науката преди да прибегне до по-крайни мерки.
Книгата не напразно си е спечелила статус на класика и в нея ще намерите не една или две сцени, които не биха се понравили на хора със слаби сърца. Като пример можем да посочим емблематичната сцена с разпятието. От друга страна обаче това би била трудна за четене книга от хора, които очакват да се потопят в действието веднага. Повествованието се гради бавно и много внимателно. Блати сякаш се е опитал да убеди читателите в първата третина колко прекрасен и спокоен е животът на семейство МакНийл, а след това постепенно ги потапя в дълбоко море от болка, страдание и ужас, за да се стигне до кулминацията, в която са готови на всичко, за да се спаси детето.
И макар читателят да е убеден, че става дума за древен демон, героите до последния момент (разбирайте финалните 30-40 страници) отказват да приемат тази хипотеза и се позоват изцяло на медицината и психологията. Почти всички болести, от които може да страда Ригън, се отмятат една по една и се търси причина след причина, която да води до подобно поведение. Всеки нов лекар, в това число и Карас, в ролята на психолог, отново и отново опитват да припишат болест, която другите вече са отметнали като невъзможна. Нима сериозни и стъпили здраво на краката си хора могат да вярват в обсебване от демони?
Точно горното е една от най-силните страни на книгата. Авторът не ни дава едно демонично момиче и след това да се опитва да го спасява (или убие). В определени моменти можете дори да повярвате, че детето е болно я от шизофрения, я от хистерия. Градацията е постепенна, бавна и много плавна, чак неусетна, но това би било малко преувеличено.
Признавам си, че имам някои резерви към точно това бавно движение на действието, но все пак книгата е страхотна. Читателят може да усети болката на отчаяната майка, вътрешната борба на Карас със собствените си демони, и така нататък. Изказът е брутален на моменти и не спестява нищо, защото… такъв трябва да бъде един хилядолетен демон все пак.