Започвам с най-важното – аз съм много голям почитател на Пратчет и съм чел почти всичко негово (само тази поредица за Джони не съм, но и на нея ще й дойде времето). В този ред на мисли, вероятно сега се предполага как ще идолизирам поредната книга за “Света на диска” и ще възхвалявам майсторството на автора. Да, ама не!
Опитах се да харесам “Unseen Academicals”. Наистина, но още първите 50-70 страници ме отегчиха и от време на време отмятах по някоя и друга в продължение на година и половина. Все пак от любов към сър Тери Пратчет и от голяма доза инат, миналия месец най-после се стегнах и изкълвах последните стотина страница. Все пак за какво става дума.
Ветинари, любимият ни Патриции на Анкх-Морпорк, решава, че е време за първенство по футбол. А кой по-добър кандидат за участие от… магьосниците от Невидимия университет. И така, шайката от дебели и мързеливи господа, започват да тренират и да мрънкат, да мрънкат и да… мрънкат.

“Because the thing about football—the most important thing about football­—is that it is never just about football.”

Всъщност горната сентенция много точно може да опише идеята на книгата. Макар и футболната драма да е центърът на сюжета, много малко бива застъпена, освен в самия финал. Всичко всъщност се върти около няколко не чак толкова интересни образа – готвачка в нощната кухня, нейната помощничка и един мистериозен персонаж, който прави свещи и… всъщност е главният герой на повествованието. За съжаление нито един от тях не е чак толкова интересен, забавен или пък странен (както много други герои от произведенията на Пратчет). Дори точно обратното, на моменти те чак дразнят и могат да Ви накарат да прескочете абзаца, за да преминете към следващото действие. И тук, подобно на другите книги, има сцени и действия, които по никакъв начин не са свързани с останалата част от случващото се, но в повечето случаи поне са забавни или интересно поднесени. В “Unseen Academicals” случаят не е такъв. Има сцени, които са меко казано излишни и претрупват действието без каквато и да е нужда от своето съществуване.
Едно по-положително нещо е камеото на Ринсуинд, но той почти няма реплики така или иначе, както и роля. Смея да заявя, че към края става малко по-интересно, но въпреки това нито за момент случващото се не успя да ме спечели, което е жалко, защото се надявах, че след “Чудовищна команда” няма да попадна на друга чак толкова безинтересна книга от Пратчет. Все пак споменатата е по-зле от тази, та има малка надежда.
В заключение искам да кажа, че ако сте фен на автора, то задължително трябва да я пробвате. Ако се преборите с първоначалното отегчение и запознаване с новите герои, може и да Ви стане дори интересна. Може би! От друга страна това се води и последната книга от цикъла за Ринсуинд, а и най-вероятно и за магьосниците като действащи лице. Все пак си е само за най-хардкор фенове 🙂