Вчера се чудех какво да правя по едно време във офиса и тъй като нещо ме налегна лекккк мързел, реших, че няма да започвам работата за следващия ден, а просто ще си… почивам. Започна да се ровя из харда на лаптопа с идеята да поподредя някоя и друга папка и да вкарам малко ред сред хаоса (много мразя да са ми неподредени папките и да се чудя кое къде е ;д). Но като се загледах във всичките директории със снимките и забравих за останалото.
Толкова много снимки (малко над 10гб) и толкова много спомени – купони без причина и с причина, рожденни дни, нови години… просто събирания. Но май като цяло най-интересни ми бяха да разгледам снимките от 2004та година. Като ги гледам и направо не мога да се позная. Толкова смешен и мизерен съм изглеждал тогава. Изключваме тогавашното ми тегло от 60 килограма с мокри дрехи (няма да кажа сега колко съм, но е доста над споменатото :Д). Просто съм имал смешен вид като цяло. Поне с това, което поглеждам сега в огледалото. Явно последните четири години много неща са се променили. Имал съм един добричък и наивен вид, един топъл поглед, ако мога така да се изразя :Д Нищо общо със сега :Д Сега, дори и проявявам някой от споменатите признаци, то те вече не са толкова естествени и неподправени като тогава; сега всичко е внималтелно премислено :Д
Но не това ми беше мисълта де. Просто си припомних доброто старо време от преди 4 години – напиванията по тепетата, престоят при Мег в София. Хубави времена бяха. Но и никой от хората от тогава вече не е същия и никога няма да бъде, което си е нормално 🙂
Затова имаме снимки. За да можем, когато поискаме, да се върнем за момент в онези хубави времена и да си припомним какво е било. Сега… сега времената са по-различни и човек търси хубавото под друга форма. Всичко опира до самоконтрол :Д