Понякога, когато човек се опита да погледне назад или да направи опит да се обърне, може само и единствено да се нарани. Образно казано, разбира се. Не че буквално може да му се схване врата или пък да го счупи направо в опита си да надникне зад лявото си рамо отдясната страна. Не в това е идеята обаче.
Времената също се менят бързо, а хората могат да бъдат във възраст, в която всичко е прекалено динамично и един ден всичко е бяло, а в другия сиво, след което да премине през черно и да се върне към цвят слонова кост да речем 🙂
Снежинките може и да се трупат, но те се топят прекалено бързо и независимо колко могат да бъдат красиви, те рано или късно (по-скоро прекалено рано) умират. Разбираш какво ти е трябвало и за какво си мислил едва когато мисълта вече е толкова далече, че ти е трудно да достигнеш до някакво разумно и рационално обяснение. “Аз защо въобще си мисля това?” Наистина, защо!
Отговорите на въпросите, които могат да бъдат поставени, биха звучали добре, само ако самите въпроси бъдат произнесени гласно. Но това никога няма да се случи. Шансът светлина да премине там, където най-малко е вероятно това да се случи, си е малко вероятно. Все пак щом нещо трябва да бъде така, то в крайна сметка си е така. Ка, както казва Роланд в една книга на Стивън Кинг.
И нека бъде светлина! А след това, щом всички и се нарадват, нека някой я изгаси, защото не всички харесваме светлото 🙂 Може би така е по-добре за всички. Всъщност всички представляват цяла общност от един човек или едно цяло по-скоро. А това цяло може да бъдат много. Те просто са с един общ разум, с едно общо тяло, те са едно цяло. А може и това да не са. Никой никога няма да разбере.
Цялото по принцип бива неразбрано от индивида. Всеки иска да бъде уникален сам по себе си, но никога няма да бъде, защото цялото това е той и той е цялото. Не можеш да бъдеш отделен от цялото. Можеш да се движиш по ръба, но никога няма да паднеш в пропастта. Всичко друго е просто опит за отчуждяване. Малко безсмислен…
И нека бъде мрак!