Едва ли има нужда да Ви представям кои са Anathema, каква музика правят и да се опитвам да преразказвам историята им. Който ги знае, е много наясно за какво става дума. Който не ги е чувал, не е сега моментът да бъде образован. Преди десет дена английската формация изнесе концерт в родната ни столица – първият концерт в България, след толкова дълго време чакане и предишни неуспешни опити. Причината, поради която моето ревю на това събитие се бави, е колкото простичка и тривиална, толкова и значима (за мен и единствено за мен) – точно на тази дата, но две години назад, аз за първи път се докоснах до красотата на Anathema наживо в Солун. Точно преди две години една от скромните ми мечти се сбъдна. Тридесети ноември 2008ма година се превърна (и все още си остава) в едно от най-значимите и невероятни събития, на които съм имал удоволствието да присъствам. Именно поради това тръпнех в очакване още от момента на обявяване на концерта. Можеха ли да Anathema да избутат предишното си изпълнение от върха на класацията и да окупират и двете челни места?
Имах своите съмнения, признавам си. Фактът, че залата се оказа изцяло със седящи места, не помагаше въобще за повдигане на очакванията. Но може би така се получи и по-добре.
Подгряващия изпълнител не искам да коментирам, защото за първи път чух точно тази вечер – Петер Карлсен. Човекът поднесе няколко нежни и красиви изпълнения, последното, от които са членовете на групата. Точно в девет часа като по часовник Anathema започнаха своя близо три часов концерт; три часа, които минаха като петнадесет минути. Много рядко ми се е случвало да си мисля, че са минали 20-30 минути, а в крайна сметка да се е изнизало толкова много време. Защото, ще го кажа много просто и ясно, Anathema са ОГРОМНИ! Още с първите акорди на Thin Air и плахото запяване на Винсент, публиката избухна. Хората станаха на крака и повечето на седнаха до самия край. Температурите рязко и бързо се покачиха, а гората от ръце на ордея нито за момент. Групата, както и беше обещала, започна смело с последния си албум “We Are Here Because We Are Here” и поднесе четири песни от него. След, което публиката беше разходена буквално из цялото двадесет годишно творчество и нищо не ни беше спестено. Който е бил по-подобен род концерти, много добре знае как се държи българската публика, а тук тя надмина себе си. Групата, едва ли някой може да се осъмни, остана повече от очарована. Даниел Кавана вече два пъти гостува при нас и със сигурност им е разказвал на останалите какво могат да очакват… обаче, струва ми се, те усетиха за какво става дума от първа ръка. Дали са преувеличавали или не като казваха, че ние сме една от най-шумните публики и това е един от най-силните им лайв изпълнения, не е много ясно, но поне звучаха откровено. А каквото момчетата (и Лий Дъглас, разбира се) даваха от себе си, публиката връщаше десеторно. Смея да твърдя, че рядко може да се случи звук и вокал да останат заглушени, било то и за секунда или две, от пеенето на тълпата (не, тук не става дума за свирене и викове, а за пеене на текста на песента :)).
И като стана дума за звук и вокал… Зала “България” определено се оказа няколко класи от пропадналите клубчета и други подобни зали, в които съм бил на концерти. Не мога да коментирам дали от всяка една позиция е било така (макар да мисля, че отговорът е положителен), но там, където се бях позиционирал аз, озвучаването беше просто перфектно. Гласовете на Винсент и Лий бяха ясни и отчетливи, а музиката повече от прекрасна. Нямам нито музикален слух, нито съответното образование, че да коментирам отделните елементи, но като цяло аз съм доволен.
Все пак, нека се върнем на атмосферата, защото тя е неотлъчна част от (чара на) Anathema. Красота, изящество, болка, тъга, радост – цял един спектър от емоции, събран в рамките на няколко часа. Английската група никога не е била само музика. Тук личното отношение е неизбежно. Нужно е да почувствате музиката, а когато още над хиляда гласа около Вас припяват с пълно гърло

Somehow I knew you would leave me this way
Somehow I knew you could never, never stay
And in the early morning light
After a silent peaceful night
You took my heart away

заедно с Вас… само и единствено тогава можете да оцените пълното съвършенство на това усещане. Независимо дали чувате

And it Feels Like I’m Flying Above You
Dream That I’m Dying To Find The Truth
Seems Like Your Trying To Bring Me Down
Back Down To Earth Back Down To Earth

или ритмичните пляскания в такт с мелодията на хората наоколо, знаете, че това е нещо много лично и много силно. Който успя да се докосне до тази магия; който беше там и пя заедно с групата; който почувства тази незабравима емоция и е запазил поне частичка от нея в себе си; той знае какво е да си жив.
Разбира се, за мен сравнение с предишното шоу просто е неизбежно. Но нека преди това да споделя, че това беше КОНЦЕРТЪТ НА ГОДИНАТА. Anathema за пореден път доказаха защо са една от любимите ми групи. Изпълнението им в София се нарежда на второ място в личната ми класация след… Anathema 😀 Няма как да не призная, че солунското шоу беше по-добро в едно единствено отношение – беше първото. Може да се каже, че двете дори застават едно до друго. Тук беше по-лично, по-чувствено, по-истинско, по-красиво. Но най-важното – беше на българска територия. Друго си е да гледаш една от любимите си групи на собствен терен и те да поднесат нещо незабравимо и запомнящо се, а и най-важното е, че и те се изкефиха максимално.
Няма да крия силното си желание да дойдат отново – било заедно, било по отделно. А дотогава “hold on please”…