
Отчаян ли бях тази вечер? Определено. Не издържах повече. Винаги съм се чудел какво се случва с човешката душа след смъртта и мисля, че е време да проверя. Нещата напълно излязоха извън всякакви граници на нормално. Безумие и глупост ме засипваха на всяка крачка. Не! Това трябва да престане.
Приближих се до запотения прозорец и се загледах навън. Минаваше един часа през нощта. Оставаха само три дена до Коледа и все пак сняг почти не се забелязваше. Само тук-там се белееха малки остатъци от това, което ледено-студените лъчи на слънцето бяха решили да пощадят, но само за да довършат на следващия ден. Зима е, а няма това, което окачествява този мразовит сезон. Що за Коледа ще е без пухкавия сняг, от който малките деца ще издигат големите снежни човеци и ще провеждат незабравими войни с топки? На къде върви света? Не само хората са тръгнали в грешната посока, но и природата се е объркала с тях и е започнала да върши простотии.
Но какво всъщност ме топлеше мен това? Само след няколко минути нищо нямаше да има значение. Питате се защо? Не се ли досетихте? Какво всъщност ме подтикна към тези мои мисли е без всякакво значение. Не е нужно да затормозявам света с моите проблеми. Той и без това си има малко повече от необходимото. Самоубийството е изключително трудно. Трябваха ми цели два месеца, за да се реша на фаталната крачка. Казват, че Той нямало да ме приеме ако посегна на живота си. Щом съм го бил получил, по-добре да му се радвам максимално и ако следвам неговите канони (“правила” и “закони” били “мръсни” думи и е за предпочитане да се избягват разбрах) то един ден ще бъда възнаграден. Е да, ама аз не съм толкова търпелив. Не смятам, че съм заслужил толкова ходене по мъки и тръни само за едното възнаграждение. Нямало да ме приеме! Че ако иска! Аз да не съм опрял нож в гърлото му? Като не ме иска, здраве да е. Все някой ще ме приюти. Дочух, че са двама – един долу и един горе.
Но стига с празните приказки. Чувствам нещо различно във въздуха тази вечер. Не съм много сигурен какво е и не мога да го опиша с думи, но вътре в мен един глас крещи. Опитва се да ми каже нещо, но само той си знае какво. По-добре да го игнорирам. Само ме обърква. Сякаш иска да ми втълпи лошо. То аз планирам да се самоубия след минута. По-лошо от това не виждам на къде.
Какво пък толкова? От мен се искаха само две неща – да отворя прозореца и да направя последната крачка в своя земен живот. След това, както се казваше в един филм, гравитацията ще се погрижи за останалото. Е, време е! Внимателно открехнах едното крило. Ледено-студеният нощен вятър прониза тънката пижама и полази по кожата ми. Целият изтръпнах и се свих. Всички се опитваха да работят срещу мен тази вечер, но аз вече бях твърдо решен. Връщане назад нямаше.
Спрях на ръба на перваза и погледнах право надолу. Разстоянието не беше много – само десетина метра, но все пак долу ме чакаше неприветливия бетон, който се надявах да си свърши съвестно работата. Точно в този момент чух стенание от уличката в дясно, което привлече вниманието ми. Вперих поглед, изпълнен с любопитство към източника на звука. Единствено мракът изглежда беше на моя страна в този късен час, защото въпреки плътната катранена пелена успях да различа три силуета. Единият лежеше на земята и се превиваше от болка, докато другите два се бяха надвесили над него и махаха странно с ръце. За момент забравих за личните си планове и бързо се прикрих зад стъклото. Не знам какво точно си мислех в този миг, но някак си приех въпросната тройка като зяпачи, а предпочитах да си умра сам.
Двамата мъже извършваха някакъв странен ритуал, който продължи близо десетина минути. В края единият от тях извади закривен кинжал и прониза жертвата си. Бледо лилав облак напусна мъртвото тяло и се понесе към небето. Не съм много сигурен дали в този момент извиках или само си въобразих, че го правя, но и двамата отправиха поглед към моята стая. Очите им светнаха в ярко жълто и озариха за секунда улицата. Страх се прокрадна в душата ми, страх за собствения ми живот. Парадоксално е, знам, но в този момент, аз мислех само за това дали ще ме убият и се молех да не става. Плахо се надигнах и надникнах.
Една сянка премина пред погледа ми и настана мрак. Не знам кои бяха тези мъже, ако въобще бяха мъже, нито пък къде съм сега. Знам само, че тук е тъмно, тихо и спокойно.
В Рая ли съм?