Признавам си, че в последно време нямам много свободни минути, в които да седна и да пиша в блога. На настоящата ми работа положението е много по-сложно и общо взето през целия ден съм сравнително зает. А в къщи просто нямам желание вечерно време да се занимавам с това. Поради тази причина няколко поста си останаха само като идея (като този за творчеството на Лъвкрафт), а някои написани до средата и вероятно никога няма да бъдат завършени (като ревютата на новите Grendel и Oomph!).
Но стига толкова с оправданията. Все пак сега успях да заделя няколко минути и е време за книжно ревю (те тези май в последното време преобладават).
Темата днес е “Мрачни дни” на Дерек Ланди в прекрасното издание на Арт Лайн, които продължават да ме очароват с прекрасно оформените си книги. Но това е друга тема. Въпросното книжле се пада номер четири от поредицата за детектива скелет Скългъдъри Плезънт и неговата вече пораснала партньорка Валкирия Кейн.
Историята продължава близо година след края на третата книга. Скългъдъри е все така заточен в зловещото измерение на Безликите, а Валкирия не спира да търси начини да го освободи. В крайна сметка успява, но в същото време от затвор с максимална сигурност се измъква един стар враг, който е прекарал прекалено много време в кроене на планове за отмъщение и сега е жаден за кръв. А залогът е съвсем простичък – светът. На групичката ще им се наложи да се изправят срещу познати и нови врагове, за да спасят не само невинните, но и реда на нещата. Във финала, разбира се, имаме сериозна предпоставка за следващата книга, в която явно нещата ще станат още по-лични и объркани.
Това беше накратко казано сюжетът. Няма да се впускам в повече подробности, за да не Ви развалям удоволствието от четенето, ако решите да се пробвате. Всъщност, ако досега не сте се докосвали до нито една книга от поредицата, едва ли четвъртата е най-доброто начало, защото има доста персонажи, които ще са Ви непознати, няма да Ви бъдат представяни кой знае колко подробно и ще се чувствате като риба на сухо. От друга страна старите фенове не би трябвало да останат разочаровани. Книгата ще им предложи всичко, което прави и предишните толкова интересни и увлекателни. Вярно е, че са с доста детска насоченост, но Ланди явно ги е писал с идея за по-пораснали деца. Просто всяка следваща част става все по-мрачна, брутална и засяга, макар и леко, по-сериозни и по-сериозни теми. Още повече, че Валкирия, която в първата книга си беше малко момиченце, вече е с над три години по-голяма и макар като реална възраст това да не е много, вътрешно тя претърпява доста промени и се държи все по-зряло и по-зряло, смея да заявя, доста над възрастта си. Обаче май само тя търпи подобни драстични промени. Повечето герои, в това число и Скългъдъри, не се развиват особено във времето и си остават едни и същи. От време на време имат някакви криви на промени, но това са по-скоро проблясъци, които бързо избледняват. Но пък много от тях не получават и чак такова поле на изява, че да се променят кой знае колко.
Както казах, Ланди не си губи времето и действието не спира нито за момент. Героите се впускат от една сцена в друга без никакви излишно загубени страници в обяснения и прахосване. Казано с по-прости думи, екшънът не спира нито за момент. Освен всичко, си имаме и няколко интересни обрата и промени, както и доста интересен нов персонаж, който се надявам да се появява и в следващи книги.
В заключение ще кажа само, че ако сте харесали предните книги, и тази ще Ви допадне. Ако ли не, дори не си правете труда.

Няма как да не призная агресивната рекламна кампания, която издателство “Изток-Запад” направи по повод своята книга “Z-та световна война”. Също така не мога да си кривя душата и да не кажа, че ме накефи с какъв ентусиазъм се навираше навсякъде (книгата имам предвид), като не го казвам в лош смисъл. Благой Иванов не спираше да агитира и спами относно заглавието на Макс Брукс и дори и да не бях чувал за това литературно произведение, интересът ми най-малко щеше да се пробуди и да запита с любопитство за какво става дума тука. Мисълта ми беше, че исках да кажа едно евала за усилията и старанието, с което хората от издателството подходиха, за да запознаят масите и да ги накарат поне да се запитат каква е тази З-та световна война.
Но нека обърнем внимание на самата книга. Тъй като все пак е измислена история и наброява малко над четиристотин страници, можем да я наречем роман, но това би било грешно. Защото произведението на Макс Брукс няма сюжет, поне не и по начина, по който бихте възприели един роман. Авторът е избрал да подходи по един по-различен начин. Цялата структура е изградена от интервюта и разкази на оцелели, вече двадесет години след края на войната, които разказват своята гледна точка, представят своя поглед върху драматичните и жестоки събития от тогава. Ако в литературата има нещо като еквивалент на found footage, то вероятно би било тази епистоларна форма, която Брукс използва тук. Не е много добро сравнение, но не знам защо точно то ми дойде на ум. Както и да е.

“За първи път в историята се сблъсквахме с противник, способен активно да води тотална война. Зак нямаше предел на издръжливостта. Зак никога не преговаря и никога не се предава. Зак се бие докрай…”

Разказите, респективно интервютата, са на най-разнообразни по народност, раса, религия и професия хора. Имаме както обикновени войници и висше стоящи военни от различни страни, които са взимали пряко или косвено участие във войната, така и най-обикновени цивилни, които са се оказали в центъра на зловещите събития. Освен това ще можете да се запознаете с идеите, които са имали учени, че и монаси, с перспективите от космоса и дори следвоенните действия по море и суша за предотвратяване на нова епидемия. Интересното е, че авторът е успял да покрие един доста широк спектър от професии и хора, като не е забравил почти нищо, което може да се случи в една такава хипотетична война. Едва ли не очаквах да има и интервю с някое от кучетата, които са служели да разпознаване на заразените (има такова с техен дресьор така или иначе). Няма да ми стигнат сигурно хиляда думи ако се опитам да Ви запозная с част от персонажите, които разказват историите си. Но в това няма да има и кой знае каква логика. Важното е, че Брукс започва от самото избухване на заразата, нейната изначална причина, преминава през Голямата паника, която обзема света в резултат на разрастващата се епидемия, не пропуска тежките решения, които се налага да се вземат за предотвратяването и приключва с мерките, които се предприемат, за да не се повтори целия сценарии и да се изчисти света от останалите зомбита.
И до тук си говорим за живи мъртъвци. Предполагам, че повечето си мислят, че това е книга за тях. Ще сгрешите. Всъщност Зак, както ги наричат военните, са просто фон. Те са причина или по-скоро следствие, с което свиквате като шум в далечината. Ако говорихме за извънземни, талибани, крайни екстремисти или просто побесняла тълпа от хора, щеше да е все тая. Просто някои от методите щяха да са малко по-различни (или дали?). Истината е, че Брукс се занимава с теми, които са актуални и сериозни независимо от ситуацията.

“Поколението “Z” – те разчистиха собствената си мръсотия.”

До известна степен горното изречение много добре обобщава сентенцията на цялата книга. Ужасите на войната, социалната регресия, озлобяването на масите, глупостта на военните, все примери, които авторът зачеква в отделните интервюта. Тук също мога да дам множество примери, но не съм сигурен, че съм достатъчно компетентен, за да изкоментирам както трябва идеите. Това, което се опитвам да кажа обаче е, че тук говорим за една силно социално-политически ориентирана творба, в която зомбитата не са главните герои. Те са просто катализатор за случващото се. Поведението на политици, военни и цивилни е основната движеща сила. Ще прочетете много коментари и ще Ви бъдат обрисувани множество ситуации, които съм сигурен, че ще разпознаете и днес, всичко по един или друг начин се е случвало вече. Предполагам, че това е начинът, по който Макс Брукс е решил да изложи своите доводи и представи своята гледна точка.

“Не познават страха и това е изключителен дар; единственият дар, който можем да им оставим.”

Крайните изводи, които човечеството си води, години след края на войната (което реално продължава още в отделни части на света) звучат и най-реалистично. Но дали би било така и дали няма скоро хората да забравят всичко и отново да се хвърлят в поредната дълга и изтощителна битка на живот и смърт? Това само времето ще покаже.

Не съм много убеден, че мога да препоръчам тази книга на всеки. Въобще не е лоша, искам да наблегна. Просто не е за всеки. Както казах, тя няма сюжет реално, а просто разказ след разказ. Епистоларната й форма я прави разпокъсана и на моменти трудна за четене, защото има интервюта, в които разказващите обясняват за своя начин на живот, за своите професии и задълбават доста. Това може да бъде изключително скучно на моменти. От друга страна обаче има и много силни моменти, особено тези на обикновените военни и непрестанните битки, които те трябва да водят, тяхната психика и настроения. Сигурен съм обаче, че романът на Брукс ще се хареса на само на хорър или зомби фенове, защото той предлага много повече от това, в пъти повече. Струва си поне да я пробва човек. Ако дадено интервю не му допада, винаги може да го пропусне и да мине на следващото. Едва ли ще пропусне кой знае колко от сюжета.

Ето тук можете да прочетете и ревюто в Книголандия.

Ето как Ламот си представя войната 🙂

А ето и промоционалния клип, който издателството спретна по случай излизането на книгата:

Започвам първо с това, че книгата ми беше подарък. Едва ли бих си я купил иначе. Прочетеното от мен на тези над 500 страници само затвърди тази моя теория. Но всичко по реда си… отново.
Няколко неща стават едновременно – на Сайлъс Хийп му се ражда седмото дете, което по принцип е предопределено да бъде велик магьосник, но дойката го провъзгласява за мъртво и го отнася, наемен убиец вижда сметката на Кралицата, а самият Сайлъс намира малко момиченце в гората, което прибира и отглежда като свое и, което се оказва принцесата, спасена в последния момент. Новото “ръководство” коренно променя правилата и животът става тежък. Скоро обаче самоличността на принцесата най-после е разкрита и на семейството му се налага да бяга, за да спаси живота си.
Казано накратко, това по-горе е бегъл преразказ на основната идея на първата книга от поредицата за Септимъс Хийп – седми син на Сайлъс Хийп и един бъдещ велик магьосник. Не знам дали при излизане на въпросната книга, това е било обявено като поредица или не, но… сега, като знаем, че е, е малко глупаво главният герой да умира в началото и после да се появява безименно момче, което е част от дружината. На всички ни е ясно кой е това и какво ще стане с него в края. Предполагам, че като първа част, авторката вече е била замислила следващите поне една-две, защото тук реално нямаме кой знае какво развитие що се отнася до горкия Септимъс. Дори напротив, той буди повече съжаление и отвръщение, едва ли не неприязън, но в никакъв случай симпатии. Тук фокусът е по-скоро върху принцесата, която е много по-добре оформен персонаж, с характер, желания и интереси.
Самото действие също не може да се каже, че се развива кой знае колко в огромното си количество обем. Героите са ни представени, след това бягат известно време и накрая се окопават в къщата на своята леля. Останалите случки се въртят все около въпросното място. В момента дори не мога да се сетя какво толкова се случваше през половината от книгата. Разбира се, имаме си много лош злодей, който на всичкото отгоре се завръща от друго измерение и е страшно могъщ. Разполагаме и с призрак, който навремето е успял да го запрати във въпросното измерение и сега иска да помогне отново. Въобще имаме всичко, което една книга за малки магьосници може да иска, че и отгоре. Друг е въпросът до колко отделните елементи сработват. Действието и някои от “обратите” са ясни още преди края на първите сто страници, героите не са особено развити и/или интересни, авторката просто не успява да поддържа нужното темпо, за да задържи интерес (поне моя).
Ясно ми е, че това е детска книжка и е предназначена за по-малките читатели, но имам чувството, че е прекалено малки… Имаше си някои плюсове, но просто не е нещо, което ще продължа да следя и чета. По никакъв начин не изпитах нужда да науча какво се случва със Септимъс по нататък в живота му като чирак на Свръхобикновената магьосница.
Все пак, ако имате желание, можете да я пробвате. Предполагам, че Анджи Сейдж е искала да създаде свят, подобен на този на колежката й Дж. К. Роулинг, с герои, които да се запомнят не по-слабо, но… Има какво да се желае още.

Направих една бърза справка, за да видя как съм оценил предните две книги от поредицата и чак се изненадах колко високи оценки съм им сложил. Но пък знам ли, може да са ми харесали тогава. Нямам кой знае какъв спомен от тях.
Уви, третата книга от поредицата за селското момиче Суки Стакхаус (продължавам да недоумявам как може да си кръстиш героинята така… явно много я е мразела в началото), което се влюбва във вампир и бла бла бла, е меко казано скучна и досадна. Но всичко по реда си…
Историята ни казва, че Бил (това е споменатото гадже вампир, което има не по-малко жалко име от своята любима) си има таен проект, над който работи от известно време и всичко е много… потайно. Заминава да го изпълнява и… бива отвлечен. Суки се нагърбва със задачата да разбере какво се случва, като за целта трябва да се възползва от услугите на върколак и няколко вампира. Накрая трябва да спаси и своята любов, както и живота си. Звучи доста клиширано, а изпълнението е не по-малко такова.
Всъщност, тъй като не помня предните книги и няма да ги коментирам, Суки е факторът, който прави тази книга толкова изключително жалка и безинтересна. Героинята се държи жалко през повечето време, в почти всяка една сцена тя мрънка за нещо, дразни се и капризничи. А последвалите събития и тяхната развръзка само я превръщат в по-несигурно и неясно какво иска създание. Поне на мен това не ми се нравеше през нито един момент от книгата.
Иска ми се да напиша нещо положително за произведението на Харис. Имам някакъв бегъл спомен, че си бях набелязал нещо, което ми допадна, но мина вече седмица и не си спомням какво точно беше то. Действието сякаш започна и точно започна да се развива, само да се окаже пред финала си. Поне стилът на авторката е търпим и се чете бързо и лесно. Тъй като обаче е от първо лице, през погледа на Суки, ще се наложи да търпите нейните желания и емоции, а както вече споменах, те са меко казано досадни.
Мисля да не се отплесвам и да не пиша прекалено много глупости. Не ми хареса тази книга, за разлика от предните, които явно поне малко са ми допаднали. Можете да я пропуснете спокойно.