След кратка пауза и няколко други книги, се връщаме отново към поредицата на Стивън Бруст за наемника-убиец Влад Талтош. Четвъртата книга ни връща доста назад във времето и разказва за приключенията на героя в Пътеките на мъртвите, за запознанството му с Мороулан, Алийра и Сетра. Това всъщност се явява (както е модерно в днешно време да се казва) прикуъл на предните три книги. Не знам дали е и на цялата поредица, защото съм само на петата книга в момента, но това не е толкова важно. Подозирам, че в даден момент толкова ще се изчерпя, че ще се наложи да правя копи-пейст на репликите от предните постове, защото всичко е като една огромна книга, а всяка една малка книжка като отделна глава (ама то и това май го казах, ето… започнах да се повтарям вече). Това е от гледна точка на стила на Бруст. Няма никаква промяна. Ако Ви харесват предните като изразяване и начин на писане, то и тази, а подозирам и следващите, също ще Ви допадне.
Все пак, за да не бъде напълно скучен и повтаряем този пост, няколко неща, които ми направиха впечатление. Едно от най-основните неща е, че явно главната сюжетна нишка се е оказала прекално кратка и, за да може да запълни страниците, Бруст е решил да разказва паралелно и за първото “професионално” убийство на Влад (и порастването на Лайош в този ред на мисли ;Д). Не че има лошо, а и си беше интересно, но това изключително много разпокъсва книгата и не позволява на читателя да се средоточи в действието както му се полага. Не е кой знае каква болка за умиране, но си дразни на моменти, особено като започне да се случва нещо в едната повърхнина и… ни запращат в другата.
Все пак, Талтош е наистина интересна книга, а и разкрива неща, за които в предните толкова се споменаваше. Въобще препоръчвам поредицата като цяло. 🙂

Вторият роман на Шекли в книжката. Тук вече става дума за огромна затворническа колония-планета, на която пращат затворниците от Земята. Паметта им е изтрита и те трябва да започнат нов живот, като намерят своето място в тази опасна цивилизация. Главният герой трябва да се бори за своето оцеляване, като в същото време да разкрие обстоятелствата около своето престъпление и да опита да се върне на Земята.
В интерес на истината, книгата ми хареса, но беше с една идея по-слаба от предната. Този път краткостта й от има-няма 150 страници не й помага, а точно обратното. Шекли сякаш е искал да вмъкне много идеи, но поради някакви причина само е загатнал за някои, а други открито е оставил напълно недоразвити. Голяма част от героите са като някаква притурка на фона на общото и никога не се развиват. Дори основният герой седи като едно плоско парче дърво без каквито и да е симпатии. Иначе светът и живтотът на Омега са прекрасно обрисувани, но отново сякаш остават да висят във въздуха… без особено покритие, като купчина идеи, които авторът е искал да си опише, че да не забрави за по-късно.
Едно, обаче, от най-слабите неща тук е финалът. Шекли се впуснал в едни сухи и не особено интересни опити за обяснения не цялостното битие на планетата ни, превръщайки последните страници в нещо като урок по история. Не е лошо, но човек ще очаква нещо да се случи след това, а то… всичко приключва. Сякаш е искал по-бързо да сложи край, защото е бил притискан от краен срок или нещо подобно :Д И макар да си има завършен вид (няма да спойлвам, сами ще прочетете какво точно имам предвид), в читателя (тоест в мен ;д) се заражда едно такова особено усещане за незавършеност, за нужда да прочете още.
Не ме разбирайте грешно, въпреки всичките си недостатъци “Цивилизация на статуса” ми хареса и си струва да бъде прочетена… поне един път.

За по-запознатите, да, това е книгата, върху която е базиран и филм със същото име (то обложката е тази на летната на Ди Джей Карузо). Все още не съм гледал въпросния кино “шедьовър”, какъвто не се и съмнявам, че е. Нарочно. Исках да прочета първо книгата, а след това да направя хубаво сравнение (за Versus категорията, примерно). Е… прочетох книгата. И искам да кажа, че въобще не съм кой знае колко впечатлен или очарован. Действието ни запознава с млад извънземен и неговия “настойник”, които са избягали на нашата планета след като тяхната е била унищожена. Преследвани са, естествено и всичко води до кулиманционната развръзка и битка с лошите. Няма да се впускам в подробности, но само ще кажа, че за книга от 300 страници, първото реално случващо се нещо е около сто и петдесета. След това имаме 50-60 страници финална битка и… толкова.
Да, правилно ме разбрахте, скукаааааааа. Първата половина от книгата ни занимава с вътрешните и житейски проблеми на главния герой, за неговото влюбване, за начините му да се справи с побойниците и развиващите се у него сили. Всичко е поднесено по един адски скучен, клиширан и много познат начин.
Книгата има още един аспект, който аз не харесвам, а именно начина на предаване на действието. Тук то не е в минало време (отидох, да речем), а в сегашно (отивам). Няма значение дали е в първо или в трето лице, миналото време винаги ми е допадало като начин на поднасяне на историята. Това тук просто ми е… неестествено. Но знам, че за много ще е все тая или дори ще го харесват. Въпрос на вкус, предполагам.
Определено книга, която няма да препоръчам и бих избягвал, ако не я бях прочел вече :Д

Първо искам да си призная, че на Шекли не бях чел нищо друго освен съвместната му работа със Зелазни по “Донеси ми главата на принца”, но това не мисля, че е чак толкова важно. Благодарение на преиздаденото от Колибри книжле, и аз най-после стигнах до този толкова хвален ми автор. Дали е било основано? (Хваленето имам предвид) Това все още не мога да кажа. Не искам да си вадя изводи за даден автор от 1-2 книги. Още повече, че това, което прочетох, въобще не беше лошо.
Историята ни запознава с протагониста Блейн в неговия час на смъртта. Но за него това е само началото. Той се събужда малко над 150 години напред в бъдещето, където всичко може да бъде продадено, в това число и осигурено място на живот след смъртта.
Няма да се впускам в подробности, но искам да кажа, че за книга писана през петдесетте години на миналия век, има много яки идеи. А стилът на Шекли е толкова семпъл и лесен за четене, като в същото време е доста комплексен. Идеята ми е, че се чете много бързо и лесно, а в същото време не дразни и дори е увлекателно, а такава комбинация е адски рядко срещана. (Макар това да може и да се дължи на прекрасния превод на Любомир Николов.) Имаше няколко места, на които сцените ми се видяха прекалено удължени и изкуствени, но в крайна сметка, имайки в предвид краткия обем на произведението, не дразнят кой знае колко и бързо се минават. Цялата структура леко ми напомняше на някой сериал тип “Зоната на здрача”. Бързо и без прекалено много глупости авторът стига до завършека и без проблем тегли чертата – без намеци за продължения, без неотговорени въпроси.
Сега ми се иска да се докопам до кратките разкази на Шекли, за които слушам дори по-силни суперлативи. А аз, който не е наясно, съм фен на краткия разказ 🙂
В заключение ще кажа, че “Корпорация “Задгробен живот”” е една интересна малка книжка, която няма да Ви затормози и ще убие няколко часа бързо и неусетно.