Време е да се отърсим от мързела и да драснем по няколко реда за книгите, които прочетох преди повече от месец, но така и не седнах да спомена.
“Земно ядро” на Скот Сиглър е екшън приключение с щипка фантастика и малко ужаси. Разказва за златотърсач, който попада на нещо скъпо и голямо. В играта се замесва огромна корпорация, която иска да докопа най-голямото находище на платина, познато на човечеството. Оказва се обаче, че там някъде, дълбоко в недрата на огромната планина се крие тайна, която не желае да става публично достояние и е готова да брани себе си с всички средства, с които разполага – остри и смъртоносни.
Няма да Ви разказвам повече, за да не развалям удоволствието на тези, които решат да прочетат книгата. Нека започна с най-важното – хареса ми. Сиглър е изградил действие, подобно на холивудски блокбастър. Модерно и без излишни философски глупости, действието започва бавно, но постепенно набира сила и смелост. Не смея да твърдя, че е кой знае колко динамично и напрегнато, но не и мудно и тегаво. Движи се по една опасна плоскост, като в нито един момент няма да Ви остави да скучаете, но няма и да Ви предложи спиращи дъха екшън сцени. Книгата е над 500 страници, но те се четат сравнително бързо и лесно поради лесния и простичък стил на изразяване, с който авторът си служи. Няма да попаднете на пасажи, които ще се наложи да прочетете по няколко пъти, за да вникнете в тяхното значение.
Както казах, книгата много наподобява холивудски сценарий и точно като такъв е изпълнена с персонажи, някои от които до болка познати и изградени от клишета, които сякаш изглеждат умишлени, но… мен лично ме съмнява. Тук е и един от най-слабите аспекти на “Земно ядро” – персонажите. Нито един от тях не успя да ме впечатли, да ме трогне, да ме накара да го намразя или заобичам. Много от тях са сравнително стереотипни и се движат по познати ни вече ниши, но все пак Сиглър е можел да се постарае малко повече в изграждането на характерите на героите си. Личи си, че се е опитал, а може някои да каже, че е и успял, но все пак… От изпълнения с пороци и тъмно минало златотърсач, през надутия и самонадеян учен, който си мисли, че знае всичко и е над всички (да се чете: правилата не важат за него и всичко му е позволено), до безскрупулния тежкар от компанията, който поради трагедия в миналото се е превърнал в безжалостна личност, но бавно започва да възвръща човешкото в себе си. Още много примери мога да дам, но мисля, че стана ясно. Всеки един от тях има какво да предложи, но сякаш не е имало време, а и героите не са малко, поради, което си оставаме само с повърхностно представяне. Но това не е чак толкова важно.
Книгата е лесна и бърза за четене. Приятен екшън, който не затормозява по никакъв начин. Определено я препоръчвам на всеки, които няма какво да чете и си търси нещо леко и бързо.

След като предната книга, една от най-слабите в поредицата, се разказваше от гледната точка на селско текла момче, тук действието се води от Кийра Крадлата, която посредством писма пресъздава живота на Влад до неговата бивша любов. На моменти имаме и разказ в разказа, когато Влад разказва на Кийра и тогава гледната точка си е негова. Самият сюжет се върти около опита на вече бившия убиец да върне разума и живота в тялото на Савн, като за целта моли някаква знахарка за помощ, а тя от своя страна иска нещо в замяна. Така Влад се забърква до уши в проблеми и с хора, с които не иска да има нищо общо по принцип.
След шестата книга бях леко казано разочарован и подходих към тази без каквито и да е очаквания. Още като видях, че отново нещата ще се въртят около проблемите на Савн и… ми, сметнах, че ме чака още една скучна и безинтересна книга. За щастие това не се оказа точно така. Въпреки, че е далече от нивото на Джерег и Йендри, Орка до известна степен е силно отдалечаване от гадната Атира. Гледната точка отново не е през погледа на Влад, но това не е толкова фатално и отблъскващо, колкото беше тогава. Разказите на Кийра са доста по-интересни от тези на Савн, изпълнени са с повече действие, по-малко страх и объркване и достатъчно сарказъм и шеговит тон. Случващото се също така е достатъчно интересно, че да държи читателя в напрежение или поне да поддържа интереса му, а не да се чуди кога ще свърша вече тъпата книга. Единствено мога да посоча като по-неприятен недостатък прекаленото преразказване на случилото се, вместо да се разказва за него в “реално време”. Това, което искам да кажа е, че даден герой извършва поредица от действия и след това разказва на другия какво точно се е случило. Вярно, че цялата книга е един голям разказ от герой на герой, но тези допълнителни тип ала “Inception” някак си отдалечават четящият и той може прекалено много да се дистанцира и да загуби интерес. Освен това и всички тези банкови простотии също ми дойдоха малко в повече, но те бяха чак в края или поне там са най-осезаеми.
Единствената ми най-силна и реално негативна забележка е последната глава. Това, което се разкри там (няма да споменавам какво, за да не Ви развалям удоволствието в случай, че решите да я четете тепърва), си беше мега излишно. Не знам дали Бруст е искал да вкара някакъв супер завъртян и неочакван финал, но лично на мен ми се стори прекалено. Вярно, постига споменатата цел, но все пак… Нямаше нужда!
Та така… в заключение искам да кажа, че книгата не е лоша. Не е в топ три за най-добрите книги в поредицата, но все пак е достатъчно интересна и си струва четенето.