Напоследък ме мързи (а и съм адски изтощен от работния ден), за да седна и да пиша нещо различно от книги (и то вече все по-рядко). Но снощи приключих с петата част от една много любима поредица (ексклузивна за Playstation платформата) и реших да изразя възмущението си. Просто… изгаврили са се изключително грубо с концепцията и не става ясно дали сериозно са направили играта или просто са имали време и са решили да добавят един спин-офф към четворката.
Първо искам да уточня, че изиграх играта на Normal степен на сложност, като действах изключително и само по главната сюжетна линия. Не съм се отклонявал да правя странични неща или да си давам зор с всички директиви, събкуестове или предизвикателства. Причината е, че след като приключите играта на тази степен, ще отключите Extra Hard и Dead Souls степените на сложност. Последната не може да бъде започната по никакъв начин в Premium New Game режим (познатата от повечето игри като New Game+, тоест пазите си уменията, предметите и прочие). Затова така или иначе няма много смисъл да се мъчи човек след като така или иначе трябва да премине и през Dead Souls режима. Но да оставим това настрана.
Най-големият минус тук е изцяло променената система за водене на бой. Едно от най-красивите неща на предните две части, които съм играл, е, че всеки герои си имаше свои уникални умения и комбинации и битките (винаги ръкопашни, оръжията бяха безсмислени просто) си бяха истинско забавление. В Dead Souls нямате човешки противници. Всичко, което ще трябва да пребивате, са зомбита, мутанти (по-силни версии на зомбитата) и прототипи (реално босовете). Последните два си има слабо място – било главата, било нещо като червен кристал по тялото. Ако ги гръмнете там, ще им вземете 1/6 от редчето кръв, на останалите места по тялото им взимате да речем 1/40. Наличието на подобни врагове подсказва, че тук говорим само за огнестрелни оръжия. Нямате опция да се биете с голи ръце (всъщност последната част с Кириу започва така, но той бързо осъзнава, че е безсмислено). Играта се е превърнала в треторазряден екшън от трето лице без собствен облик и атмосфера. Загубила е безспорно чар и красотата на предните части. Преди битките много зависеха от уменията, които имате, от усещането за блок и добрата тактика. Тук всичко опита до това колко амуниции за второто оръжие имате (пистолетът не се брои, той е слаб и бавен :Д). Ако сте добре заредени с амуниции и напитки за възстановяване на кръвта, няма да имате чак такива проблеми. Наистина жалко. Разочарован съм определено. Не че няма да я изиграя и да се опитам да отключа платината, но все пак… Нищо, че Dead Souls режима ми се струва доста труден и почти невъзможен. Ще видим.
Yakuza: Dead Souls – PseudoReview
Resident Evil 6 E3 Trailer
Кой не знае Resident Evil? Кой не е чувал за него?
Всъщност това е реторичен въпрос. Убеден съм, че всеки, които поне малко се интересува от този отрасъл на индустрията за забавления, а именно гейм индустрията, е чувал за поредицата на Capcom. Първата игра и идея е дело на Шинджи Миками и поставя началото си преди цели шестнадесет години, през 1996та. По никакъв начин няма да се опитвам да преразказвам нейната история или развитие. Всеки може да се разрови из интернет и да намери повече от доволно количество източници, които не само, че ще задоволят всяко любопитство по въпроса, но дори и ще го пренаситят.
Всъщност аз се опитвам да представя новият E3 трейлър, който компанията представи вчера на започналото E3 (Electronic Entertainment Expo за незапознатите “?”). Всичкият текст, който следва тук е, защото не обичам да пускам празни постове :Д
Но да се върнем на идеята. Аз съм огромен фен на поредицата. Още от първата си част, която в началото следях как играеха по предаването “Геймъри Шоу” по тогавашната все още пловдивска телевизия Еуроком (да не се бърка с Евроком в София). Втората част ми е не по-малко любима, а двете паралелни истории превръщаха Resident Evil в двойно по-голямо удоволствие. И така нататък…
За съжаление с излизането на четвъртата игра, Capcom решиха да поемат в една по-различна посока и типичния Survival Horror геймплей започна да търпи драстични промени (тук изключваме Gun Survivor спин-офф-ите, които са си House of The Dead клонинги). Именно с петицата нещата вече нямаха нищо общо с оригиналната идея. Духът и атмосферата се изгубиха и отстъпиха място на екшъна. Много от старите фенове се отдръпнаха и заклеймиха създателите.
Самата по себе си Resident Evil 5 е хубава игра. Аз пък си я харесвам страшно много и съм я изиграл няколко пъти. Но не това е важното. Цялата Resident Evil поредица, която дори не знам колко точно игри наброява, но със сигурност са над между 10-15, ако не и повече, се гради около една дълга във времето и много комплексна сюжетна линия. Вярно е, че тя не винаги се представя по най-добрия начин, но винаги ни се подхвърлят множество парченца, които да възпламеняват любопитството с още по-силен пламък. Множеството герои и техните съдби, които винаги се преплитат по някакъв начин, но имат и собствени разклонения, позволяват за множество разнообразни интерпретации на събитията.
В трейлъра на шестата официална част виждаме едновременно двама от главните герои в последните игри Крис Редфилд и Леон С. Кенеди, като се завръща и стар, но позабравен герой в лицето на Ада Уонг. Вирусът продължава да нанася поражения и изглежда няма потушаване. Въобще всичко изглежда повече от страхотно. Искрено се надявам да са подобрили изкуствения интелект на партньорите ти спрямо петицата и отново да е възможно да си минеш сам цялата кампания.
Въобще, очертава се интересна есен 🙂
Чакам с нетърпение!
А Вие можете да видите трейлъра по-долу.
Leisure Suit Larry: Box Office Bust (Platinum #7)
Всеки почитател на старите игри на Сиера най-вероятно помни добрия стар Лари, неговите премеждия в опит да си намери жена, както и неговите успехи и неуспехи. За съжаление, след седмата част поредицата придоби малко по-различна посока с Magma Cum Laude, осмата поред игра и се превръна в поредица от мини игри, а не в класически адвенчър като своите предшественици. Box Office Bust отново не прави опит да се върне към корените си, а набляга на тичането, събирането на скрити предмети и изпълняване на малоумни задачи. Този път обаче герой е племенникът на прочутия герой.
Историята: Както казах в по-горното изречение, Вие влизате в ролята на племенникът на Лари, който също се казва Лари (в името на заглавието, все пак). Отивате да помагате в голямото холивудско студио на вече богатия Лари и буквално започвате от нулата. Не че с времето ще се издигнете, но пък няма да скучаете, защото ще се наложи да предотвратите опит за саботаж и развляне на доброто име на прочутото студио.
За играта: Играта е смесица между адвенчър, джъмп енд рън и поредица от мини игрички. Получавате задачи, следвате указанията, както и тези на мини играта, когато такава е налична, за да си изпълните поръченията и се придвижвате към следващата. Пригответе се за много тичане, обикаляне и подскачане по сгради, както и за повтаряне на едни и също действие до… припадък.
Степен на сложност: 3/10
Макар че играта има доста коварно скрити статуетки, които трябва да намерите, в цялата си същност въобще не е сложна. А ако използвате гайд, ще е дори по-лесна. Има няколко по-неприятни трофея като този, с който трябва да приключите играта под 8 часа, както и да карате кола над 3 часа. Хубавото е, че щом приключите основните мисии, ще можете да си продължите свободно да се разхождате из картите. Има 1-2 трофея, които няма да можете да отключите, ако свършите с основните мисии, затова е добре човек да погледне преди да започне 🙂
Степен на удоволствие: 5.5/10
Не мога да кажа, че играта е нещо кой знае какво, нито дори си струва. Обаче, аз като един фен на първите части, както и на подобни игри с множество скрити глупости за търсене, се забавлявах. Определено не е игра, която бих препоръчал на повечето. Въпреки всичко лесната платина, а тази е точно така, си е лесна платина :Д
SAW (Platinum #6)
Продължаваме с поредицата от глупави игри, но какво да се прави. Явно тогава съм попаднал на прекалено много и прекалено тъпи игри. Поредната такава е Saw. Сигурен съм, че 99% от Вас знаят какво е Saw и каква е основната идея. Тук нещата не се различават по никакъв начин. А за останалите 1%, да си се образоват сами, че ме мързи мен.
Историята: Както казах, изненади тук няма. Имаме изтерзан от живота детектив (героят на Дани Гловър от първата част – Тап), който има тъмна тайна зад гърба си и “убиецът” ще се опита да го накара да си “научи” урока. За целта Вие ще трябва да помогнете на детектив Тап да премине през капаните на “Триона” и да оцелее до финала.
За играта: Играта е екшън от трето лице, като екшънът не е кой знае колко силно застъпен, а на моментите, когато го има, е достатъчно дървен и малоумен. В същността си Saw е повече пъзел игра, но и тук пъзел частта е жалка и не представлява нищо кой знае колко запомнящо се. В началото може да Ви е интересно, но постепенно ще загубите интерес и всичко ще Ви се струва повтарящо се.
Степен на сложност: 2/10
Както си личи и от степента на сложност, Saw не е въобще сложна и няма да Ви трябва кой знае колко време и усилия, за да отключите платината. Една голяма част от трофеите са за направата на нещо за първи път – използване на спринцовка, убийство с един кое си оръжие и прочие. Една част ще отключите с напредване на историята. Единствено е добре да си направите сейв в края на играта, преди да изберете врата, защото има трофеи и за двете. Идеята е да не трябва да преигравате цялата игра втори път, а само финала.
Степен на удоволствие: 3/10
Уви, играта е зле в почти всяко едно отношение. В началото ще Ви е интересно, но с напредване на историята, всичко става мудно, повтаряемо и адски скучно. Дървеното движение, опити за битки и още по-зле изпипани пъзели, са само някои от факторите, които спомагат за убиване на удоволствието. Определено е игра, която няма нужда да играете, освен ако не искате лесен и сравнително бърз платинум. В противен случай не виждам смисъл да си губите времето с нея. По-добре гледайте пак първия филм :Д
Chapter One: Legends and History – A Hosting of Historians – The Eight Tale
Осми разказ: В цитаделата на крадците
Камарилски фейгън се хвали:
ИМА ЕДНА КОНСТАНТА В ЕВОЛЮЦИЯТА НА НАШИЯ КЛАН: Наложило ни се е да ставаме все по-изобретателни в методите си на увъртане с усложняването на човешкото общество. Без остроумието и инстинктите ни, хората са щели да ни изгонят от градовете си като канализационните плъхове, които сме били преди много време. За щастие аз никога не съм обитавал такова очевидно място като канализацията. Моето вечно проклятие започна в Лондон около 1898 година. Точната година ми убягва, защото никога не съм разполагал с календар. Поради това, също така не съм имал честта да бъде обучен като джентълмен, да науча какво е вътрешен водопровод или пък името на своя смъртен баща. Разбирате ли, преди да бъде обучен правилно в живота по света и да науча етикеция, страхувам се, че принадлежах на „ниската класа”, както я наричаха. Оцелявах благодарение на кражба, като един малък гамен.
Поради всичките си постижения, викторианският Лондон имаше доста квартали, в които хората пълзяха умолително в канавката. Историческите книги са пълни със славни похвали за това, което аристокрацията постигнала, но в градовете си спомням, че престъпността се развиваше свободно. Имаше скрити територии, в които пазителите на реда и дисциплината не смееха да стъпват. Най-новите сгради бяха много привлекателни, но те често бяха заобиколени от изоставени такива и проклети апартаменти, създавайки комплексна мрежа в по-бедните части от града. Отчаяните и бедните живееха в уличките и тунелите помежду, лабиринти над земята, които бяха идеални за местните Носферату. В моето детство бандата ми успя да завладее подобна изоставена сграда и успяхме да я укрепим срещу местната полиция.
Хората от улицата се тълпяха по тези места, защото бяха лесни за защита от нарушители. В сънищата си още виждам пътищата, които обхождах: покриви, несигурно опънати над занемарени игрища и градини; неустойчиви дъски, свързващи краищата на разпадащи се сгради; изби, достъпни само чрез забравени тунели. Само жителите, които бяха се запознали от близо с опасностите – от пропадащи врати и подове до коварни пропасти – влизаха безнаказано. Дълбоко в тези лабиринти престъпниците планираха обири, крадци складираха краденото, бегълци търсеха убежище и бедстващите се спасяваха. Това беше разцветът на престъпността, гнездото на разбойниците – прословутата Цитадела на Крадците.
Носферату са се хранили свободно в тези бедняшки квартали, защото тяхната територия е била изоставена от останалите кланове. Хората обикновено са се събирали в няколко места, подобно на комуна – обикновено скрита кухня – където са можели да се предупреждават около запалените в кофи за боклук огньове. Веднъж щом напуснели тези оединени скривалища, те са били лесна плячка. Хората спели в големи групи, понякога между 10 и 15 в стая, защото знаели какво може да им се случи ако са сами. Все още мога да видя атмосферата в любимите ми места за преследване: мазни прозорци, мухлясали дъски по пода, покрити със слама, стени, примесени със сажди и аромат, който е само малко по-поносим от този на каналите.
На повечето от нас не им беше проблем да ловуват невидими, но някои предпочитаха да взимат други да им вършат мръсната работа. Гуловете били безпощадно ефикасни, особено когато били пристрастени към кръвта ни. Превръщайки място на престъпници в кървав култ било детска игра. Веднъж щом откриеш гул, който можеш да командваш, било лесно да го накараш да доведе още един… и още един… докато не си направиш цял култ последователи, готови да те следват. Най-изобретателните Носферату развивали цели кървави култове от престъпници и ги използвали, за да разпространяват влиянието си из целия град. Дикенс, разбира се, написал доста проницателна пародия на нашия вид. Дори след това ние с гордост сме се наричали „Фейгъни”.
Разбира се, светилата на тази епоха, без съмнение фигури като Митра и Кралица Ана, първоначално бяха ужасени при споменаването на престъпленията, които нашите свърталища на порок окуражаваха. Те промениха мнението си когато започнахме да допринасяме за каузата на Камарила. Носферату във викториански Лондон бяха много организирани и, между нас си, успяхме да изградим подземен свят, чиито пипала превзеха целия град. Истинският живот беше на улиците и ние се хранихме възторжено от неговите вени. Поради тази причина ние бяхме най-информирани за „слуховете на улицата“ и търгувахме с подобно богатство внимателно. Идеята за носфератуфския ум, Викторианския фейгън, стана модерно и на Континента. По целия цивилизован свят сбирането на Носферату скоро започна да развъжда концентрирана престъпност.
Разбира се, днешните Фейгъни са създания, които аз вече не разбирам. Може би моите спомени за дните ми на новороден са безнадежно романтични, но сега съм заобиколен от нови вълни чужденци, евтини оръжия наркотици, които са много по-пристрастяващи от каквото и да е по мое време. Няма ги вече задимените места за пушене на опиум където можехме да очакваме да се нахраним от някой китаец, фабриките, от които можех да привлека някое изморено дете. Привествам Гехена, защото съм изморен от тази нова епоха. Вместо това трябва да се задоволя с мечти, спомняйки си златните времена на Носферату и славата на Викториански Лондон.
Още исторически глупости
Един от предишните ни разказвачи, архитект и водопроводчик, прекъсва:
ЧАКАЙ МАЛКО! Говориш за деветнадесети век без да споменеш един от най-важните хора от всички: Томас Крапър. Правилно ме чухте, изобретателят на тоалетната с казанче, светецът-покровител на клан Носферату. Не, сериозно – мислите ли, че щяхме да имаме тези огромни места за криене ако не бяха водопроводните услуги? Ако желаете дори мога да се върна малко по-назад що се отнася до тази част от нашата история. Всички тези луксозни водопроводи над главите ни, всички тези тунели, през които лазите, те са много по-сложни от всичко, което Римляните са правили. Всичко това е благодарение на друг герой, ученият Джон Сноу. Знам, че ще се разочаровате като ви кажа, че той не е бил вампир, но като чуете какво е сторил, ще разберете колко от това, което имаме, е благодарение на него.
Деветнадести век беше времето, през което хората започнаха да осъзнават това, което ние вече знаехме: ако не поддържаха адекватно канализацията си, болестите ще плъзнат. Стана ви ясно, нали? Индустриалната революция направи тази концепция по-важна от всякога. Увеличената концентация на хора на дадено място, в комбинация с голямото изхвърляне на индустриални отпадъци от масивните им нови фабрики, силно засили нуждата от сложна и ефективна канализационна система и обработка на водата.
Джон Сноу е бил английски физик, който доказва тази нужда по научен път. Като начало той използвал исторически записки, за да покаже как сложна поредица от епидемии на холера може да се проследи от Индия до Франция и до Англия в продължение на няколко века. Като показал колко много поражения тези епидемии могат да причинят, той подготвил научното общество за своята следваща много важна теза: наследникът на тази епидемия е бил в Лондон, точно там и тогава. През 1854 година той доказал, че повтаряща се зараза може да бъде проследена до публичен кладенец, наречен Broad Street Pump – доста модерно място за събиране на Носферату по това време – а причината можело да бъде проследена до близката септична яма – помните ли тези? – която замърсявала водата.
Сноу бил много методичен в своите репорти, но правителството се паникьосало. Както постъили и много други правителства на Континента; в много градове хората били задължавани да изхвърлят отпадъците си в най-близката дренажна система. За съжаление много хора, както и много новосъздадени Носферату, не правят разлика между канализация и дренажната система за дъждовната вода. Помните ли какво ви казах за Римляните и как тяхната Клоака Максима била отделна от водата, която използват в баните си? Помните ли болестите, които плъзнали, когато тези тунели се повредили? Историята, както много често се случва, се повторила.
Резултатите били катастрофални. Темза вече се превръщала в една голяма тоалетна, но тъй като лондонските канали не били в най-добро състояние, ужасна миризма изпълнила улиците. Едно лято някой трябвало да постави мокри парцали по прозорците на Парламента, че да държи миризмата навън. Добре де, може би някои Носферату се включили в действието и спомогнали за увеличаване на миризмата. Ние искахме повече канализация все пак! В резултат жителите на Лондон започнали да прокопават много по-добра канализационна система, а ние… е… ние се намесихме, за да сме сигурни, че ще я построят както трябва. Всичко благодарение на Джон Сноу, който внася публична паника.
В резултат нашите тунели са се разраснали много повече през последния век отколкото през предишните двеста години преди господин Сноу. Въпреки еволюцията, която се случвала на повърхността, домашните водопроводи не са се променили много между Римляните и деветнадесети век. Но щом ние започнахме да затрупваме градовете на хората с ароматите, които са ни толкова добре познати, дори Камарилските принцове ни взимат насериозно.
Модерна канализация
Сега, след като привлякох вниманието ви, мога да разкажа за любимата си тема. Не се притеснявайте, ще бъда кратък. Много вампири, които никога не са били под земята, включително и някои от нашия клан (ахъм!), погрешно смятат, че всички канали са изцяло построени за изхвърляне на мръсотия и фекалии и всички са изпълнени с отвратителна миризма. Въпреки това канализацията може да се раздели на две основни категории: домашна (или индустриална) канализация и отходна канализация. Първата се грижи за отпадъците; втората има за цел да се грижи за движението на водата.
Някои градове предпочитат да комбинират двете, което е по-евтино, но по-големите градове, ако искат канализацията им да бъде ефективна, трябва да ги държат разделени. Било възможно да изпратиш всичките течности през местната пречиствателна станция, но много системи имат достатъчно трудности с обработката на отпадъците без да трябва да се преработват всеки път щом завали дъжд. Някои градове се подсигуряват канализационната вода никога да не пречи на отходната канализация, в която се отича дъждовната вода по време на потоп и бури. Това означава, че можете да обикаляте под даден град без да трябва задължително да сте затънали във фекалии.
И, разбира се, Носферату под земята правят много повече от просто наблюдение на наземните строежи. Имаме и градинарство. Ако се задържите на това събиране още нощ или две, ще ви поканя долу при местната гъбична камера, за да видите какво видът ни прави тук. Някои от вас сигурно са чували за Носферату дълбоко под земята, които правят ужасяващи експерименти с растенията, създавайки широко разнообразие от гъби, спори, слуз и плесен. Това е точно толкова забавно, колкото е и практично. Микроорганизмите и бактериите са от първостепенна важност за поддържането и пречистването на водата. Това е в основата на управлението на отпадъчните води: да избереш правилната комбинация от органични химикали, за да се осигури пречистването на течностите, които минават покрай нас всеки ден.
Разбира се, тези от нас, които се занимават с поддръжката на водопроводите, са забелязали, че пречистването на водата е прецакано. Нивото на токсичност в каналите се увеличава. Дочуих от един вълк, който говореше за зараза от червеи и това ме притесни. Но не съм експерт в тази област…
Модерното Носферату
Александър Руксард, нашият академик, се намесва:
МНОГО ДОБРЕ! Стигнахме до зората на модерната епоха. Мисля, че отделихме достатъчно време за разговори за нужници и отходни води, но пренебрегнахме много от реалната история на това време. Със сигурност оклеветихме средствата за масова комуникация за това, че са убили поднасянето на добра история, но искам да посоча също така, че те са причината за популяризиране на образа ни. Преди да приключим това събиране, искам да коментирам едно кинематографично чудо, което е било от значение тогава. Образът, благодарение на който Носферату са добре познати – в света на хората – е този на актьора Макс Шрек от немия филм от 1921ва година.
Когато Дракула на Брам Стокър бил излезнал през 1897ма година, той превърнал легендата за вампира в нещо романтично сред Европа и Америка. В началото много наши братя били ужасени, убедени, че тази новела ще сложи край на Маскарада, но с времето се случило точно обратното. Тя представила поредица от лъжи, които позволили на вампирите да се крият сред хората. Щом първоначалният скандал отминал, различни камарилски кланове започнали да завиждат, дори да ревнуват, на Тзимице, за това, че можели да прикрият грешките си толкова лесно. Резултатът бил серия от имитации, най-вече щом киното било изобретено.
В началото на двадесетте години на двадесети век немският режисьор F.W. Murnou опитал да направи първата адаптация на новелата на Стокър. Сюжетът бил само слабо базиран на нея, но бил достатъчно сходен, за да ужаси семейство Стокър. Последвал съдебен процес. Името на филма се променило до неговото излизане. Оригиналният портрет на Дракула бил заменен с вампир, който много приличал на тези от Камарила. Актьорът Макс Шрек успял да улови есенцията на най-позорния от седемте клана. По времето, когато съдебният процес бил приключен, филмът имал ново име. Име, което ще разнесе това на Носферату не по-слабо от това на Дракула.
Лошо подбрана история
Александър Руксард продължава:
Преди да загърбим деветнадесети век, има още няколко теми, които бих искал да засегна за кратко. Например Американската гражданска война или „Войната между Щатите“, както някои мои колеги биха я оприличили. Слуховете потвърждават съществуването на няколко различни Носферату племена, които са живяли на юг по време на Гражданската война. Някои от най-прямите в клана са таели растящо презрение към робството в човешкото общество. Това включвало презрение към нормалното отношение, което много южни вампири имали към своите гулове голяма част, от които били роби преди превръщането. Тези гулове били третирани малко по-добре от животни и много от нашите, които ценели своята „човечност“, намирали подобно отношение за оскърбително.
Същите тези вампири сега си преписват „подземната офанзива“, която спомогнала за освобождаването на робите от Юга. Носили са се слухове, че няколко „плъха“ са работили заедно, за да изнасят прокълнати гулове и човешки роби от владенията на пропаднали вампири. Някои от хората, които те спасявали, ставали идеални кандидати за Превръщане. Поради това, около тези времена, броят на вампири, взети от робската пасмина, нараснал из целите Щати. Гули, които били превърнати за награда, избягали и освободени роби вкарали нови култури в клана ни.
В дъното на стаята странен и гъргорещ звук започва да се носи из залата…
Едно от най-големите племена се преместило не на Север, а към блатиста Луизиана, създавайки култ по поречието на делтата на Мисисипи. Искам само на кратко да спомена за един от най-известните от тези вампири, Носферату, известно като „Човекът алигатор“. Чували сте за него, нали? Той се крие из тръстиките в продължение на векове, заобиколен от алигатори с невероятен размер и сила. Въпреки, че някои няма да го нарекат легенда, той спи под мътните води и използва своите влечуги като уши и очи. Може би тук ще намерим връзка с историята на нашите сабатски приятели за тяхното „маниту“?
А! И ако трябва да говоря за 19ти век, напълно пренребрегнах да спомена континента Африка! Върнете се с мен във Викторианската епоха, когато европейски изследователи, учени и етнолози са плячкосвали Африка. Пътешественици, които се завръщали от там, разказвали истории за пленема, кланящи се на Носферату, пропаднали селяни, които с радост давали кръвта си в нечувани ритуали, за да заситят апетитите на подобни дяволи. Казвали са ми, че те оставали незабелязани, играейки ролята на богове за тези първобитни хора.
Разбира се, когато Европейските изследователи започнали да опитомяват „тъмния континент“, тези чудовища се оттеглили още по-надълбоко в дивото, взимайки своите последователи с тях. Легендата разказва, че най-възрастният от тези зверове, живеял в огромни системи от подземни пещери и бил заобиколен от богатствата, останали от вампирските му потомства. Той вардел своето богатство като един същински Соломон… което води и до легендата за „Мините на Цар Соломон“…
Африканско Носферату крещи в изблик на гняв:
ДОСТАТЪЧНО! Чух ви да дърдорите за историята на „нашия вид“, но вашето събиране пропусна да спомена за ПОЛОВИНАТА ПЛАНЕТА! Достатъчно глупости чух за една вечер – гостоприемството ви в тази помийна яма е достатъчно зле, слушайки всичко това ми идва в повече!Стар свят и Нов свят? Вие не знаете нищо за Африка. Нека ви обясня. Точно така, сега като ме виждате, забелязвате, че не съм толкова блед като вас. Поздравления, на вашето събиране има и цветнокожо Носферату. Най-малкото, което можете да направите, е да слушате моят разказ и истинската история на Носферату…
Chapter One: Legends and History – A Hosting of Historians – The Sixth Tale
Шести разказ: Ненаситният Маниту
Сабатски звяр признава:
ДОСТАТЪЧНО С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ. СЕГА Е МОЙ РЕД. Не забравяйте: Били сме ловци преди да се превърнем в чудовища. Носферату са били превърнати, защото Носферату е обичал да убива. Това винаги е било нашата сила: да се храним с масите човешки, изсмуквайки от тях достатъчно кръв, докато растежа в градовете им стихне. Пешките на Камарила правят това, като ги точат малко по малко, но аз нямам търпение за подобно изтощително съществуване. Други ще ви кажат колко са прекрасни градовете, но мен ме изпълват с отвръщение.
Преди четиристотин години бях превърнат в подобно място: помийна яма, наречена Роуен. По това време Европа беше пълна с подобни помийни ями, където милиони смъртни се разхождаха в очакване на някой вампир да ги избие един по един. Когато се отправих към Новия Свят, си казах, че никога няма да се върна в Старата страна отново. Мисълта да изследам недокоснат континент ми допадна. Не разбирах, че това, което ще открия там, ще бъде по-лошо.
Хората бягаха към Новия свят на тълпи, а вампирите бяха готови да рискуват и да пътуват с тях. Познавах няколко глутници Сабатски номади, които рискуваха да пътуват в борови сандъци и повечето така и не успяха. Рискът беше голям, но скоро, след като колонистите стъпиха в Нова Англия, сабатите бяха там, готови да се хранят със слабите. По това време разчитах на помощта на група братя от клана; мисълта да се крия в ковчег няколко месеца не ме притесняваше особено щом имаше други, които да ме защитят. За това са групите. Някои пристигнахме в торпор, останалите бяхме достатъчно находчиви и излизахме да се храним нощно време.
Първите няколко години в Новия свят са едни от най-хубавите в същестуването ми. Хората бяха толкова далече от цивилизацията, че нямаше нужда да се преструваме, че има Маскарад дори. В една величествена кървава оргия, моята група можеше да разкъса цяло селище, да завлече оцелелите в пещерите, да ги окачи на стените и да точи от кръвта им в продължение на нощи. После, щом запасите се изчерпаха, се насочвахме към следващия град.
Късметът ни беше твърде хубав обаче, за да продължи вечно. Мислехме, че имаме континента само за нас, но какви глупаци бяхме. Там, сред горите имаше и други неща, много по-стари, отколкото ние предполагахме. Мяркахме ги от време на време, зловещи зверове, които атакуват през нощта, завличайки един или двама души, които са се отклонили прекалено далече от групата си. Разбира се, колонистите мислеха, че са подготвени, виняха местните, зареждаха мускетите си и се молеха на своя Бог за помощ. За съжаление, техният Бог май не се интересуваше особено.
Лидерът на групата ни мислеше, че убивайки едно от тези създания ще бъде идеално за добър ритуал, а по някаква причина ние се съгласихме с нея. Може би нашата „Треска от затвореност” е била по-лоша отколкото си спомням. Една нощ решихме да излезнам в гората и да заловим местните чудовища, за да им дадем урок. Това, което научихме, беше: Чудовищата много приличаха на нас. От краткия поглед, който успяхме да им хвърлим, осъзнахме, че в Новия свят има Носферату, и е имало от стотици, може би хиляди, години. Успяхме да докажем това като заловихме едно и го измъчвахме за информация.
Очевидно, звероподобните Носферату, които живееха там, никога не са излезнали от фазата на „ловци”, за която слушате в старите легенди. Това, което измъчвахме, не спираше да дърдори на своя див език за това как щял да погълне душите ни, да изяде тези на хората, да задоволи глада си – не спираше да беснее. Не разбирахме езика му, но изглежда той владееше перфектно Анимализма, затова ние все пак споделяхме поне един език. По-късно научихме, че местните го наричат „Маниту” – дух, който се храни с духовна същност. Неговите методи на хранене бяха по-ефективни от нашите. Всички първобитни знаеха, че там има чудовище, което ги дебне и ги убива един по един, но те все пак му оставяха жертвоприношения, за да не полудее и да ги избие всичките.
Манутуто имаше множество странни заблуди. Една от тях се изразяваше в това да избере животно за свой тотем и да изяде душите на децата му, за да придобие сила. То намираше въпросното животно – мечка в този случай – превземаше думата му и го използваше, за да убива. След това връщаше духа си в пещерата и тръгваше на лов за мечката. Може и да е бил побъркан, но според нашата майка това звучало като забавление. Скоро разбрахме, че ако успеехме да научим това, което то правеше, никога нямаше да трябва да напускаме проклетите пещери. Нашата група говореше с благововение за командването на вълците около лагерите на заселниците, за хващане на духовете им и насочвайки се на запад, убивайки по пътя си.
Искахме неговата сила, затова я взехме. Събрахме се около тялото му и му показвахме какво е диаблерията в Старата страна. След това намерихме пещерата и племето му и се заехме да ловуваме хора от едната страна на континета до другата. Както без съмнение сте чули, много от групите на Сабата са адаптирали практиката на местните Американци в своите ритуали. Ние не бяхме различни. Моята глутница се научи да ловува като Mанитуто и събираме души по този начин от тогава.
Колониална Америка
Александър Руксард, Нсферату академик, се намесва отново:
КОЛКО ВЪЛНУВАЩО! Ако нямате нищо против, бих искал да се възползвам от възможността да вмъкна малко уточнение, ако щете… допълнение към тази толкова вълнуваща история. Защото не бих искал да пренебрегнем историята на самите градове в Новия свят, нали? Докато хората са колонизирали Америка, разбирате ли, те са създали малки градове и селца по поречието на източното крайбрежие, в частност на север, в Нова Англия и подобни места. Докато камарилската история се фокусира изключително много върху места като Ню Йорк и Бостън, големите градове, ръководени от по-старите вампири, някои от нас са се сетили да включат и историята на по-малките градове, защото те са повече свързани с Носферату. Другите кланове сякаш се насочват към престижни хора и места, но ние сме се задоволявали да живеем в дупките. Поне аз… не бих си и помислил да говоря за останалите от вас.
Все пак, най-проспериращите градове са привличали множество амбициозни новаци, които са искали да си създадат име като принцове или примогени (или още по-срещано, като кардинали и лидери). Малките градове са били под нивото на тяхното внимание. Кой го е било грижа дали град с под стотина души е щял да живее или да умре? Такива места са били изключително сплотени и обикновено религиозни, което е правило почти невъзможно за Киндред и Каинити да установят свое господство… освен ако, разбира се, не са били много добри в прикриване на дейността си от смъртните.
Антисоциалните Носферату намирали тези старомодни малки градчета за изключително удобни за техния темперамент. Канализационни плъхове, които са препътували океана, за да се спасят от политиката на Стария свят, не са били особено въодушевени да толерират процъвтяващата класа на вампирите от Новия свят. Нова Англия и Източното крайбрежие имали хиляди малки селища, където отшелническото Носферату можело да дебне и да се храни необезпокоявано. Когато чуя да се споменава за Носферату отшелниците – както много от младите говорите – се сещам за този исторически пример.
За съжаление, както често се случва, много от тези усамотени Носферату не могат да издържат на изкушението да се месят в живота на местните хора, понякога избирайки някое много влиятелно семейство за свое стадо. Както Вентру оставяли своят неизлечим отпечатък върху най-богатите фамилии в най-големите градове, така Носферату използвали усамотени човеци в малките градчета. Тъй като Носфератувските гуулове ставали все по-непривлекателни и се изродявали колкото повече се подлагали на кръвта на господаря си, най-нечовешките Носферату създали недодялани общности, чийто мизерия и упадък отразявали тяхната измъчна душа. Именно затова Носферату са част от скритата история на Америка, за градовете, които са пропаднали, където мърляви жени са разждали пищящи деца, където външни хора са потръпвали при споменаване на кръвсмешителни семейства, които предавали същите ужасяващи поквари от поколение на поколение.
Произходът на Камарила
Бивш камарилски примоген отбелязва:
Да, да, това е прекрасно, че си преписваме по-голяма част от историята на света и всичко останало, но мисля, че малко преувеличавате. По дяволите, та ние не сме изиграли такава голяма роля в историята на вампирите, камо ли в тази на хората. В обществото на Киндретите, Носферату изпълняват само две неща: наблюдавайки и оплаквайки се. Тъй като сме далече от Камарилскоро общество, наше наследство е да критикуваме това, което другите кланове правят.
Ще Ви дам пример: кулминацията във възстанието на Анархистите. Годината е 1943, “Споразумението на Бодлите”, в близост до Силчестър, Англия – Носферату бяха там, но не са изпълнили никаква важна роля. Джоузеф Вон Баурен представлявал клан Носферату, но от това, което съм чувал, не е направил нищо друго освен да слуша речите на другите. Бихте помислили, че е Тореадор, заради всичкото, което е постигнал.
От друга страна, неговият архонт, Федерико, е направил много повече от Вон Баурен, защото той седнал и наблюдавал какво се е случвало много внимателно. Докато господарят му позирал и се надувал, Федерико нямал доверие на нищо. По този начин той бил един от първите, които забелязали, че на Анархистите не им допадала особено идеята за това общество, което останалите сформирали. Ако не бил скептицизмът на Федерико относно Камарилскоро общество, анархистите са щели да имат елемента на изненадата при тяхната атака. Именно защото наблюдавал и мрънкал относно колко зле се развивало всичко, основателите оцелели в тази конвенция.
Ще бъда кратък, защото колегите имат навик да се увличат: От самото начало на Камарила, нашата роля била да бъдем цинични, скептични и да се съмняваме. Защото сме по-далече от вампирското общество от който и да е клан – вече с изключение на Гангрелите, предполагам – ние имаме много по-обективен поглед върху нещата и това, което не е наред. Това е моята роля като примоген: да говоря, когато никой не разбира колко са зле нещата.
Разбира се, аз не си въобразявам, мислейки, че няма Кайн, както този приятел, който май напусна стаята, но… Някой забеляза ли къде отиде? Някой от нас, които бяха тук, сега ги няма. Мисля да хвърля бърз поглед в тунела отвън…
Допълнението на историка
Пригответе се за завръщането на Александър Руксард, Носферату академик:
СВЕТИ БОЖЕ!Надявам се, че всичко е наред. Стигнахме ли до 18ти век? Не мога да повярвам, че пропуснахте да споменете за едно от най-забележителните… просто един от най-забележителните аспекти от нашата история. Имам предвид 1789та година, по-точно Париж. Сега, имайте в предвид, чул съм слухове, че парижките Носферату са участвали в Парижката революция, подклаждайки неразбирателствата между аристократите.
Според слуховете, имало група от Канални плъхове, които мразели пропадналите вампири от парижката Камарила с такава страст, че създали подземна конспирация. От тогава, по един подобен на Виктор Юго начин, много престъпници, които са бягали от полицията, са били подпомагани от невидими сили в каналите на Париж; симпатизанти, които са им оставяли следи, за да им помогнат в бягството; храна и вода, дори оръжия, за да подхранват омразата си към парижките Тореадори и Вентрута. Просто очарователно, не мислите ли! Но… вие пак ме гледате по този начин. Простете ми за прекъсването…
G.I. Joe: The Rise of Cobra (Platinum #5)
Знам, знам. Каквото и да кажете, ще сте прави. Много е спорно да се каже кое е по-глупаво – филмът или играта. Борят се много усилено по между си. И все пак, играта е дело на Double Helix, които в ядрото си са част Shiny (Earthworm Jim, MDK), което ми даваше поне малка надежда за нещо сравнително интересно. Уви, надеждите винаги умират последни, а в този случай, много мъчително.
Историята: Развива се малко след случилото се на големия екран, но ако ме питате за подробности, забравете. Нямам никакъв спомен ;Д
За играта: Самата игра представлява екшън от трето лице, с двама играчи, което позволява и кооперативна игра. Перспективата е леко изометрична, а действието достатъчно динамично. Разполагате с различни персонажи с различни оръжия, трупате точки и трепете противници. И това от началото до края. Може да Ви е забавна за няколко часа, но след това ще я захвърлите в някой шкаф и няма да се сетите повече за нея. Ако трябва да си я купите, ако не можете без нея, намерете я на възможно най-евтината промоция, като мен :Д
Степен на сложност: 3/10
На пръв поглед играта може и да изглежда сложна, но реално не е. Като развиете героите си и закупите нужните умения и предмети, hardcore режима става дори по-лесен и от лесния. Повечето трофеи са свързани с минаване на мисиите с определен тип персонажи, с отключване на класове, с изпълняване на определени действия. Има няколко по-досадни, но след 1-2 до 3 опита, се минават. Разбира се и тук имате неща за събиране, но из мрежата има достатъчно помощ по този въпрос. Единственото по-досадно нещо са трофеите за локалния кооперативен режим. Тук задължително ще Ви трябва втори джойстик. Можете да ги направите всичките сам, не са трудни, с изключение на “No “I” in Team” (ако няма кой да Ви помага), но задължително ще трябва втори контролер.
Степен на удоволствие: 3/10
Както казах, играта е много зле. И все пак първият 1-2 часа е забавна. Уви, повтаряемият геймплей писва бързо. Множеството малки, но досадни бъгове и противният аутоейм още повече допринасят за омразата на играча. Ако Ви трябва не кой знае колко трудна платина и не намерите нищо друго, и това е вариант… В противен случай… избягвайте!
Blackwell Unbound Walkthrough + Achievement Guide (2in1)
Днес имах толкова по-различни планове, но уви… Заиграх се аз сутринта и в последствие реших да напиша както помагало, така и помощ за steam постиженията. Blackwell поредицата ме върна в доброто старо време, когато играех предимно куестове от подобно естество (добре, малко по-трудни от това) и някак си реших, че се полага да разполага с българско помагало за целта. Видях, че такова липсва на adventurersbg.info и… here goes the day 😀
Кликнете върху обложката на играта, за да посетите въпросното помагало.
Planet 51 (Platinum #4)
Тази игра май беше купена от същата промоция, от която и предната. Лесната платина не е за пренебрегване. Оказа се обаче, че може и да има и малко проблеми. Дело на Pyro Studios, които повечето може би познават с Commando поредицата, играта е правена по едноименния филм.
Историята: Даже вече не си я спомням. Който толкова се интересува, да гледа анимацията.
За играта: Играта представлява отворен свят, в който трябва да събирате скрити неща и да изпълнявате мисии, повечето от които са свързани със състезания и/или преследване на нещо… в превозно средство. Като цяло ходенето пеша не е предпочитан метод за предвижване ;д Всеки може да се досети, че не е нещо особено, нито си струва каквито и да е пари, освен ако не е от безбожно евтина промоция (като в моя случай). Предлага 2-3 часа забавление, но след това писва до такава степен, че можете да поискате да счупете диска.
Степен на сложност: 4/10
Мислех си, че в по-голямата си степен това ще бъде една сравнително лесна платина и… не се излъгах. В едно 80-85% беше, но останалите… Има няколко трофея, които не са чак толкова сложни, но определено могат да изкарат човек от равновесие. Те са досадни, дълги или просто много зависещи от късмета или адски бързи рефлекси. Признавам си, че за събирането на всички камъни, които падаха из шахтите, изкарах невероятен късмет, макар и да следвах указанията в гайда. Най-досадната част обаче са допълнителните задачи, които можете да играете след като приключите самата игра. Те са повтаряеми и скучни действия, които вече сте правили в самата история, но тук се усложняват с всяко следващо нищо. Ако прекъснете, ще трябва да започнете отначало.
Степен на удоволствие: 4/10
Все пак, както казах, играта е приятна за убиване на 2-3 до 4 часа макс, а самата история можете да приключите за около 5-6 доколкото си спомням. Допълнителните задачи обаче убиват цялото удоволствие в последствие и могат да изкарат човек от нерви. Не всички, но някои просто са толкова дълги и досадни, че играчът трябва да е много търпелив, ако иска да стигне и да мине 10то ниво без почивка.
Eat Lead: The Return of Matt Hazard (Platinum #3)
Първо искам да започна с това, че “Eat Lead” е игра, която беше закупена на безбожно ниска цена при някоя от промоциите на ozone.bg и беше купена само и единствено за лесната платина (още няколко такива има, но все пак… освен качеството, бройката също е от значение :Д). Това “произведение” на изкуството е дело на Vicious Cycle Software, които аз поне знам само със страхотния Puzzle Quest. Уви, дали той е техен обаче? (следва титанична музика и рязък въпросителен поглед)
Историята: Всъщност кой го интересува? Мен лично ми беше все тая. Това се води нещо като продължение на стара класика, която сигурно на времето е била много голям хит. Главният герой, вече пред пенсиониране, все още не иска да замира. Да, но някой е на друго мнение. Той е изправен срещу старите си “врагове” от предишните игри, които имат една и само една цел – да го ликвидират. Мат трябва да се изправи срещу разнообразните си противници, за да стигне до дъното на конспирацията и да разбере кой се опитва да го… “замени”.
За играта: Дори не знам какво да кажа. Играта е екшън, но много зле замислен и реализиран. Предполагам, че за един бърз рън на нивата, без много мислене и внимаване на най-високата степен на сложност, всичко би било прекрасно, но… с тези условия на масата, нещата са много бавни, мудни и досадни. Не съм запознат с миналото на “вселената”, не смея да коментирам от тази гледна точка. Затова се абстрахирам и гледам на настоящия продукт като на самостоятелно и единствено отроче – една много голяма грешка.
Степен на сложност: 4/10
Всъщност, с изключение на няколко трофея, като този за минаване на играта на най-високата степен на сложност, нещата не са кой знае колко зле. Голяма част от трофеите са лесни и бързи за отключване, като дори имате от типа “Стартирайте играта” (Един вид: “Благодарим Ви, че си дадохте парите за тази огромна глупости. Ние знаем, че е такава и затова много Ви съчувстваме, че сте дали дори и левче/долар/евро от джоба си, за да ни помогнете да не фалираме. Ето, вземете този трофей в знам на най-голямата ни благодарност”) и “Паузирайте играта” (да, този е наистина рядко срещано явление :Д). Огромна част са свързани с убиване на определен брой противници с дадено оръжие или по определен начин (два с един куршум, брой убийства в главата – headshot, и т.н.). Както вече споменах, най-неприятен е трофеят за най-високата степен на сложност, която се отключва като минете играта поне веднъж. Това предполага, че трябва да я изиграете цели 2 пъти (puke). Слава богу, за целта има чийт, който не блокира трофеите и Ви позволява достъп до тази въпросната степен още от самото начало. По-добре да изгубите 2-3 часа преигравайки дадени места, докато ги научите, отколкото да преигравате всичко отначало. “Maximum Hazard” е доста коварна, защото повечето противници Ви убиват с по 1-2 до 3 изстрела и гадното прицелване може да причини много… гняв в играча, но все пак се минава…
Степен на удоволствие: 3/10
Мисля, че вече стана ясно, че това е една изключително глупава игра. Може би малкото тръпка, която “Maximum Hazard” степента на сложност предлага, и придава някакъв чар, но той бързо умира. Просто не си струва. Платината не е чак толкова лесна, че да си струват нервите…