Все пак реших да напиша един финален пост, с който да поставим край на тази категория. Поставената цел от 40 книги бе достигната и дори леко задмината, и това при положение, че последните 3 месеца съм прочел има-няма 3-4 книги. Равносметката за прочетените неща е много разнообразна и в същото време сложна – имаше както страхотни книги, така и ужасни, имаше прекрасни и хубави, имаше отегчителни и зловещо скучни. Все пак няма перфектни неща и не може човек да чете само хубава литература. От време на време се налага и малко тоалетна хартия да се изразходи… Но от друга страна как може човек да каже, че нещо е лошо ако не го провери собственоръчно. Всеки, който заклеймява нещо за глупаво просто така по чужди думи, е или глупак или много, ама много ограничен човек.
Но стига толкова празни приказки… Ето и пълния списък от 40 заглавия, които станаха част от GoodReads’ Reading Challenge 2011.

1. “Град от Пепел” на Касандра Клеър
2. “Coraline and Other Stories” от Neil Gaiman
3. “Орденът на асасините: Ренесанс” от Оливър Боудън
4. “Портите” от Джон Конъли
5. “Отмъщение от отвъдното” от Джон Конъли
6. “Годината на върколака” от Стивън Кинг
7. “Бранителката на портата” от Мишел Зинк
8. “Сумрачен патрул” от Сергей Лукяненко
9. “Кулата на лястовицата” от Анджей Сапковски
10. “Джерег” от Стивън Бруст
11. “Йенди” от Стивън Бруст
12. “Текла” от Стивън Бруст
13. “Скълдъгъри Плезънт: Да играеш с огъня” от Дерек Ланди
14. “Скълдъгъри Плезънт: Безликите” от Дерек Ланди
15. “Дума Ки” от Стивън Кинг
16. “Убийствен танц” от Лоръл К. Хамилтън
17. “Корпорация ‘Задгробен живот'” от Робърт Шекли
18. “Аз съм номер четири” от Питакъс Лор
19. “Цивилизация на статус” от Робърт Шекли
20. “Талтош” от Стивън Бруст
21. “Феникс” от Стивън Бруст
22. “Атира” от Стивън Бруст
23. “Мъртви в Далас” от Шарлейн Харис
24. “Имението на Фарнъм” от Робърт Хайнлайн
25. “Лашър” от Ан Райс
26. “Орка” от Стивън Бруст
27. “Земно ядро” от Скот Сиглър
28. “Дракон” от Стивън Бруст
29. “Нечестивци” от Джон Конъли
30. “Books of Blood Volumes 4-6” от Clive Barker
31. “Изола” от Стивън Бруст
32. “Топли тела” от Айзък Мериън
33. “Книга за гробището” от Нийл Геймън
34. “The Dark Knight” от Dennis O’Neil
35. “Белият път” от Джон Конъли
36. “Господарката на езерото” от Анджей Сапковски
37. “Жетварите” от Джон Конъли
38. “Целуната от сянката” от Ришел Мийд
39. “Wintersmith” от Terry Pratchet
40. “Кръвно обещание” от Ришел Мийд

Бонус:
“Опаричване” от Тери Пратчет
“Absolute Sandman Vol.1” от Neil Gaiman
“Нещо приключва, нещо започва” от Анджей Сапковски

Така като гледам Стивън Бруст и Джон Конъли преобладават 🙂 Край на този Reading Challenge… От днес започваме новия… 🙂

Това ще бъде един много кратък пост, който ще има друга цел, различна от тази да представи книгата :Д Но все пак… да обърнем внимание и на самата книга. Четвъртата част от поредицата за Роуз Хатауей продължава от там, от където предната приключи, а именно – главната героиня е решена за зареже всичко и всички и да търси любимия си, за да го убие, след като той вече се е превърнал в чудовище. Или казано с други думи – блаблаблабла… (плюс-минус някое и друго бла). Още с предната книга споделих недоволството си от развитието на героите и цялостното повествование, но тук нещата още повече излизат извън контрол. И не само, че Роуз се държи все повече и повече като разглезено девойче и прави един куп глупости, което я превръща във все по-дразнещ и по-дразнещ персонаж, ами в края дори не постига и целта на цялата книга. Човек остава с впечатлението, че тия 400 страници бяха за нищо. Както си и личи, не съм харесал книгата, ама въобще… Още от първата страница, до последната, се случват неща, които никой не го вълнуват и в крайна сметка се оказват без особена връзка или смисъл.
Стига толкова за тази “прекрасна” творба, която имаше потенциал, но сега е за кошчето (уви, има и още части ;Д). С този пост моя милост поставя край на започнатото от GoodReads reading challenge, на която в началото на годината аз поставих 40 книги като заветна цел. Имайки предвид, че последния месец не съм прочел нито една, а имаше поне още един такъв дълъг период без четене, определено можеше и повече бройки да станат. За следващата година ще пробваме да ги увеличим, ако има пак.
Толкова за сега. Обаче ми хареса да пиша и за книги, затова постовете в тази насока няма да спрат.

Така и така “Unseen Academicals” не е много ясно кога ще я завърша, поне да прочетем нещо друго на Пратчет. Последната негова книга, с която се сблъсках (купих си я още миналата зима като бях в Германия, но така и не намерих време за нея), е третата част от страничната поредица, която се води за деца, за младата вещица Тифани, която трябва да се справя с различни “епични” предизвикателства и проблеми. Тази поредица също се води като част от Света на диска, но не е свързана с основните книги, защото е насочена за по-младата аудитория. Също така могат да се разглеждат и самостоятелно, защото почти с нищо не са свързани с останалите (с изключение на няколко персонажа от вещерските разклонения – като Леля Ог и баба Вихронрав (нали така я превеждаха, че не помня вече?)).
Този път на Тифани ще й се наложи да се изправи срещу не кой да е друг, а Бога на Зимата, просто защото е прекалено импулсивна и не слуша какво й се говори. Но пък друго си е когато снежинките падат с оформен твой лик или корабите се сблъскват с айсберзи, които приличат на твоята персона.
Да си призная честно, не съм кой знае какъв фен на тази поредица. Книжките не са лоши, но има прекалено много неща в тях, които ме дразнят – начело с главната героиня. От друга страна обаче има и изключително забавни и добре измислени елементи като малките сини човечета, които много приличат на шотландци (и не само). Може би това е и най-силната част. Всяка една тяхна дума, всяка едно тяхно действие, ще предизвика най-малкото подгъване на крайчето на устната у читателя.
В интерес на истината самото действие започва бавно и през по-голямата си част не е кой знае колко динамично. В самия край Пратчет сякаш е пресилил нещата и е опитал да смести развръзката в 50-60 страници. И все пак не е скучно. Може да е бавно и мудно, но от друга страна е приятно човек да се сблъсква с познатите образи на вещиците, които, каквото и да си говорим, са в топ 3 на най-колоритните персонажи от Света на диска.
Ще ми се да кажа още множество хубави неща за книгата, както и да самия Пратчет, но… Нещо не мога да измисля нищо повече. Ако сте почитатели на автора (като мен), то поне трябва да опитате книгата, може и да Ви допадне. Имайки предвид таргет айдиторията й, може да се окаже по-трудна за смилане от хардкор феновете на Света на диска, но пък какви фенове биха били ако не се поне пробвали. Все пак това си е Пратчет и след толкова много книги зад гърба си, той знае как да си свърши работата. Вярно, че остарява вече и не е същото, но от време на време и той има прозрения. “Wintersmith” не е точно едно от тях, но има своите силни страни и плюсове. Ако нямате какво друго да четете, можете да й хвърлите едно око.

Преди няколко години, като започнаха да излизат първите по-смели опити в областта на така нареченото “Ърбън Фентъзи” и на роден език, си признавам, че се бях въодушевил. Като един фен на всякакви такива създания (визирам вампири, върколаци, демони и прочие) нямаше как да не се радвам на факта, че все повече и повече книги, които се славят с някаква слава по света, вече започнаха да се превеждат и на български. За съжаление обаче, с всяка следваща поредица ентусиазмът ми все повече и повече намаляваше, докато накрая не се изпари окончателно. В един момент поредиците станаха толкова много, че и заплатата ми нямаше да стигне да ги следя. Но то не се и налагаше.
“Академия за вампири” беше точно от тези първи опити за запознаване на българския читател с “градското фентъзи”. След недоразумения като “Здрач” и “Училище за вампири”, не бях сигурен до каква степен си заслужаваше да следя още… Мисля, че така или иначе от всички вече над 10, а може и много повече да са, аз се спрях на 4-5. Обаче като започна и… не обичам да оставям недовършена поредицата, независимо колко е тъпа (“Здрач” беше изключение, ама толкова пари за подобна кенефна литература няма да дам :Д). Но мисълта ми беше, че “Академията…” се оказа с една стъпка над останалите. Това, което я отличаваше, беше сравнително добре оформеният стил на Мийд, както и липсата на прекалено много романтични и “розови” мечти. Имаше си и своите недостатъци, но… С прискърбие обаче искам да обявява, че с всяка следваща книга нещата се движат все по-надолу и по-надолу и с третата тази теория се затвърждава. “Целуната от сянка” е 400 страници буламач, сред които реално стотина са свързани с някаква история и имат кой знае колко смисъл. Освен това реално и наистина интересно действие има чак в последните 50-60. Вече имаме и силна любовна история, глупави мечти, подсилени с невъзможни желания и спиращи забрани. Главната героиня все повече и повече започва да се държи като разглезена тинейджърка (тя вярно, че си е такава, но в предните книги това не си личеше чак толкова много) и открито започва да дразни. Сякаш дори стилът на авторката се е променил и е станал по-прост и смилаем, но предполагам, че това си го въобразявам заради общото впечатление от книгата.
Едва ли мога да кажа още много неща, които да не повтарят по един или друг начин казаното в горния абзац. Не ми хареса тази книга, а имам още 2 на рафта (а мисля, че и една за купуване дори). Определено нещата можеха да поемат в по-различна посока и Мийд да развие героите си по друг начин, имайки предвид какъв хубав потенциал показа в първата книга, че дори и във втората. Но това не се случва, а съм и скептично настроен за промяна в четвърта или пета книга.
В заключение, избягвайте. Просто не си струва.

Ако не ме лъже паметта, това е последната книга от поредицата за Чарли Паркър, която ми беше останала. Имам още една книга на Конъли на рафта, но тя не е свързана с детектива. По някакво странно съвпадение точно тази книга, която уж е от поредицата за Паркър, не е за него. Сигурно звучи объркващо, но тук главни герои са добре познатите от почти всички останали части двойка обратни – убиецът Луис и крадецът Ейнджъл. И да сме още по-точни – сюжетът ни занимава с миналото и настоящето на първия – един от най-добрите наемни убийци, които са крачели по земята, част от елит с наименованието ‘Жетварите’.
В интерес на истината този път фабулата е много по-проста, от която и да е от останалите книги от поредицата. Миналото застига Луис и той трябва да се изправи срещу него, като за целта изпълни още една последна поръчка, която да сложи край на всичко, уж. Конъли е изградил един доста клиширана до голяма степен сюжетна линия, ползвайки множество похвати от филми и книги, поне по една/един, от които всеки е чел/гледал. Отмъщение, злоба, заклети врагове, добри приятели, тъмно минало, предателство, лицемерие… все елементи, през които трябва да преминете, ако искате да стигнете до последната страница. Този път няма нито за момент дори намек за нещо свръхестествено. Вярно е, че книгата се опитва да бъде трилър, изпълнена с много напрежение и изненадващи обрати (към края, разбира се), но все пак тя доста крехко пази равновесие по една ос между трилър и чист екшън. В интерес на истината тук имаме сигурно най-много престрелки и бойни действия, от която и да е друга книга за Паркър. И като споменах името на детектива, все пак не губете надежда. Макар и гледната точка този път да не е неговата, той все пак се появява. В последната третина на книгата той е една от движещите фигури, които се притичват на помощ на Луис и Ейнджъл. Но все пак е странно да чете човек за него от трето лице, при положение, че толкова вече е свикнал той да предава мислите и чувствата си по страниците.
Не ме разбирайте погрешно, книгата не е лоша, дори напротив. Стилът на писане на Конъли както винаги е на ниво и той по перфектен начин успява да предаде случващото се, опитвайки се да не го превръща в безмозъчен екшън. Освен това голяма част около мистерията за гей двойката тук се вдига и те са представени като нещо повече от просто помагачи на Паркър в беда.
Просто… е различно. Хубава книга сама по себе си, но не и част от поредицата за Чарли Паркър. А когато човек започне да чете книгата с една нагласа и тя не се оправдае… Не е същото 🙂
Все пак препоръчвам книгата ако си падате по екшън-трилъри и истории за отмъщение.

Или казано с други думи “Господарката на езерото”, което се явява и петата последна книга от пенталогията на Анджей Сапковски за Цири и Гералт. Както казах в доста краткото си мнение за предната книга, аз съм фен на Вещерът и цялата поредица като цяло. Вярно е, че след първите книги (визирам сборника с разкази и първия роман) нещата започват да се движат по много опасна плоскост, като в различните книги посоката на накланяне е различна – ту към по-доброто, ту към по-лошото. Идеите, които авторът използва успешно в една книга, изиграват лоша шега в друга.
Точно за такъв случай си говорим и с последната книга. Един от най-големите недостатъци тук е разпокъсаното действие, което се предава през десетки гледни точки, през десетки различни герои, през няколко различни години. Много е лесно читателят да се загуби из различните времеви “пояси” на книгата и после много трудно да се върне с правилната нагласа в правилния момент. Като се има в предвид, че книгата е около 700 страници, ако човек не я прочете бързо, при опит да продължи (след дълга пауза), може да се обърка къде, какво и как е станало в началото. Но макар и да е са доста като обем, страниците се точат бързо и лесно. До някъде това се дължи и на лесния и бърз за четене стил на автора. Въпреки, че той говори за воини, революции и множество бойни тактики, няма да срещнете затруднение и бързо и лесно ще асимилирате написаното.
Друг много голям минус тук (макар мисля да го имаше и в друга книга) е малкото “екранно” време на Гералт, а и не само на него. Вярно, че основното действащо лице на поредицата вече е Цири, не е лъжа, че и тя е вещерка, но все пак… името е “Вещерът”, в мъжки род :Д Може и просто аз да си въобразявам, но появата на героя в заглавието я имаше 1/4 от книгата, я не. А множеството персонажи, които само се пречкат из страниците, за да бъдат убити рано или късно, още повече дразни за сметка на липсите на тези, които са нужни.
Обаче аз усещам как вече над 300 думи изписах и ревюто ми придобива много негативен отенък, а не трябва. Може да намирам много недостатъци на тази част от сагата, но въпреки всичко аз я харесах. Какво пък като няма вещер, какво пък като в над 100 страници е описана битка, което не ме вълнува чак толкова или поне не чак в такъв мащаб. Истина е също така, че Сапковски прекалява с задкулисните интриги и опити за машинации от страна на воюващите страни, но… това не е “Игра на тронове” все пак. Няма чак такава нужда да задълбава.
Каквото и да говоря обаче, “Вещерът” си е “Вещерът”. Книгите са прекрасно четиво, изключително увлекателни и човек няма да съжалява ако реши да си изгуби времето с тях. Силно препоръчвам… въпреки всичките си недостатъци 🙂

Мисля, че това се пада четвъртата книга от поредицата на Джон Конъли за Чарли Паркър, но не съм на 100% сигурен, защото ги чета малко разбъркано така или иначе. По принцип е добре да се карат последователно, защото иначе читателят може да се сблъска с герои и обяснение на събития от предни книги, на които не е обърнато внимание достатъчно (предполага се, че сте запознати вече). Така може да се обърка човек и да се чуди какво става. Все пак в предните книги това не беше чак толкова фатално, тук обаче се оказва от първостепенно значение, защото една от основните действащи лица-злодей е от предната книга и тук има доста силна рола. Но всичко по реда си.
Историята ни запознава с Чарли Паркър за четвърти път – детектив, който е загубил жена и дете, сега има нови и… има свръх способността да вижда мъртвите в някаква степен. Започваме с това как протагонистът се опитва да помогне на семейство, което издирва от доста време изчезналата си дъщеря. В последствие научаваме, че злодеят от предишната книга – преподобният Фокнър (няма да се впускам в подробности, който е чел, знае), на който му предстои да бъде съден за престъпленията си, може да се измъкне под гаранция, а с това и да изчезне завинаги. И тук се появява и уж основната сюжетна нишка – убийството на младо момиче от чернокож младеж. Паркър е помолен да помогне на стар приятел адвокат, който се е заел със случая. Но нещата са много по-сложни отколкото изглеждат на пръв поглед.
Сега е моментът да спомена, че за мен това беше най-слабата книга на Конъли до този момент. Прекалено много герои, прекалено много сюжети, прекалено много идеология. Всичко, събрано на куп, идва малко в повече. Някои от нещата, като това с изгубеното момиче, изглеждат сякаш не на правилното място и са просто пълнеж, трупане на допълнителни страници. Основната идея на творбата тук може би е расизмът и омразата към черните хора сред южното население на Щатите (нещо сходно, развиващо се в прекрасната ни страна). Казвам може би, защото всъщност и това впечатление, което е неизбежно през по-голяма част от книгата, се оказва лъжовно. Конъли за пореден път говори за отмъщение, минали и потулени грехове, мрачни тайни, любов и… въобще целия арсенал от вече познати от повечето му книги тематики. По принцип в това лошо няма. Авторът има прекрасен стил, лесен за четене, без излишни усложнения и сложни подредби на изреченията. А историите са разказани увлекателно и с много силна доза съспенс (освен като се отплесне да разказва за миналото на дадено място, тогава става скучен). Всичко това обаче тук му изиграва много лоша шега. Сякаш е искал да предаде едно случващо се, но в последствие, най-вероятно докато пише, му е хрумнало друго и… резултатът не се е получил чак толкова добре. Не ме разбирайте погрешно, “Белият път” е интересна книга, има и няколко много силни обрата към края (макар и човек да може да предположи за какво ще става дума, доколкото е запознат с творчеството на автора). Все пак си мисля, че Конъли е можел да спести час от героите, да намали намесите на персонажи от стари книги и да се придържа към основната сюжетна нишка, без да трябва да я усложнява с допълнителните “конспирации”.
Като за завършек ще кажа, че книгата е хубава и ако сте фенове на Конъли, на Чарли Паркър и въобще на този тип мрачни и зловещи трилъри, то и това ще Ви хареса. Просто е една крачка по-назад от “Нечестивците” или “Дарк Холоу” да речем.

Да, да, знам… Книжката представлява новелизация на сценария на Джонатън и Кристофър Нолън и е точно това, което всеки би си помислил. Ако вече сте гледали филма, значи книгата няма да Ви предостави нищо от гледна точка на история и сюжет. Даже е точно обратното. Имайки в предвид, че четивото е написано в джобен формат и е изключително малко, човек би се запитал как авторът е успял да събере този не особено кратък шедьовър (точно така, аз съм фен на Нолъновия Батман пък :Р) в толкова малко думи. Тук идва и най-големият недостатък – адски е сбито всичко. Героите по никакъв начин не оставят усещането, което можете да получите докато ги гледате на голям (или малък) екран. Това най-силно си личи у Джокера, който тук е толкова повърхностен и смешен, че чак е нищожен. Неизбежно е човек да прави асоциации с филмовия аналог, лошото е, когато си гледал филма преди повече от година и спомените за дребните детайли не са кой знае колко осезаеми (направо са се изпарили).
Та така, книгата общо взето се проваля да пресъздаде каквато и да е атмосфера, както и да остави някакво впечатление за персонажите. Те са просто там, някои умират, други печелят, но всичко става бързо, хаотично и… без особен ред. Сцените се сменят една след друга като на филмова лента, но това тук не е филм и самото впечатление е коренно различно. Липсват кой знае какви описания, само действия, като това напълно дистанцира читателя и не му позволява да си представи точно случващото се (освен ако не е гледал, както вече казах, филма… тогава в ума му може и да изникват картини от там).
Мисля, че казах достатъчно негативни неща. Положителни ли? Ами не знам дали има чак толкова. Всъщност, ако човек се абстрахира от съществуващия филм, предполагам, че не е толкова лоша, но… Все пак.. Все пак! 🙂
Става като за бързо и неангажиращо четиво, но друго си е филмът на Нолън 🙂

Преди време писах за сборник с разкази на Геймън, които ме разочароваха доста и за което след това имаше учудени хора. Факт е, че повечето разкази тогава ми дойдоха скучни, безинтересни и прочие… “Книга за гробището” в интерес на истината разгръща една от въпросните истории и я превръща в цяла повест. По-точно представлява смесица от кратки разкази с общи герои и развиващи се напред във времето (със съответен завършек в края, разбира се).
На кратко разказана, историята се върти около Никой (или за кратко Ник), който бива спасен като бебе от… група призраци в местното гробище. Семейството му е избито от мистериозен убиец, а момчето расте и се развива сред най-необикновени приятели, родители и учители. Както може и да се очаква обаче в последният разказ истината излиза наяве и Ник и компания трябва да се справят с нещо, което дори и не са подозирали (поне Ник де), че може да бъде толкова голямо и… злокобно.
Макар и на пръв поглед повечето от разказите да си имат нещо като собствени начало и край и да могат да бъдат разглеждани самостоятелно (повечето, пак повтарям), всеки един допринася с лека щриха към цялостната картина, която обаче ни се разкрива чак в самия финал. Геймън е създал една изкусителна смесица от детска наивност, фантазия, призраци, вампири и други митични същества, шипка ужас за цвят и, да не забравим най-важното, много фантазия.
Обаче аз май трябваше да започна с най-важното – това е детска книжка. Именно поради тази причина човек не трябва да подхожда към нея с очакване за нещо зловещо или епично (освен ако не е дете, предполагам). Макар и на моменти да става сравнително мрачна, “Книга за гробището” се опитва да се придържа към един по-различен стил, който да допадне и на по-малките читатели. Голяма част от разказите оставят едно такова впечатление и усещане, че много добре биха се вписали вечерно време, преди лягане, като приказка за лека нощ (или поне аз имам такова усещане ;Д).
А сега да обърнем внимание на същественото или казано по друг начин – да минем по същество (нищо, че аз вече го казах, но по-неясно). Това е една чудесна книга; разказана с желание и любов история; фентъзи свят, който е много земен и близък до нашия, но все пак си остава фантазия; интересни и чудати персонажи – било то добри, било то зли; книга, която може да се хареса както на малки, така и на големи (или може би трябва да кажа: пораснали деца). Стилът на Геймън както винаги е прекрасен и пасва перфектно на начина на разказване и няма как да не се потопи човек в атмосферата. А малкото й страници я правят още по-лесна да бъде избрана измежду купчина с тухли :Д

“Топли тела” на Айзък Мериън е любовна история. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е разказ за зомбита. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е хорър история. Или поне така аз си мислех.
Всъщност книгата е всичко това, но и нещо много повече. Признавам, че се захванах с нея с известна доза скептицизъм, защото очаквах подобие на Шекспирова драма със зомби елементи и много наивност що се отнася до взаимоотношенията между човек и немъртъв. Оказа се, че съм бил в огромна заблуда. Може би трябва да започна с най-важното нещо, а именно, че Мериън представя самите зомбита като нещо ново, като нещо, което не сте гледали по филмите до този момент… или поне не и в такава силна степен.
Историята е съвсем проста и до болка позната – светът претърпява катаклизъм, мъртвите не остават мъртви, обичат да похапват човешки мозъци и прочие клишета от вече преизползвания до болка поджанр на ужасите. Разликата е, че действието се поднася през погледа и разума на един от немъртвите, през перспективата на едно зомби, което има малко по-различни стремежи и, да ги наречем за момента, мечти (поради липса на по-добра дума) от останалите си събратя. Тук всички могат да мислят, да мечтаят, да “живеят”. Те са просто като една нова раса, доминираща над света и търсеща своето място (малко напомня на “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, що се отнася до новата раса де). Авторът се опитва да поднесе нещата по един много зомби начин, с всичките прилежащи към това плюсове и минуси.
Главният герой на разказа се казва Р (защото помни само първата буква от името си) и се опитва да създаде своето зомби семейство, да живее своя зомби живот и въобще… да оцелява в този нов свят. Всичко обаче се обръща с главата надолу когато изяжда мозъка на младеж, част от оцелелите в близкия град. Всичките мисли и чувства, които момчето е имало спрямо неговата любима се прехвърлят на Р и той… се влюбва, опитва се да я предпази и… Няма нужда да Ви разказвам какво става, но… Тук идва и най-голямата ми забележка към книгата – финалът. Ясно е, че Мериън е искал да създаде роман с щастлив край, да покаже, че дори и в подобен разрушен свят все още може да съществува надежда и тн, но… Сякаш накрая не е знаел какво точно да направи, как да поднесе максимално правдоподобно (колкото и парадоксално да звучи това, що се отнася до зомбита и постапокалиптичен свят) обяснение за действията на главните герои, което е довело до един адски нелогичен (поне за мен) завършек, без капка смисъл. Но като оставим това настрана, книгата е просто прекрасна. Любовната история, ако може да се нарече така, е толкова финно преплетена с останалата част от сюжета, че ненатрапчиво и незабележимо си върви заедно с останалото, че не само, че не дразни, а сякаш е необходима и без нея не би било същото. Интересно е човек да чете разказ през гледната точка на зомби, което мисли и чувства, макар и не със собствени (така де, изцяло) емоции.
Определено препоръчвам това малко книжле на всеки, които би проявил интерес. Макар и да има сравнително количество екшън (в края сякаш е било неизбежно), както и малка доза хорър, книгата не спада към нито един от тези стилове, поне не само и изцяло. Тя има по-малко от много и… точно това я прави толкова уникална. А краткият и обем не може да даде възможност на никой да се оплаче.
Сега остава да чакаме екранизацията и да видим какво Холивуд ще измъдри.