Разказът по-долу, в най-сурова и нередактирана форма, е първото ми участие в събитие за писане на кратък разказ на Литературен клуб “Мироглед” в Пловдив. Поради лошо време не се събраха много хора, но колкото толкова. Долните около четири страници текст успях да сътворя за има няма стотина минути, което си е доста добро постижение за мен. За съжаление, малко към края изгубих интерес, а и се изморих (все пак става дума за час и малко след изморителен работен ден :D), поради което леко ръшнах финалното действие. Освен това самият финал и туист се родиха буквално след като стигнах до тези един-два последни параграфа (причините за това да загърбя първоначалния си финал няма да обяснявам). Та толкова… ето го, не е минавал кой знае каква редакция, затова се извинявам за неточности, но ме мързи 😀

ЧУДОТО

– Това са пълни глупости – изкрещя момчето и профуча покрай мен ядосано. В контраст с настроението, лицето му не изразяваше никаква емоция. Загледах се с любопитство в облеклото му, защото не беше на повече от десет години, но носеше изключително елегантен костюм, състоящ се от черно сако, панталон и кърваво червена вратовръзка над изящна бяла риза. Дрехите сякаш му бяха скроени по мярка.

За съжаление, нямах време да му се насладя по-продължително, но в ума ми се разиграха най-различни сценарии за неговия живот и препитание, с които няма да ви отегчавам сега. Целта ми беше възрастната жена зад плота на малкия магазин, в който влезнах с една единствена цел – да получа информация.

– Здравейте! – поздравих учтиво и хвърлих бърз поглед на мястото. Около мен имаше един тон безполезни дрънкулки и всякакви сувенири, които сигурно струваха поне десет пъти над нормалната им цена. Жената зад тезгяха беше на поне седемдесет години, носеше тънка памучна рокля с неясен цвят, избелял от времето, и имаше най-сбръчканата кожа, която бях виждал. Дори не мога да намеря думи, с които да опиша вида ѝ. Под определен ъгъл дори ми приличаше на Ам-Гъл от “Властелинът на пръстените”, но леко преувеличавах.

– Дали ще мога да ви притесня с няколко въпроса? – попитах все така учтиво и се подпрях на дървения плот, след което бързо се отдръпнах, подплашен от скърцащите звуци, идващи от единия му край.

– Не се притеснявай, момче – изграчи бабата и се усмихна. Зъбите ѝ отдавна си бяха заминали и това, което получих, приличаше на нещо кошмарно и стряскащо. – Туй нещо е по-старо и от мен и ще е тук дълго след като аз си отида.

За да затвърди думите си, тя стовари юмрук върху плота, при което получи недоволно скърцане от поне няколко места.

– Какво те интересува? – продължи тя. – Знам всичко в този проклет град. Искаш да знаеш къде са бардаците? Може би качествените момичета дори? Или нещо по-специално?

Тя отново се усмихна, при което ме побиха тръпки и косъмчетата на тила ми настръхнаха.

– Дали ще може да попитам какво беше това момче, което се изстреля преди малко от тук? Изглеждаше много странно облечено.

– Пфф – изсумтя тя с презрение. – Не му обръщай внимание на този малък нехранимайко. Пълен гамен е, както се изразяваме по тези места. За нищо не става. Майка му е една от най-евтините курви в града, а той само обикаля и краде и прави мизерии.

– Но дрехите му… – опитах се да възразя аз, но жената ме прекъсна:

– Сигурно ги е откраднал от някъде. Не го мисли. Ако не искаш неприятности, по-добре стой далеч от него. Но хайде, питай де, какво искаш да знаеш. Познавам всеки един човек в това забравено от бога място. Дори мога да ти разкажа нещо и за тези, които са пристигнали вчера. Ето, дори и за теб вече имам информация, че си падаш по добре облечени малки момченца.

– Аз… – опитах се да възразя, но тя не ме остави.

– Знам, знам, шегувам се. Не го мисли. Хайде, кажи де, какво те мъчи. Знам най-добрите места за хранене в тази адска дупка на гъза на географията, казвам ти. Няма да сбъркаш с нито едно от тях, защото са само две така или иначе.

– Вижте… – опитах се да взема думата. – Тук съм на нещо като експедиция. Прочетох в един сайт миналата година, че са открили интересна чудодейна…

– Не ми говори за тази глупост – прекъсна ме пак старата жена с възмущение. – Само туристи идват заради тази простотия, а никой не може да ни обясни какво е и защо се случва това, което се случва. Ще ти кажа едно нещо обаче… – тук тя сниши гласа си и се приближи по-близо до мен. Погледът и сякаш заблестя на фона на оскъдната слънчева светлина, прокрадваща се плахо в магазинчето. – Ако я посетиш в полунощ, нещо интересно ще ти се случи.

След това тя се върна към старото си изражение и добави:

– Поне така казват де. Аз никога не съм била по това време там. Но ако искаш да видиш най-голямата глупост в нашия малък шибан рай, то тръгни наляво от магазина и върви само направо. Ще я видиш на около триста метра извън града, малко след последната къща.

Нещо ми подсказваше, че това е най-добрият момент да се измъкна от тази плашеща жена.

– Благодаря ви! – измрънках под носа си и бързо се насочих към изхода.

– И стой далеч от малкия нехранимайко! – изкрещя след мен жената. – До нищо добро няма да те доведе!

Прекрачих прага на магазина и го видях на няколко метра пред мен. Хлапето се беше облегнало на близката стена и сякаш ме чакаше.

– Наду ли ти главата старата вещица? – изсмя се то. – Прави се, че знае всичко, но само събира ненужни и безсмислени клюки без никакъв смисъл и истина в тях. Ако знаеш колко неща си е измислила. Питай мен, ако искаш. Мога да те ориентирам.

Лицето му беше като порцеланова маска. Очите му не мигнаха нито за момент докато говореше и сякаш отразяваха слънцето като огледални повърхности. В ума ми изскочи предупреждението на жената да седя далеч от него, но реших да го игнорирам за момента. Любопитството ми надделя.

– Здравей, имаш ли си име? – започнах аз, макар да исках да му задам куп други въпроси.

– Можеш да ми викаш Хлапе. Всички го правят – отново се засмя то, но този път от устата ми излезе нещо средно между от лай и грухтене. – И ти си тук за Чудото, нали? Знаеш ли, че се появи точно една година преди края на света.

– Края на света? – погледнах го аз с недоумение.

– Новият век – поясни то с тон, който показваше, че говори на идиот. – Компютрите полудяват, такива неща, сещаш ли се? Ето, остават само няколко месеца до две хиляди и чакаме един истински и качествен апокалипсис.

– Много си черноглед за възрастта си – възмутих се аз.

– Просто съм реалист – каза то. – Дъртата насочи ли ти къде да намериш проклетото нещо?

Само кимнах.

– Чудесно. Нека ти кажа нещо под секрет обаче. Ако искаш да видиш истинското Чудо, трябва да посетиш катакомбите. Малко хора знаят за тях, но те са нашата гордост. Тези в Париж ряпа да ядат пред нашите. Гарантирам ти, че толкова ще се впечатлиш, че ще се изгубиш с дни в тях.

– Какво толкова има в тези катакомби.

– Какво ли не! – възкликна Хлапето и за първи път видях очите му да трепват и за секунда изражението му се промени. То сякаш се усети, че излиза от персонажа си и бързо се върна към първоначалния си образ. – Виж, ще ти кажа нещо, защото ми харесваш. Истинското Чудо е… ами истинско. То прави чудеса, ама наистина ги прави. Каквото ти трябва, то може да ти го даде. Даже и неща, за които не си си и помислял. То ще знае.

– Това са пълни глупости – възкликнах невярващо аз, но интересът ми определено беше събуден. Все пак дойдох с идеята да видя това Чудо, което толкова много туристи споменават с благоговение. Дори и да се окажеше пълна глупост, нищо нямаше да ми коства да хвърля един поглед. Хлапето ме изпълваше със съмнение и една огромна червена лампичка крещеше, че нещо не е наред, но все пак то беше просто момче.

– Добри, не ми вярвай. Прави каквото искаш. Но ти гарантирам, че ще отидеш там, ще гледаш глупаво, нищо няма да стане и ще си тръгнеш разочарован. Но прави каквото искаш. Какво ми пука на мен.

– Виж – вдигнах примирително ръце – защо не ме заведеш до входа на тези катакомби, а? Преди това обаче ще ми отговориш на един въпрос.

– Стреляй!

– От къде имаш този скъп костюм, който сякаш е правен по поръчка за теб? Не мога да си го обясня.

– Подарък ми е! – отсече Хлапето и ясно демонстрира, че с това темата беше приключена. – Ела, нека ти покажа най-хубавото място към катакомбите.

Подобно на десет годишно дете, то пъргаво се затича напред и спираше от време на време да ме изчака. След около двадесет минути тичане из прашните улици на един изключително празен град, стигнахме до огромна метална решетка с височина от поне два метра и още толкова ширина. Успях да видя още няколко жителя, но повечето бяха възрастни хора, гледащи ме с комбинация от съжаление и отвращение. Реших да не мисля много по този въпрос.

– Ето, тук е – посочи Хлапето и отново успях да зърна частица от емоция в погледа му. Този път беше гордост. Сякаш беше постигнало нещо изключително и само се поздравяваше за победата.

– Благодаря ти – казах аз и хванах ръждясалата метална врата. Слънцето вече залязваше и усещах спада на температурите. Зачудих се дали да не го оставя за утре, но хотелът, в който бях отседнал, беше не по-малко зловещ от всичко останало в този град, Затова реших да приключа с това тази нощ и на сутринта да се отправя към малката автогара и обратно към големия град и повече нормални хора.

– Мога да те изчакам тук? – предположи Хлапето, но го каза повече от учтивост, отколкото да го мислеше. Отпратих го с ръка и избутах вратата, която изскърца жално под усилията ми.

Извадих фенерчето от раницата си и го насочих към мрака. Очаквах нещо подобно на канализация, но останах изненадан от мраморното стълбище, което се откри пред мен. Стълбите изглежда се спускаха няколко метра надолу, защото не виждах края им.

– Майната му – възкликнах за кураж аз. – Стигнах до тук. Нека видим какво ни е подготвила съдбата.

Спуснах се бавно по искрящо белите стълби, които изглеждаха твърде поддържани за подобно място. Чувството ми за опасност се засили. Лампичката вече се беше превърнала в огромен морски фар, но продължих да я игнорирам.

След близо две минути спускане в бездната на неизвестното стигнах до дъното. За съжаление, все още не виждах нищо смислено. Коридор, с подобен дизайн на стълбището, се простираше докъдето ми стигаше поглед, но през няколко метра имаше разклонения в ляво и дясно. Очаках някакви ниши по стените, но те бяха гладки и по-чисти от тоалетната в хотела ми. Въздъхнах и продължих напред. Всичко ми изглеждаше толкова нереално.

– Май трябваше да питам Хлапето за посока – казах на никой конкретно и се наругнах за проявената глупост. – Може още да е горе. Не е късно да се върна.

“Майната му”, изругнах на ум отново. “Ще рискувам, но ще се опитам поне да запомня къде ходя.”

Тръгнах много произволно в една посока, но много скоро установих, че всеки следващ завой води до идентично изглеждащо разклонение и очакващо се загубих бързо. След може би не повече от десет минути, които ми се сториха като цяла вечност, започнах да се паникьосвам. Май думите на Хлапето, че мога да се лутам с дни, не са били случайни.

Тогава го чух за първи път. Тих гърлен звук се носеше из коридорите на катакомбите, подобно на шепот на вятъра. В първия момент дори го игнорирах, но след още няколко минути силата му се засили и вече го чувах много по-ясно.

– Хей – плахо се провикнах към тъмнината. – Има ли някой там?

Глупав въпрос, но не знаех какво друго да кажа. Сякаш някъде до мен се прокрадваше гладен вълк, който методично дебнеше своята жертва и чакаше подходящия момент да нападне. Към паниката вече можех да добавя и страх. Можеше и да си въобразявам, но вече не бях сам в тези странни катакомби. 

– Хей! – изкрещях малко по-смело този път.

– Хей! – нещо повтори моята реплика със същата интонация и тембър на звука като моя. 

– Кой е там? – усетих как гласът ми трепери.

Явно това беше моментът опонентът ми да се разкрие. И той го направи. Бавно от сенките пристъпи създание, което мога само да опиша като нещо, излязло от най-големите ми кошмари. Имаше млечно бяла кожа и огромни заострени нокти, с които пристъпяше учудващо безшумно по мраморния под. Очите му светеха в червено и се бяха впили в мен, гледайки своята бъдеща вечеря. Приличаше на човек в по-голямата си част, но се придвижваше на четири крайника и си личеше колко гладно беше.

“Мамка му!”, изругах за последен път, преди създанието да ми се нахвърли. Финалната мисъл, която ми мина през ума, беше как проклетото хлапе ме беше прецакало.

***

Въпросното хлапе седеше на няколко крачки от тялото ми и наблюдаваше как създанието се хранеше с трупа ми. Още с първия си скок ноктите му бяха пробили черепа ми, а след това раздраха стомаха, оставяйки вътрешностите да се изсипят на чистия под. Кръвта ми потече като водопад и оцвети белия мрамор. След това то впи огромните си и остри като бръснач зъби в плътта ми и задъвка лакомо.

“Дано се задавиш”, беше първата ми мисъл, след което се стреснах сам. “Как е възможно?”

– Добре дошъл, господине, в нашия малък свят. Съжалявам, че трябваше да те излъжа така, но понякога става самотно и имаме нужда от нови попълнения.

– Не разбирам! – погледнах го с учудване аз.

– Ти умря! – каза просто то. – Но никой не умира наистина тук, виждаш ли. Може би заради Чудото. Кой знае. Сега си един от нас. Един ден и на теб ще ти стане скучно. Ела, ще те запозная с другите. И ще ти разкажа всичко. Дълга история е и не е за тук.

То хвана ръката ми и ме поведе извън катакомбите.