Би ли умрял за моите грехове?
Едно изречение ехти в главата ми толкова дълго вече. Каквото и да опитвам, то все си стои там и ми напомня целта. Повече от година обикалям страната и по-точно нощните клубове в търсене на мъже, които да са достойни. Почти не спя, не се храня много и контакти се старая да не завързвам. Единствено пътувам и… убивам.
Наричали са ме с какви ли не имена, някои дори подсвиркват след мен; всички ме заглеждат. Според тях аз притежавам убийствена красота. Бедна им е фантазията колко са прави. Последният се казваше Терънс и сега тялото му лежи в моргата на съседното градче с дълбока прободна рана в гърба. Срещнах го в клуб “Мания” в центъра. Той стоеше в средата на дансинга и сякаш се чудеше какво да прави. Изглежда приятелката му го беше зарязала преди не повече от миг и горкият бе объркан. Приближих се бавно зад него и обвих ръце около кръста му. Наоколо се носеше досадна и леко приспивна техно мелодия, но въпреки всичко аз прилепих тяло към неговото и двамата започнахме да танцуваме. Не му позволих да се обърне, макар да направи неколкократни опити да зърне лицето ми. Щом песента свърши аз допрях устни до ухото му и прошепнах:
-Би ли умрял за моите грехове?
Ръката ми докосна гърдите на Терънс и се спусна бавно надолу.
-Да! – отвърна превъзбуден той.
Греховете в моя живот бяха неописуемо много. Усещах огромно бреме да лежи на сърцето ми. Имах нужда да споделя с някого болката си, отчуждението си. Мъжете поемаха моето нещастие, или поне част от него върху плещите си. Дали постъпвах егоистично? Щом чуя отговор като горния и се замислям над този въпрос. И тогава аз осъзнавах грешката, която бях направила. С какво този човек, този мъж, който не ми е сторил нищо, трябва да носи моята болка, моето прегрешение. Аз го съжалявах и отървавах от ненужното страдание. По този начин се нагърбях с нов грях и всичко започваше отначало. Просто един безкраен кръг. Но другите винаги стоят на първо място.
-Да! – отново каза Терънс.
Извадих ножа си и го забих със сълзи на очи.
-Съжалявам! Не страдай заради мен! – казах му и бързо напуснах мястото.
Това е моята съдба, моето проклятие.
Тази нощ отново имах нужда някой да поеме бремето на моя живот. Вдигнах поглед към яркия неонов надпис. “Съдба” гласеше той. Охраната на входа ме огледа и бутната вратата. В този момент до ушите ми достигнаха думите:
Die for my sins….
Гласът на певицата проехтя като гръм в съзнанието ми. Нещо в мен се пречупи. За първи път други думи изместваха злокобната фраза от главата. За първи път се почувствах свободна. Не се огледах за поредната си жертва. Просто се затичах към дансинга и напълно инстинктивно и без да се замислям започнах да копирам движенията на останалите хора около мен. Исках да танцувам часове под звуците на тази музика. Нищо и никой не съществуваше. Мъже ми се лепяха като мухи на мед, но аз ревностно ги избутвах. Този танц си беше мой и на никой друг. Имах нужда да почувствам свободата. Нямаше грехове; нямаше болка.
Постепенно изгубих представа за времето. Стори ми се дори, че песента започваше отново и отново. Но аз не възразявах. Харесваше ми. Изведнъж едни ръце се вплетоха в кръста ми и чух плътен мъжки глас да шепне:
-Би ли умряла за моите грехове?
-Да! – изкрещях аз, но на фона на силната музика някой не ме чу освен този, който ме попита. Не осъзнах какво сторих дори. Хладна стомана прониза плътта ми и силна болка разтърси тялото ми. Свлякох се на пода и се загледах в тавана. Нима беше възможно? Умирах, но не каква да е. Аз умирах свободна. Огромна усмивка озари лицето ми.
-Съжалявам! Не страдай……….