Най-добрите и най-лошите хорър продължения – подкаст

Два поста в един месец? Това не се е случвало от близо пет години тук 😀

Шегата настрана, това ще бъде по-кратък пост така или иначе. Целта на занятието е да представя епизод от подкаста на На Кино.

Този епизод заснехме миналата седмица с колегите от Операция Кино и е с продължителност от цели 121 минути. Темата, както се вижда и от заглавието на поста, е най-добрите и най-лошите хорър продължения евър. Обсъждаме огромно количество известни ужасни поредици, някои не успяхме да споменем. Разбира се, темата е толкова огромна и необятна, че дори се изненадвам колко много заглавия намериха място в тези два часа.

Благой и Дринов са много по-приказливи от мен, което е реда на нещата. Като добавим и лилавото на камерата ми плюс проблемите с интернета точно този ден, се получава доста лагаво представление. Поне звукът беше на ниво и имаме прекрасно забавление.

Винаги е приятно човек да си говори на любими теми с хора, които споделят тези интереси и имат какво да кажат по въпроса. Можете да гледате целия подкаст в пълната му двучасова прелест по-долу.


“Мазето” от Благой Д. Иванов – ревю

От много време не ми се беше случвало да пиша нещо тук, а и от още повече желанието ми тотално се изгуби по ред причини. Все пак, след като вече не разполагам с друго място, на което да пиша подобно ревю, реших. че краткото възраждане на блога не е толкова лоша идея. А и какъв по-добър повод от една хубава книга, особено на човек, който познавам и уважавам за това, което прави.

Мазето
Предната корица на книгата

Хората, които ме познават, знаят много добре какви са вкусовите ми предпочитания щом стане дума за кино, литература и дори музика. С Благой се познаваме от вече не помня колко години (сигурно има едно петнадесет поне) и един от малкото мои познати, с които имаме толкова сходни интереси в областта на ужасите и въобще страшните, кървави и дори извратени думи и картини.

Преди няколко години писах ревю на сборника му с разкази на едно място, което няма да споменавам, че да не правя излишна реклама. Затова сега много се вълнувам да споделя мнението си за дебютния му роман “Мазето”. Тъй като това е личен блог и не разчитам на кой знае какво посещаемост, това няма да е структурирано като типично мое ревю (като тези в “Операция Кино” да речем), а ще е повече разхвърляни и донякъде хаотични мисли за книгата. Все пак ще се постарая да има и някакъв ред. Разбира се, спойлери може и да има, може и да няма, нищо не обещавам.

“Мазето” ни запознава с един безименен герой в един български град, който всеки може да разпознае като своя собствен, може да реши и, че е София. Не мисля, че някъде изрично се споменава място на действието, подобно на името на героя. Въпросният герой е всичко друго, но не и добро момче. Благой постепенно ни въвежда в неговия свят, който на пръв поглед е съвършен. Той работи прилична работа, влюбен е в прекрасно момиче и дори е предложил брак, който тя е приела.

Всичко изброено обаче е фасада, която той се опитва да поддържа с огромни усилия. Защото дълбоко в него живее Звярът и той винаги е гладен за кръв и насилие. Поради тази причина нашето момче всеки месец задоволява този глад с поредната невинна жертва – случайно срещната на улицата или в някой бар девойка. Всяка от тези случки се развива в отделни глави, което, поне на пръв поглед създава впечатление за леко антологичен вид, макар и свързан с някакъв общ сюжет.

Всеки месец ние ставаме свидетели, през погледа на главния герой, на ново и разнообразно убийство. Всеки път се потапяме все по-дълбоко и дълбоко в съзнанието му и начина му на мислене спрямо света, който го заобикаля. С всяка следваща глава той ни става все по-антипатичен и антипатичен, противен и отблъскващ. Той е дъното на това, което би трябвало да бъде едно нормално човешко същество, но в същото време има себе си за нещо повече, за нещо над всички останали, които заравя в градината си в мазето.

Героят е счупен, както се изразява самият той, изгнил до дъното на душата си и без каквито и да е скрупули. Той е влюбен във Валентина, но не изпитва свян или угризения да спи и изнасилва други жени. Готов е да отиде толкова далече, че да сервира човешко месо на своята любима дори.

Хубавото е, че Благой се старае да разнообразява всяка глава, като целта никога не е само убийството, а и солидна доза размисли и страсти на различни теми, които, подозирам, вълнуват и самия автор. Най-отличаващ се пример за това е главата с Вирджиния, която е и най-дългата в цялата книга. Въпросното момиче е едно от най-интелигентните избранници сред жертвите на главния герой, което води до дълги разговори за живота, смъртта и причините, които ни карат да правим това, което правим. Няма да влизам в подробности, за да не ви развалям удоволстивето да откриете сами, ако още не сте чели книгата, но определено има интересни диалози преди да се стигне до неизбежната кулминация, която също е доста по-различна от предхождащите и дори предстоящите.

Тук се откроява и един от най-силните плюсове на “Мазето” – неговите диалози и изграждане на героите. Признавам, че подобно на една антология или сборник с разкази, не всяка глава е на едно и също равнище, като някои отстъпват сериозно на други. Все пак Благой успява да представи голяма част от тези жертви, които, няма какво да се лъжем, са там просто да бъдат убити, като напълно дишащи и страдащи създания със своите проблеми, размисли и ежедневни случки. Много от тях могат да станат толкова симпатични на читателя, че той дори да започне да се надява, че съдбата им има шанс да се промени по някакво щастливо и случайно стечение на обстоятелствата. Разбира се, това никога не се случва, но докато се стигне до неизбежната кулминация, ние вече изживяваме мечтите и надеждите на тези нещастни девойки. Стилът на Благой е точно толкова стилен и в същото време достъпен колкото са умни и зрели диалозите му.

Малко се отплеснах тук, затова сега ще се насочна към нещо друго – финалът. Още в самото начало е ясно към какво се стреми главният герой. Ние знае какво той не иска да се случи с неговата любима и със сигурност всеки читател започва да предполага какъв би бил краят на подобен разказ. Признавам си, че лично аз имах три предположения как ще завършат нещата, но това, което се случи в последната глава, със сигурност не беше сред тях. Точно тази кулминация е и най-силния момент в цялата книга, към който тя се стреми и изгражда толкова упорито с всяка следваща глава. Всичко се пръсва на малки парченца, но постепенно се събира като ново отново, макар и в по-различна и не толкова очаквана форма.

Подобен финал също е и силно отворен за интерпретация от различно мислещите читатели. Той може да е тъжен и мрачен, но може да бъде щастлив и задължителен завършек за един толкова жалък и ненужен живот. Разбира се, независимо от гледната точка, съжаление към този герой не трябва и не бива да има в края. Авторът много добре се е погрижил за това. Всички негови действия, особено в последните глави, целят да ни накарат да го намразим, да изпитваме отвръщение и погнуса към подобно създание. Именно затова и този финал има леко поетичен отенък, който удря с още по-голяма сила пред някое от по-предвидимите клишета.

Признавам, че в началото книгата ми тръгна леко бавно и бях притеснен, че може да ме разочарова, но тя бързо набира скорост. Само няколко глави след началото и вие ще искате да прочетете още една и още една. Колкото повече се увеличава ненавистта към героя, толкова повече се засилва и желанието, дори нуждата, да стигнете до фаталната последна глава.

Все пак “Мазето” на Благой Иванов не е книга за всеки. Това е един психотрилър със силна доза философия вътре, но в същото време е и презентация на един изгнил и отвратителен човек, който е готов на всичко за своята голяма любов. Всичко в случая се явява и ключовата дума. Сигурен съм, че дори и хора, които не са чак такива фенове на жанра, ще намерят нещо интересно вътре. Книгата със сигурност въздейства, но се иска и здрава психика за да издържите до самия нейн край.

Лична оценка, по скалата на goodreads – 4.5/5


“Blade Runner 2049” Ревю

(Още едно от старите ревюта, които прехвърлям от предишния сайт, в който пишех… преди време)

Чудех се по какъв оригинален или забавен начин да започна това ревю, но после осъзнах, че би било грешен подход. В следващите редове няма да си говорим за комедия, нито за нещо кой знае колко иновативно, за да има нужда от подобни встъпления. Не, всъщност ще си поговорим за продължението на една класика, която е оставила своята противоречива, но желязна следа в аналите на киноисторията. Въпросът сега е дали „Blade Runner 2049“ ще успее да постигне същото, или поне да се доближи до своя първоизточник.

Следващите абзаци съдържат огромно количество спойлери. Чувствайте се предупредени, ако още не сте гледали филма.

Предисторията

Оригиналният филм “Blade Runner” е от далечната 1982 година, през която дори аз не съм бил роден още. Базирана на новелата на Филип Дик “Do Androids Dream of Electric Sheep?” от 1968 година, лентата на Ридли Скот придобива култов статус. Днес тя е като стълб на научната фантастика, служейки за вдъхновение на мнозина. Първите новини за продължение бяха посрещнати с вълна от недоволство от феновете. Всички те считат “Blade Runner” за перфектен във всяко едно отношение и нова част толкова години след първата само ще развали изградения имидж. Дали са прави обаче, защото мнението е едно доста субективно понятие, всеки може да прецени сам за себе си.

Първоначалната информация, че самият Ридли Скот ще седне на режисьорския стол и ще се погрижи наследството му да не бъде опетнено, вдъхна надежда на много. Впоследствие обаче той се оттегли, поемайки единствено продуцентската длъжност, а за режисьор беше избран Денис Вилньов. Честно казано, по-добър ход от това май не можеше да се случи. Видяхме как Скот се подигра с другата своя класика “Пришълецът” и щетите, които нанесе на цялата поредица с последната част “Пришълецът: Заветът”. Беше тъжна картинка като цяло, но да не се отклоняваме.

Канадският режисьор вече неведнъж е показал, че притежава собствен уникален стил. Освен това в интервюта е споменавал “Blade Runner” като любим филм и извор на вдъхновение през годините. Всичко това е подплатено с обещания за уважение към материала и внимателно подхождане към материята като цяло. Ако сега трябва да посоча име, което да поеме това продължение, едва ли бих направил по-точен избор.

„Blade Runner 2049“

За какво все пак става дума в „Blade Runner 2049“? Още откриващата сцена ни запознава с героя на Райън Гослинг – Агент Кей. Той е репликант от последно поколение и неговата задача е да лови и бракува старите модели, които са се покрили с времето. Именно с такава задача стартира и лентата. Оказва се обаче, че поредният изгнаник крие тайна, която може да коства много на света. Оттук се започват опитите на Кей да разгадае мистерията и да се справи с враговете си.

Още с тези откриващи кадри на зрителите ще им стане ясно, че ги очаква едно адски красиво пътешествие в един богат и изпипан, макар и мрачен и потискащ свят. Вниманието към детайлите е повече от убийствено, а работата на оператора, за което ще стане отново дума по-късно, е истинско удоволствие за окото. Цялостната атмосфера, която тук е дори по-цветна и жива от първата част, допринася изключително много за пълното удовлетворение. Лошо е, че колкото повече напредват минутите, толкова повече човек остава с впечатлението, че това е и единственият по-силен коз на създателите на „Blade Runner 2049“. С това, разбира се, не искам да кажа, че всичко останало е слабо. По-скоро желая да изтъкна факта, че в случая опаковката има повече стойност от самото съдържание и тя ще е единственото нещо, което ще остави по-траен и запомнящ се ефект у зрителите.

Именно тук идват някои от най-големите проблеми на филма – в неговия сценарий. Хубаво е, че са продължили директно случващото се и всичко се завърта около старите герои от първия филм. За съжаление обаче, близо трите часа продължителност налагат темпо, което на моменти се усеща като изкуствено забавено, без реално да има нужда от подобни разтеглени кадри. Отделно имаше цели сцени, които или бяха излишни, или бяха удължени с ненужно действие, което можеше да се вмести в много по-кратък интервал. Нелогични, противоречиви или просто удобни за повествованието моменти дори няма да коментирам.

Въпреки това желанието за създаване на едно пълнокръвно продължение се усеща през цялото време. Личи си, че Денис Вилньов подхожда с желание, уважение и любов към първоизточника и се опитва по всякакъв начин това да е видимо. В същото време, съвсем закономерно, се старае да вкара и част от себе си, оставяйки следа от специфичния си начин на работа. Както вече споменах, „Blade Runner 2049“ има чудесна разноцветна и в същото време мрачна и потискаща реалност. Рядко филм може да се похвали с атмосфера, която да те грабне още от първите минути и да те държи в подобна здрава хватка до самия край.

Мъглата и дъждът, които бяха запазена марка в първия филм, тук също присъстват, като компания им прави и непрекъснато сипещият се сняг. Огромни разрушени градове се редуват с гигантските мегаполиси и пропаднали гета. Всеки един детайл е изпипан почти до съвършенство и човек много трудно ще намери минуси, колкото и да се старае. Независимо дали камерата обхожда небето над планетата, или имаме близки кадри на героите, ще се оглеждате със затаен дъх.

Персонажите

Като стана дума за героите, е време да кажа няколко думи и за персонажите, както и изпълненията на актьорите. Основният движещ елемент в „Blade Runner 2049“ е Кей (Райън Гослинг). Кей е репликант от последно поколение и като такъв той има за цел да служи и изпълнява заповедите на своите господари. Персонажът изначално се предполага, че е лишен от прекалено много емоции, както ще може да се види от филма. Все пак наченки на такива се появяват на няколко пъти (когато разбира, че спомените може да са истински, дори негови), а за други само се загатва (любов към виртуалната му партньорка).

Движен от основната си директива – да разкрие случая и истината – Кей затъва все повече и повече в нещо, което може да се опише като мрачна депресия. За съжаление, голяма част от мотивите му така и не намират поне малко смислено обяснение. Харисън Форд много точно му задава ключовия въпрос във финалната сцена – “Защо го прави”. Отговор обаче не се дава, оставяйки зрителите сами да гадаят.

Няма как да не обърна внимание и на Лъв (Luv) героинята на Силвия Хоукс, която спокойно може да бъде посочена като основния злодей на филма. Отново, като репликант, тя има за цел да се подчинява сляпо на своя господар с цената на собственото си съществуване. Именно това безусловно желание да служи е и най-голямата разлика с първия филм.

Репликантите в “Blade Runner” имаха мечти, цели и желания, те бяха бунтовници, които искаха да живеят. Това в известна степен им придаваше много човешки черти, трудно беше да бъдат идентифицирани като злодеи. Лъв в това отношение е праволинейна и без никакви скрити мотиви. Всички карти са сложени на масата и няма дори опити за различно поведение. Тези “недостатъци” превръщат финалната битка между нея и Кей в нещо нормално и обикновено. Няма красота, няма грация в изпълнението. Сравнението между тази кулминация и сблъсъкът между Декард и Рой Бати (Рутгър Хауърд) е като разстоянието между небето и земята.

Силно препоръчвам да изгледате кратките филмчета, които предшестваха излизането на „Blade Runner 2049“. Именно първото от тях – “2036: Nexus Down”, ни запознава със създателя на Лъв, изигран от Джаред Лето. Тези пет минути са много по-ясни и изразителни, що се отнася до поведението на новите репликанти. Нещо, което в самия филм не е кой знае колко ясно или обяснено.

Ниандър Уолъс, за когото стана дума по-горе, също заслужава споменаване. Той не е типичен злодей, а някаква доминираща фигура, която дърпа конците от най-високо. Лично за мен изпълнението на Лето беше повече от чудесно и ми се искаше да беше получил повече екранно време. От друга страна, той има и една от най-дългите безсмислени сцени в целия филм. Колкото и да опитват да вкарат философия в нея, тя ми седеше плоско и излишно на целия фон до момента.

Сапър Мортън е персонаж, който получава само около пет минути екранно време в самото начало, но поставя тона на цялата продукция. Кратката поява на Дейв Батиста ще ви преследва до самия край, както се случва и с Кей. Актьорът определено прави много по-запомнящо се изпълнение от повече от половината останал актьорски състав. Задължително е и второто кратко филмче “2048: Nowhere to Run”, което е посветено на него. Един чудесен пример за разликата между старите и новите модели репликанти и вече споменатите чувства и емоции, както и нуждата от подчинение.

Преди да обърна внимание и на миналото в новия “Blade Runner”, ми се иска да кажа няколко думи за Джой. Това е дигиталният асистент на Кей, чиято роля така и не схванах до самия ѝ край. Ана де Армас беше достатъчно изразителна и убедителна като колекция от дигитална информация. Само че цялата тази странична сюжетна линия с нейното желание да бъде истинска и да обича героя на Райън Гослинг ми идваха в повече. Сигурен съм, че основната идея е да покажат, че Кей не е просто една машина, че и той може да обича, че е способен на някакви чувства и емоции. Убеден съм също така, че това работи за някои хора. Аз не бях един от тях. Не смятам, че действието щеше да загуби кой знае колко от нейната липса.

За последно си оставих и появата на Харисън Форд, който се завръща в ролята на Декард от първия филм. Все пак цялото действие се оказа, че се върти около него и беше неизбежно да го намесят. Макар и да имаше изключително малко екранно време, неговата поява също не остава безлична. Сцената с компютърно генерирания образ на Шон Йънг малко разваля добрите впечатления, но Форд си е Форд, макар и доста поостарял.

Споменавайки въпросното камео (пазено в тайна до самата премиера), филмът е пълен с дребни и почти незабележими препратки към оригинала, които само истинските фенове биха забелязали и оценили. Разбира се, това не означава, че „Blade Runner 2049“ е насочен само за почиталите на лентата на Ридли Скот. Просто удоволствието ще бъде по-пълно за тях.

След като наблегнах на персонажите малко повече от нужното, като дори не успях да покрия всичко, което исках да кажа, ще приключа с още една-две появи с изключително недоразвит потенциал. Това са основно така наречената опозиция, състояща се от репликанти, които се борят с… опресията? Всъщност не е много ясно срещу какво се борят. Тук е по-скоро поддържане на идеите на оригинала. Филмът набляга на двама герои – проститутка (Макензи Джоунс) и водачката на съпротивата (Хиам Абас). Предполага се, че тези бунтовници ще имат много повече роля и идея. Единственото, което постигнаха обаче, беше да съкрушат мечтите и надеждите на Кей, че е специален, че е избран за нещо велико. Истински убийци на настроението, което и без това беше достатъчно мрачно. Вероятно това трябваше да е голям туист в историята, но не постигна желания ефект, колкото и да беше хубава сцената. С други думи много пропилян потенциал.

Структура и настроение

Като оставим обаче настрана героите, бих искал да приключа с още един огромен недостатък – последователността и продължителността на действието. Вече споменах, че сценарият не е силната страна на „Blade Runner 2049“, но сякаш и самото подреждане на кадрите страда не по-малко. След доста хубавото начало, лентата започва да се влачи и да се разтяга без кой знае колко сериозна нужда от това. Сцените се редят с такава монотонност, че в един момент не сте сигурни дали повествованието още опитва да положи основи, вече е в разгара си или ви подготвя за кулминацията. Истината е, че не разбрах кога свърши.

Финалните надписи ме хванаха неподготвен в нито един добър смисъл на това понятие. През голяма част от близо трите си часа продължителност, филмът не се опитва да държи прекалено силно вниманието на зрителите. Атмосферични сцени се редуват с динамични такива, без да се дава явно предимство на някои от тях, което води и до неочаквания финал. Прекалено много неща останаха неразвити, недоизяснени и неясни, без обаче да ме карат да се чудя сега това защо беше така.

Преди да се насоча към обобщаващите си мисли, не мога да пренебрегна и музиката. Малко преди да посетя прожекцията, си припомних страхотния саундтрак на първия филм, дело на Vangelis. Личи си, че Ханс Цимер и Бенджамин Уолфиш са се опитали да докарат същото усещане. На ниво трейлър това работеше чудесно. Музиката е прекрасна, но на моменти леко липсваше синхрон между нея и случващото се на екрана. Все пак тези несъответствия за мен бяха дребни и не успяха да развалят цялостното удоволствие.

След всичко негативно, което казах по адрес на филма, искам да завърша с едно по-позитивно обобщение. Четейки вече изписаните близо две хиляди думи, виждам, че не се получи предварително замисленото ревю. По-скоро нахвърлях хаотични мисли, засягайки отделни аспекти на филма. Може да се каже, че се чувствах по сходен начин и след като напуснах кинозалата. Известно време не бях сигурен какво точно да мисля за „Blade Runner 2049“.

От една страна, филмът ми хареса. Има ужасно силна атмосфера и е един от най-красивите филми, които съм гледал последните години. От друга страна, горните проблеми въобще не са за пренебрегване, но много от тях са по-скоро дребнави капризи, които са изцяло субективни. Желанието на Денис Вилньов да запази духа на оригинала му носи само плюсове и човекът се е справил перфектно с работата си. Щеше да е хубаво и сценаристите да се бяха постарали малко повече, но толкова. Въпреки всичко „Blade Runner 2049“ е задължително заглавие за всеки фен на научната фантастика, а още по-наложителен за харесващите оригинала. Със сигурност няма да остави подобен отпечатък като лентата на Ридли Скот, но определено ще бъде запомнен. Личната ми оценка клони към 7, независимо от всички негативни неща, които казах по негов адрес.


Hellboy (2019) ревю

Тъй като нещата в предишния сайт, за които пишех, не се развиха много добре, реших да прехвърля някои от ревютата тук. Просто да си ги имам, че не е ясно въпросният сайт колко ще го има още 😀

Something old, something new, something borrowed, something… red!

Както и преди съм казвал, живеем в ерата на римейковете, рибуутите, рестартите и като цяло рециклирането на стари и познати идеи. Новият филм от поредицата за демоничния тинейджър Хелбой се опитва да бъде верен на днешните стандарти. След като дълги години Гийермо дел Торо, създателят на първите две части за червения демон, се опитваше да убеди студиото да му отпусне пари за третата и последна глава в неговата трилогия, в крайна сметка се предаде. Миналото беше погребано, а продуцентите решиха да поемат в нова посока – тази на рибуута.

Кой всъщност е Хелбой?


Хелбой е дело на художника Майк Миньола и за първи път се появява под логото на Dark Horse Comics през 1993 година. Персонажът е рожба на земна вещица и един от принцовете на Ада, който се опитва да го предпази като го изпраща на повърхността по време на зловещ нацистки ритуал в края на Втората световна война. Открит от съюзниците и отгледан от професор Брум, Хелбой се превръща в един от най-добрите борци срещу паранормалното и демоничното.

Признавам си, че не съм особено запознат с комиксите, на които са базирани филмите, затова и не мога да съдя колко достоверни са екранизациите. Повечето фенове за единодушни, че новата лента е много по-близка до първоизточниците не само като идеи, но и като тон и атмосфера. Това мога да приема само на доверие.

Истината е, че още през първите 20-30 минути си личи, че новата екранизация на Нийл Маршъл се опитва да събере поне 400 минути материал в рамките на 120.

Историята

Новият “Хелбой” покрива някои от по-късните приключения на демоничния тинейджър. Сценарият изправя Хелбой срещу една от най-силните вещици, ходели по земята, Нимуе, известна като Кървавата кралица. Нейната единствена цел е да си отмъсти за това, което Крал Артур ѝ е сторил преди толкова години и да сложи край на човешкия род. Стандартна апокалиптична ситуация, в която главният герой ще трябва да спаси света. Преди да стигне до нея обаче, Хелбой ще трябва да се справи с вампири, великани, феи и други митологични създания.

Личи си размахът, с който създателите са подходили, но толкова много от началните сцени крещят “излишни”, че чак е болезнено. Вместо да се опитат да разширят историите на някои от поддържащите герои, те са решили да вмъкнат колкото се може повече история, в колкото се може по-кратко време. Не знам дори как някой е решил, че това може да бъде добра идея.

Героите

Рон Пърлман създаде персонаж, за когото и до ден днешен се говори. При споменаване на името Хелбой в образа на всеки комикс фен изниква образът на точно този актьор. Много е трудно да влезеш в обувките на Рон Пърлман. Все пак тази нелека задача се падна на познатия от сериала “Stranger Things” Дейвид Харбър. Смея да кажа, че се справя доста сносно с това, с което му се налага да работи. Дали защото персонажът вече има натрупани приключения зад гърба си, дали заради по-мрачния тон на лентата, но Хелбой на Харбър е видимо по-зрял, още по-пиперлив и по-целеустремен. Саркастичният и детински подход пак се усеща, но също така си личи и по-силната вътрешна битка, която го разкъсва между двата свята.

Като оставим настрана обаче Хелбой, положението при останалите герои въобще не е хубаво. Вече споменах по-горе желанието за много действие в малко време и почти всички останали персонажи страдат от това. Андрю Косби, който е отговорен за сценария, е избрал доста елементарен начин да ни запознае с миналото и историята на “съюзниците” на главния герой, посредством кратки флашбак сцени. Не остава никакво време за реално развитие на тези герои. Те са просто там, защото Хелбой има нужда от помощ. Това най-силно се усеща при Алис (Саша Лейн) и майор Бен Дамио (Даниел Дей Ким), които са доста ключови фигури в комиксите, но тук зрителите няма как да почувстват връзка или да оправдаят съществуването им. Иън Макшейн, който пък поема ролята на бащата на Хелбой от покойния Джон Хърт, получава малко повече внимание, но потенциалът му също остава силно неизползван.

За основните злодеи също няма кой знае какво да се каже. Те са зли и това е достатъчно. Мила Йовович и Стивън Греъм (познат на повечето като Томи от “Гепи”) са единствените, които изпъкват над по-голяма част от компютърно генерираните персонажи, но едва ли човек може да иска повече от ясните им двуизмерни образи.

Ефекти, ефекти, ефекти

В днешно време много неща са правят на компютър и понякога това си личи. Похвално е, разбира се, когато има и практически ефекти. Признавам си, че страшно много харесах чудовищата в края на филма, всичките брутални и кървави детайли, които бяха вложили в тях. За съжаление обаче компютърно генерираната кръв на места беше потресаващо грозна. Сигурен съм, че много хорър фенове ще останат доволни от огромните количества гор и течности, които се лееха на екрана, но на места изглеждаха прекалено пресилени и изкуствени.

Искам да похваля специално създателите на персонажа на Баба Яга, която беше едно от най-зловещите и прекрасни неща във филма. Битката ѝ с Хелбой е от по-запомнящите се моменти без спор. Като оставим визията настрана обаче, появата ѝ със сигурност ще обърка зрителите, които си нямат идея от митологията на комиксите. Баба Яга говори за минали събития сякаш всички сме длъжни да знаем за какво става дума. Подобни примери има много из филма, а кратките погледи към миналото не помагат особено.

Бъдещето?

Има ли бъдеще “Хелбой” в този си вид? За съжаление няма да видим Ейб Сепиън в продължението, защото лентата се оказа тотален бокс офис провал. Критиците разкъсаха безпощадно филма, но заслужаваше ли го в крайна сметка? Знам, че много ще кажат да, но аз съм готов да поспоря. Филмът има ужасно много недостатъци, начело с желанието да разкажат твърде много в прекалено малко, но определено не заслужава такова жестоко заклеймяване. Със сигурност двете части на дел Торо са по-добри в доста отношения, но Нийл Маршъл успява да предаде този хорър аспект на историята, който липсваше в предишните филми.

“Хелбой” определено успя да ми хареса малко повече, отколкото очаквах, но и да ме разочарова повече, отколкото се надявах. Излязох със смесени чувства от киносалона. Сигурен съм, че на всички им е ясно от самото начало да не очакват дълбок и смислен сценарий. R рейтингът обаче е напълно заслужен и ако зрителят се абстрахира от повечето глупости, ще може да се позабавлява подобаващо за два часа.

Искрено се надявам това да не остави лош отпечатък върху кариерата на Нийл Маршъл, защото е адски кадърен режисьор и съм сигурен, че в бъдеще ще има какво да предложи още на хорър феновете.


Топ десет на най-добрите хорър римейка

Понякога ми идва желанието да пиша по-дълги статии… макар това вече да се случва рядко. От време на време даже и се получават сравнително интересно. Уви, много съм далеч от качествено написана статия, но бавно, но славно работя по въпрос 😀

Последната такава, като изключим новините за излязли трейлъри и прочие рекламки, е една лична класация за най-добрите хорър римейкове, които са се появявали на бял свят. Вътре има големи класики като “Нещото” и “Мухата”, има и по-малко известни такива като “Петното”. За всеки по нещо 🙂

Ето кратък увод от самата статия:

“Живеем в ерата на филмовите продължения, рестартирания, предистории и въобще всевъзможни рециклирани идеи. Ако скоро сте поглеждали кино програмите, трудно ще откриете нова и оригинална идея. Сякаш всичко вече е измислено и на авторите им е по-лесно да копират познати и изпипани формули, които гарантират успех и най-важното – много пари в боксофиса. Именно в тази връзка новият прочит на популярни и доказани вече заглавия трупа все по-голяма популярност. Днес искаме да Ви запознаем с десет от най-добрите хорър римейка, които можете да гледате.”

Пълния текст можете да прочетете на сайта на Technology.bg тук.


The Neon Demon (2016)

mv5bntayotkxntq3nv5bml5banbnxkftztgwmjq1nzqxote-_v1_sy1000_cr006481000_al_Признавам си, че чаках с интерес този филм. Чух и четох ред суперлативи за творението на Рефн, гледах множество ревюта, в които авторите се възхищаваха на работата на датчанина. Като цяло очаквах нещо яко, уникално и добро.

Мисля, че, с тези три уводни изречения, става ясно в каква посока ще поеме мнението ми.

Неоновият демон е една дълга двучасова неонова скука, изпълнена с eye candy сцени без реално съдържание и контекст. Убеден съм, че много хора ще намерят различен смисъл и ще интерпретират по коренно различен начин идеите, но нека караме едно по едно.

Филмът разказва историята на Джеси – младо момиче от нищото, което идва в големия град с едно единствено умение – да бъде красива и да стои добре пред камерата. Тя сама си казва, че не умее да пее, да танцува, да рисува и така нататък. Оказва се, че наистина я бива и бързо започва да се изкачва по “стълбицата” на модния бизнес, спечелвайки си приятели и врагове по пътя.

Няма да изпадам в излишно разказване на историята, защото реално такава почти липсва. Филмът е изпълнен с дълги сцени на мълчание и визуален хаос. Тук обаче идва и най-големият плюс на лентата – адски красива е. Всяка една сцена почти е истинска наслада за очите, изпълвайки екрана с канонада от цветове. Премигващи светлини преливат сред неонови гами и бляскави момичета позират или се разхождат пред камерата. И всичко приключва до тук. През голяма част от първия част очаквах да се случи нещо и без доста изненадан когато забелязах, че вече съм подминал шейсетата минута без да се е случило кой знае какво. Героинята на Ел Фанинг, която трябва да изобразява неземната и съвършена красота, седи по-скоро неловко и объркано, без да е много наясно какво трябва да прави. Реакциите ѝ и са изкуствени и дървени през по-голяма част от времето, а изпълнението фалшиво до безобразие. За останалите ѝ “колежки” дори не искам да споменавам. Джена Малоун, която изпълнява ролята на гримьорката-лесбийка, надяваща се на страстна нощ, е що-годе свястна, но двете “съпернички” на главната героиня са меко казано ужасни. Държат се повече от изкуствено и нереално през всяка една секунда, през която са пред кадър, а ужасните паузи, които правят преди всеки отговор и реплика са направо влудяващи. Което всъщност се отнася за повечето от диалозите във филма – героите правят нереално дълги паузи между изреченията и преди да започнат да говорят, все едно това е нещо нормално и естествено, а събеседникът им от другата страна приема това като нещо ежедневно. Единствено Киану Рийвс, който има около 5-6 минути екранно време, прави сравнително свястна роля, макар и на пълен боклук. Признавам си, че му отиваше.

Като изключим всичко по-горе, идва момент за финал. Не знам какво очаквах, но определено не и това, което получих. Обичам ужаси, обичам брутални и кървави неща, но… Финалните сцени бяха толкова не на място, толкова извън всякакъв контекст и смисъл, че бяха бутафорни чак. Говоря основно за натуралистичността на насилието, на кръвта и отново поведението на персонажите. Все едно имаше подобни сцени (без да спойлвам), само да ги има, насилствено вмъкнати след всичко. Наблягам най-силно на финалната сцена преди надписите.

Та така, The Neon Demon за мен е едно претенциозно и изпълнено със скука визуално пиршество, което можеше да се побере в рамките на късометражен филм без всичката плява. Слаб актьорски състав, слаб сценарий, слаб диалог, силна визия. Някакви си малкото силни страни по никакъв начин не могат да надделеят над всичките му минуси.
4/10


SHO #20: Lights Out (2016)

Today is a good day for… hm… horror 😀 Рядко се впечатлявам така, но Lights Out успя да ме спечели, най-откровено си признавам. След няколко разочарования, които бяха набедени за супер добри, това вече си оправда “лаврите” 😀 Тук има сравнително оригинална и интересна история (не е нещо ново и невиждано, но не е и тотално клиширано), добра актьорска игра, хубаво развити персонажи и… адски много jump scare сцени. Вярно е, че филмът разчита почти изцяло на тях, но тук те наистина са много добри и могат да стреснат и хората с железни нерви. Има няколко дупки в сценария, но като цяло за момента се нарежда (заедно с The Conjuring 2) сред едни от най-добрите ужаси на тази година, а Девид Ф. Сандберг влиза в списъка с режисьор, чиято кариера ще се следи с интерес (да видим какво ще сътвори от продължението, уж прикуъл, на доста средния Анабел). Остана да видим и моят любимец Феде Алварез какво е надробил и може да имаме топ 3 (ако и Don’t Breathe се окаже толкова силен колкото го гласят). 8/10 силно препоръчвам, особено на загасена лампа :Д

happystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt4786282


Landlines are much more reliable connection compared to cellphones. I’ve been using my GSM-only plan for a couple of years, and my cell phone has been out of service for two years. This will be my last year with this plan. And no, I won’t try to get it subsidized. I can pay off the phone. I think now I’ll look into the options at https://www.EATEL.com/residential/phone/.

Now that you’re familiar with how I made my choice to change carriers, you should have a better idea how much switching is like. There are many things to consider when making your switch, and many of them aren’t apparent until you’re making the switch and having to change your billing plan. For example, if you cancel your cell phone plan in favor of your new phone plan (even if it costs more per month), you will need to pay the difference. Even if you cancel your phone and then buy a new phone, you need to pay for the difference between the old phone plan and the new plan. Here are some things to keep in mind when making your choice to switch carriers:

It takes two or more phone carriers to create the cellular network used in the United States. If you’re on Sprint, T-Mobile, or MetroPCS and change to AT&T, Verizon, or Sprint, you’ll have to buy phone service from all three carriers, and change your phone number as well. If you switch between Sprint, T-Mobile, or MetroPCS, you’ll have to switch phone numbers and be on the other two carriers.

Although carriers have different pricing, they all operate on a $30 per month installment plan, which means that you pay your bills each month.

There’s no free phone service for switching carriers. Sprint, T-Mobile, and MetroPCS all charge you monthly service fees and the cost of your phone, and you can add up to five lines for an unlimited plan. AT&T, Verizon, and Sprint don’t charge service fees, but you will have to pay your bill each month. That’s because if you buy an old phone, you pay an up-front price that is often higher than if you buy a new one.

If you buy an old phone, you pay an up-front price that is often higher than if you buy a new one. You won’t be able to upgrade if you switch between Sprint, T-Mobile, or MetroPCS carriers. If you’re a new customer, there’s a fee of $30 per month. If you buy a new phone, you’re already eligible for the $30-per-month upgrade fee. You’ll be able to switch between Sprint, T-Mobile, and MetroPCS carriers. If you buy a new phone, you’re already eligible for the $30-per-month upgrade fee.

If you’re a new customer, there’s a fee of $30 per month. If you buy a new phone, you’re already eligible for the $30-per-month upgrade fee. If you’re a new customer, there’s a fee of $30 per month. If you buy a new phone, you’re already eligible for the $30-per-month upgrade fee.

If a business phone is what you are looking for, I suggest to check this Business Phone | EATEL Business – Eatel Business option


SHO #18: The Shallows (2016)

The Shallows реално е one woman битка срещу една много лоша акула, която запраща Блейк Лайвли на няколко десетки метра навътре в океана и тя не може да се добере до брега. След това започва игра на котка и мишка за оцеляване. Реално целият филм се фокусира върху героинята на Лайвли и подобен подход въобще не е лесна работа, защото актьорът трябва да изнесе цялото действие сам. За щастие мацката се справя сравнително добре. Филмът не е някакъв шедьовър, няма и една десета от напрежението на филми като “Челюсти”, че дори и “Deep Blue Sea”, но все пак е сравнително интересен. Макар и да подозира, зрителят до последно няма как да е сигурен дали Нанси ще се справи с лошия звяр, по какъв начин ще успее да се спаси и прочие. 4/10

happystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt4052882


SHO #17: Fender Bender (2016)

Едва ли много хора си спомнят адаптацията по Стивън Кинг The Night Flier с Мигел Ферер, но ето, че близо 20 години по-късно Марк Павиа решава да направи втори филм :Д Този път по собствен оригинален сценарий. Оригинален е силно казана дума в случая, но все пак Fender Bender има няколко много силни плюса. Подобно на скорошния хит сериал Stranger Things, лентата на Павиа има за цел да направи много силен реверанс към слашърите от 80те и 90те, най-силно Halloween. Цялата атмосфера, музика и структура на филма са като образец за именно тези филми. Като се започне от представянето на убиеца с първата му жертва, мине се през настоящия живот на новата такава и се приключи с играта на котка и мишка между двамата. До тук обаче приключват положителните страни. Fender Bender е на светлинни години от напрежението и ужаса, които имена като Карпентър умеят да пресъздадат на екран. Самият убиец също по никакъв начин не се отличава, не се споменават мотиви или минало. Просто един психопат без оригинален външен вид или специални умения. Факт, че всичко се опитва да се движи по утъпкани пътеки от клишета, но средата със запознаването на зрителя с главната героиня и нейните (“ненужни”) приятели, както и личната ѝ драма с гаджето, бяха прекалено проточени (първото) или изцяло ненужни (второто). Определено Марк Павиа има подход към нещата, макар и да има още примери да взима. Все пак дано не му трябват още 19 години за трети филм 😀 5/10 най-вече за усилията.

happystarhappystarhappystarhappystarhappystar

IMDB Link: http://www.imdb.com/title/tt5131906/


best ark server hosting