Искам първо да започна с това, че “Дом за разплата” е първата книга, с която се докосвам до творчеството на Джон Сол. Макар и да има и други неща, излизали на нашия пазар, не съм се запознавал преди с него. Поради тази причина не съм наясно със стила му на писане или начина му на изразяване. Но нека се средоточим върху въпросната книга.
“Дом за разплата” ни запознава с две изтормозени тинейджъра – Сара Крайн и Ник Дънигън. И двамата са аутсайдери, и двамата са мразени от съучениците си и ги гледат като изверги, а Сара, като бонус, е мразена и от приемното си семейство, в което я настаняват след като баща й е осъден за убийство. Разбира се, двамата си пасват и постепенно между тях се заформя силно приятелство. В същото време историята се върти и около местната учителка Бетина, която, като децата, е гледана с лошо око от местното население. Тя живее в стара семейна къща с богата история и мрачно минало. Както може да се очаква, само тя разбира истински децата и се опитва да им помогне по всякакъв начин. Грешките от миналото обаче една по една започват да се появяват на повърхността, истини, които е трябвало да останат погребани завинаги, пробиват с прогнили ръце почват и притесняват замесените. И всичко се завърта около старата постройка и децата, които скоро осъзнават, че са свързани с всичко много повече отколкото са и предполагали.
Няма да се впускам в повече подробности, за да няма излишни спойлери. Историята, особено към края, е пълна с “неочаквани” туистове и “изненадващи” тайни, всяка следваща все по-злокобна и зловеща от предната. Признавам, че не останах особено впечатлен от начина, по който авторът постави основите и гради през цялото време действието, за да се стигне до наистина напрегнатия финал. Сол непрекъснато наблягаше на мизерния живот на малката Сара, на нейното жестоко приемно семейство, в което няма нито един нормален и свестен човек. Всеки един от четиримата надълго и нашироко се представя със своите недостатъци и опити да “прецака” момичето, да му се подиграе или да го накаже за най-малката и незаслужена вреда. Не се минава и страница, в която Сара да не понася отвратителното отношение на своите “близки”. В същото време тя пък е представена като малка светица, която отдавна е надраснала своите четиринадесет години и има изградено поведение и манталитет на поне тридесет. Другите двама главни герои – Ник и Бетина – макар и в по-малка степен, са не по-малко подритвани от заобикалящите ги хора и им се налага да страдат по един или друг начин. Всичко щеше да е прекрасно ако не трябва да го чете човек в над 150 страници докато започне дори малко да се загатва за какво иде реч. Едва от средата на книгата авторът започва бавно да подготвя читателите за кулминацията и да загатва за някои “истини” от миналото. За съжаление, поне при мен, се получи обратен ефект. Без проблем успях да отгатна няколко от предстоящите “изненади”, а други ми се сториха прекалено банални и нереални на фона на героите.
Истината е, че цялата тази битова драма, която всеки един преживяваше (най-вече Сара с нейното “семейство”), ми дойде в малко повече. Но тук предполагам, че нещата опират до вкус и настроение. Самите герои ми бяха толкова нереалистично изградени, че не успяха да ме спечелят нито за миг. Признавам обаче, че последните петдесетина страници ме държаха, както се казва, на нокти. Сол префектно беше успял да създаде напрегната атмосфера, която да държи читателя в очакване. За съжаление обаче, отново, петдесет страници не могат да компенсират предходните близо двеста и петдесет. Определено имаше потенциал в много отношения, но сякаш нереализиран подходящо.
Трябва обаче да пробвам още нещо от Джон Сол, за да мога да сравня дали това е неговият типичен стил или може и по-интересно да представя историята си.
Честно казано, не бих я препоръчал тази книга, особено ако очаквате бързо и напрегнато действие. Все пак финалът е наистина добър и донякъде спасява всичко останало.