Или казано с други думи “Господарката на езерото”, което се явява и петата последна книга от пенталогията на Анджей Сапковски за Цири и Гералт. Както казах в доста краткото си мнение за предната книга, аз съм фен на Вещерът и цялата поредица като цяло. Вярно е, че след първите книги (визирам сборника с разкази и първия роман) нещата започват да се движат по много опасна плоскост, като в различните книги посоката на накланяне е различна – ту към по-доброто, ту към по-лошото. Идеите, които авторът използва успешно в една книга, изиграват лоша шега в друга.
Точно за такъв случай си говорим и с последната книга. Един от най-големите недостатъци тук е разпокъсаното действие, което се предава през десетки гледни точки, през десетки различни герои, през няколко различни години. Много е лесно читателят да се загуби из различните времеви “пояси” на книгата и после много трудно да се върне с правилната нагласа в правилния момент. Като се има в предвид, че книгата е около 700 страници, ако човек не я прочете бързо, при опит да продължи (след дълга пауза), може да се обърка къде, какво и как е станало в началото. Но макар и да е са доста като обем, страниците се точат бързо и лесно. До някъде това се дължи и на лесния и бърз за четене стил на автора. Въпреки, че той говори за воини, революции и множество бойни тактики, няма да срещнете затруднение и бързо и лесно ще асимилирате написаното.
Друг много голям минус тук (макар мисля да го имаше и в друга книга) е малкото “екранно” време на Гералт, а и не само на него. Вярно, че основното действащо лице на поредицата вече е Цири, не е лъжа, че и тя е вещерка, но все пак… името е “Вещерът”, в мъжки род :Д Може и просто аз да си въобразявам, но появата на героя в заглавието я имаше 1/4 от книгата, я не. А множеството персонажи, които само се пречкат из страниците, за да бъдат убити рано или късно, още повече дразни за сметка на липсите на тези, които са нужни.
Обаче аз усещам как вече над 300 думи изписах и ревюто ми придобива много негативен отенък, а не трябва. Може да намирам много недостатъци на тази част от сагата, но въпреки всичко аз я харесах. Какво пък като няма вещер, какво пък като в над 100 страници е описана битка, което не ме вълнува чак толкова или поне не чак в такъв мащаб. Истина е също така, че Сапковски прекалява с задкулисните интриги и опити за машинации от страна на воюващите страни, но… това не е “Игра на тронове” все пак. Няма чак такава нужда да задълбава.
Каквото и да говоря обаче, “Вещерът” си е “Вещерът”. Книгите са прекрасно четиво, изключително увлекателни и човек няма да съжалява ако реши да си изгуби времето с тях. Силно препоръчвам… въпреки всичките си недостатъци 🙂

Мисля, че това се пада четвъртата книга от поредицата на Джон Конъли за Чарли Паркър, но не съм на 100% сигурен, защото ги чета малко разбъркано така или иначе. По принцип е добре да се карат последователно, защото иначе читателят може да се сблъска с герои и обяснение на събития от предни книги, на които не е обърнато внимание достатъчно (предполага се, че сте запознати вече). Така може да се обърка човек и да се чуди какво става. Все пак в предните книги това не беше чак толкова фатално, тук обаче се оказва от първостепенно значение, защото една от основните действащи лица-злодей е от предната книга и тук има доста силна рола. Но всичко по реда си.
Историята ни запознава с Чарли Паркър за четвърти път – детектив, който е загубил жена и дете, сега има нови и… има свръх способността да вижда мъртвите в някаква степен. Започваме с това как протагонистът се опитва да помогне на семейство, което издирва от доста време изчезналата си дъщеря. В последствие научаваме, че злодеят от предишната книга – преподобният Фокнър (няма да се впускам в подробности, който е чел, знае), на който му предстои да бъде съден за престъпленията си, може да се измъкне под гаранция, а с това и да изчезне завинаги. И тук се появява и уж основната сюжетна нишка – убийството на младо момиче от чернокож младеж. Паркър е помолен да помогне на стар приятел адвокат, който се е заел със случая. Но нещата са много по-сложни отколкото изглеждат на пръв поглед.
Сега е моментът да спомена, че за мен това беше най-слабата книга на Конъли до този момент. Прекалено много герои, прекалено много сюжети, прекалено много идеология. Всичко, събрано на куп, идва малко в повече. Някои от нещата, като това с изгубеното момиче, изглеждат сякаш не на правилното място и са просто пълнеж, трупане на допълнителни страници. Основната идея на творбата тук може би е расизмът и омразата към черните хора сред южното население на Щатите (нещо сходно, развиващо се в прекрасната ни страна). Казвам може би, защото всъщност и това впечатление, което е неизбежно през по-голяма част от книгата, се оказва лъжовно. Конъли за пореден път говори за отмъщение, минали и потулени грехове, мрачни тайни, любов и… въобще целия арсенал от вече познати от повечето му книги тематики. По принцип в това лошо няма. Авторът има прекрасен стил, лесен за четене, без излишни усложнения и сложни подредби на изреченията. А историите са разказани увлекателно и с много силна доза съспенс (освен като се отплесне да разказва за миналото на дадено място, тогава става скучен). Всичко това обаче тук му изиграва много лоша шега. Сякаш е искал да предаде едно случващо се, но в последствие, най-вероятно докато пише, му е хрумнало друго и… резултатът не се е получил чак толкова добре. Не ме разбирайте погрешно, “Белият път” е интересна книга, има и няколко много силни обрата към края (макар и човек да може да предположи за какво ще става дума, доколкото е запознат с творчеството на автора). Все пак си мисля, че Конъли е можел да спести час от героите, да намали намесите на персонажи от стари книги и да се придържа към основната сюжетна нишка, без да трябва да я усложнява с допълнителните “конспирации”.
Като за завършек ще кажа, че книгата е хубава и ако сте фенове на Конъли, на Чарли Паркър и въобще на този тип мрачни и зловещи трилъри, то и това ще Ви хареса. Просто е една крачка по-назад от “Нечестивците” или “Дарк Холоу” да речем.

Да, да, знам… Книжката представлява новелизация на сценария на Джонатън и Кристофър Нолън и е точно това, което всеки би си помислил. Ако вече сте гледали филма, значи книгата няма да Ви предостави нищо от гледна точка на история и сюжет. Даже е точно обратното. Имайки в предвид, че четивото е написано в джобен формат и е изключително малко, човек би се запитал как авторът е успял да събере този не особено кратък шедьовър (точно така, аз съм фен на Нолъновия Батман пък :Р) в толкова малко думи. Тук идва и най-големият недостатък – адски е сбито всичко. Героите по никакъв начин не оставят усещането, което можете да получите докато ги гледате на голям (или малък) екран. Това най-силно си личи у Джокера, който тук е толкова повърхностен и смешен, че чак е нищожен. Неизбежно е човек да прави асоциации с филмовия аналог, лошото е, когато си гледал филма преди повече от година и спомените за дребните детайли не са кой знае колко осезаеми (направо са се изпарили).
Та така, книгата общо взето се проваля да пресъздаде каквато и да е атмосфера, както и да остави някакво впечатление за персонажите. Те са просто там, някои умират, други печелят, но всичко става бързо, хаотично и… без особен ред. Сцените се сменят една след друга като на филмова лента, но това тук не е филм и самото впечатление е коренно различно. Липсват кой знае какви описания, само действия, като това напълно дистанцира читателя и не му позволява да си представи точно случващото се (освен ако не е гледал, както вече казах, филма… тогава в ума му може и да изникват картини от там).
Мисля, че казах достатъчно негативни неща. Положителни ли? Ами не знам дали има чак толкова. Всъщност, ако човек се абстрахира от съществуващия филм, предполагам, че не е толкова лоша, но… Все пак.. Все пак! 🙂
Става като за бързо и неангажиращо четиво, но друго си е филмът на Нолън 🙂

Преди време писах за сборник с разкази на Геймън, които ме разочароваха доста и за което след това имаше учудени хора. Факт е, че повечето разкази тогава ми дойдоха скучни, безинтересни и прочие… “Книга за гробището” в интерес на истината разгръща една от въпросните истории и я превръща в цяла повест. По-точно представлява смесица от кратки разкази с общи герои и развиващи се напред във времето (със съответен завършек в края, разбира се).
На кратко разказана, историята се върти около Никой (или за кратко Ник), който бива спасен като бебе от… група призраци в местното гробище. Семейството му е избито от мистериозен убиец, а момчето расте и се развива сред най-необикновени приятели, родители и учители. Както може и да се очаква обаче в последният разказ истината излиза наяве и Ник и компания трябва да се справят с нещо, което дори и не са подозирали (поне Ник де), че може да бъде толкова голямо и… злокобно.
Макар и на пръв поглед повечето от разказите да си имат нещо като собствени начало и край и да могат да бъдат разглеждани самостоятелно (повечето, пак повтарям), всеки един допринася с лека щриха към цялостната картина, която обаче ни се разкрива чак в самия финал. Геймън е създал една изкусителна смесица от детска наивност, фантазия, призраци, вампири и други митични същества, шипка ужас за цвят и, да не забравим най-важното, много фантазия.
Обаче аз май трябваше да започна с най-важното – това е детска книжка. Именно поради тази причина човек не трябва да подхожда към нея с очакване за нещо зловещо или епично (освен ако не е дете, предполагам). Макар и на моменти да става сравнително мрачна, “Книга за гробището” се опитва да се придържа към един по-различен стил, който да допадне и на по-малките читатели. Голяма част от разказите оставят едно такова впечатление и усещане, че много добре биха се вписали вечерно време, преди лягане, като приказка за лека нощ (или поне аз имам такова усещане ;Д).
А сега да обърнем внимание на същественото или казано по друг начин – да минем по същество (нищо, че аз вече го казах, но по-неясно). Това е една чудесна книга; разказана с желание и любов история; фентъзи свят, който е много земен и близък до нашия, но все пак си остава фантазия; интересни и чудати персонажи – било то добри, било то зли; книга, която може да се хареса както на малки, така и на големи (или може би трябва да кажа: пораснали деца). Стилът на Геймън както винаги е прекрасен и пасва перфектно на начина на разказване и няма как да не се потопи човек в атмосферата. А малкото й страници я правят още по-лесна да бъде избрана измежду купчина с тухли :Д

“Топли тела” на Айзък Мериън е любовна история. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е разказ за зомбита. Или поне така аз си мислех.
“Топли тела” на Айзък Мериън е хорър история. Или поне така аз си мислех.
Всъщност книгата е всичко това, но и нещо много повече. Признавам, че се захванах с нея с известна доза скептицизъм, защото очаквах подобие на Шекспирова драма със зомби елементи и много наивност що се отнася до взаимоотношенията между човек и немъртъв. Оказа се, че съм бил в огромна заблуда. Може би трябва да започна с най-важното нещо, а именно, че Мериън представя самите зомбита като нещо ново, като нещо, което не сте гледали по филмите до този момент… или поне не и в такава силна степен.
Историята е съвсем проста и до болка позната – светът претърпява катаклизъм, мъртвите не остават мъртви, обичат да похапват човешки мозъци и прочие клишета от вече преизползвания до болка поджанр на ужасите. Разликата е, че действието се поднася през погледа и разума на един от немъртвите, през перспективата на едно зомби, което има малко по-различни стремежи и, да ги наречем за момента, мечти (поради липса на по-добра дума) от останалите си събратя. Тук всички могат да мислят, да мечтаят, да “живеят”. Те са просто като една нова раса, доминираща над света и търсеща своето място (малко напомня на “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, що се отнася до новата раса де). Авторът се опитва да поднесе нещата по един много зомби начин, с всичките прилежащи към това плюсове и минуси.
Главният герой на разказа се казва Р (защото помни само първата буква от името си) и се опитва да създаде своето зомби семейство, да живее своя зомби живот и въобще… да оцелява в този нов свят. Всичко обаче се обръща с главата надолу когато изяжда мозъка на младеж, част от оцелелите в близкия град. Всичките мисли и чувства, които момчето е имало спрямо неговата любима се прехвърлят на Р и той… се влюбва, опитва се да я предпази и… Няма нужда да Ви разказвам какво става, но… Тук идва и най-голямата ми забележка към книгата – финалът. Ясно е, че Мериън е искал да създаде роман с щастлив край, да покаже, че дори и в подобен разрушен свят все още може да съществува надежда и тн, но… Сякаш накрая не е знаел какво точно да направи, как да поднесе максимално правдоподобно (колкото и парадоксално да звучи това, що се отнася до зомбита и постапокалиптичен свят) обяснение за действията на главните герои, което е довело до един адски нелогичен (поне за мен) завършек, без капка смисъл. Но като оставим това настрана, книгата е просто прекрасна. Любовната история, ако може да се нарече така, е толкова финно преплетена с останалата част от сюжета, че ненатрапчиво и незабележимо си върви заедно с останалото, че не само, че не дразни, а сякаш е необходима и без нея не би било същото. Интересно е човек да чете разказ през гледната точка на зомби, което мисли и чувства, макар и не със собствени (така де, изцяло) емоции.
Определено препоръчвам това малко книжле на всеки, които би проявил интерес. Макар и да има сравнително количество екшън (в края сякаш е било неизбежно), както и малка доза хорър, книгата не спада към нито един от тези стилове, поне не само и изцяло. Тя има по-малко от много и… точно това я прави толкова уникална. А краткият и обем не може да даде възможност на никой да се оплаче.
Сега остава да чакаме екранизацията и да видим какво Холивуд ще измъдри.

Отново ще започна с вече нещо, което сигурно повтарям в последните 4-5 мнения за книгите на Бруст – казал съм почти всичко, което имам да кажа за поредицата и вече ми е много трудно да вържа и 50-60 думи без да трябва да повтарям стари неща. Тук обаче искам да споделя нещо, което не съм казвал до този момент – това е една епична книга. Всъщност е най-епичната в поредицата до този момент. Защо? Нека Ви разясня.
Действието продължава своя естествен ход (в смисъл, че не са спомени, разкази или подобни на минали вече събития), но за щастие авторът е решил да зареже селската одисея на Влад и… да го изправи срещу богове и полу-богове. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, но тук всичко има много глобални и, както вече споменах, епични пропорции. Талтош трябва да се изправи срещу раса, която по сила и възможности е равна на самите богове. Дори Вийра, богинята на източняка, бива замесена и се налага да се включи пряко в играта. Залогът – спасяването на света и въобще вселената, каквато я познаваме. Казах ли Ви, че е епично? 🙂
Един по-изпъкващ недостатък на деветата книга от поредицата може да се посочи самото място за развиване на действието. И не говоря за мястото като място, а… че става дума за една стая (буквално), в която едно 80 процента от случващото се… случва. Но пък от друга страна това не прави книгата по-малко интересна или увлекателна. Стилът на Бруст не е ръждясал с години нито на буква, а сарказмът на Влад, макар и не толкова силен и на ниво, пак си присъства. Не е най-добрата книга от поредицата определено, но пък от друга страна сигурно е най-различната от всички (изключвам следващите, които още не съм чел). Тук дори има и няколко сравнително интересни обрата, няколко факта, които са били само загатвани, и нови придобивки.
Като цяло добра книга, която със сигурност трябва да се хареса на всеки, които поне малко харесва поредицата. Радвам се, че поне на този етап Бруст е решил да зареже глупавите странствания на Влад и да го постави в правилните “обувки”.