След като Ви нахранихме с малко манджа, е време да продължим с духовната такава :Д
В интерес на истината си купих тази книга, защото видях, че авторът (неизвестен ми до този момент) е автор и на книга по любимия ми “Престиж” на Нолън. След това забелязах, че въпросното произведението е считано за едно от най-значимите в научната фантастика за двадесети век. И определено исках да харесам тази книга, наистина исках. Но… за това малко по-надолу.
Историята ни запознава с голям град, който се движи по релси и не трябва никога да спира, в гонене на своя оптимум. Последиците иначе биха били катастрофални. Имаме младеж, който става чирак в една от гилдиите в града и започва своето чиракуване и израстване, променяйки се както визуално, така и духовно.
Разказано, така в две изречения, звучи доста абстрактно и неясно, но с времето има все пак развитие и дори “интересна” развръзка.
За съжаление обаче на мен ми дойде прекалено мудна и скучна книга. Първата половина реално не ни запознава с нищо съществено. Главният герой си живее живота, чиракува си, жени се, възмъжава един вид. Освен това постепенно започва да научава истината за града и неговото функциониране, за да се превърне в тесногръд и ограничен, верен на убежденията си индивид, в самия край. През по-голямата част не ми беше ясно за какво е всичко това. А може и аз просто да не съм достатъчно схватлив, че да разбера.
Това, което също остава загадка за мен, е защо гледната точка се променяше във всяка една от петте части на книгата. От първо лице се сменяше на трето и обратното. Разбирам, че е добре когато действието се развива през очите на друг, а не на главния герой, но във втората част примерно нямаше особено смисъл. Явно е някакво странно решение на автора или писателски подход, с който не съм запознат. От друга страна все пак искам да отбележа, че стилът на писане на Прийст е чудесен. Книгата се чете бързо и лесно, а описанията и действията винаги са достатъчно точни и ясни, без излишни претрупаности. Няма да спойлвам какво точно се случва в самия финал, но дори и това не беше достатъчно да ме спечели. И дори и този финал не беше чак толкова динамичен и интересен. Може и аз да съм имал прекалено високи очаквания, знам ли. Но като цяло книгата ми дойде безинтересна. Нито един от героите, нито за момент, не ме спечели по какъвто и да е начин. Всички ми бяха безразлични и ми беше все тая какво се случва с тях.
Също така искам да изтъкна, че явно редакторът не си е свършил много добре работата, защото на доста места имаше малки, но досадни грешки от типа на повтарящи думи (“влезе жената влезе”)и липсващи такива (най-вече “че”, “се”, “те”… и подобни). Не е нещо кой знае какво, но просто се набива на очи, особено в първата половина на книгата.
В заключение ще кажа, че въпреки всичко искам да прочета “Престиж”. Не ми допадна как Прийст е поднесъл историята си тук, но стилът му ми хареса и смятам да му дам още един шанс :Д

Нарочно забавих писането на това ревю няколко дни след като прочетох самата книга. Причината – по-умерен хейт по адрес на творението на господин Фридмън. Въпросният е автор на сигурно над сто книги от подобен характер, по-голяма част, от които в Star Trek вселената (ако качеството им е като на подложената на разстрел в момента книга, не им завиждам на феновете на поредицата), има новелизация на четвъртия Батман (който аз по някаква случайност имам, но нямам никакъв спомен), както и книга в света на Хищниците със звучното име Predator: Flesh and Blood (която бих прочел от чисто любопитство, но определено съм убеден, че не струва). Aliens: Първороден грях е от типа “джобни” книжки, от които човек не очаква кой знае какви литературни качества, а просто иска да се забавлява със съдържанието (за справка екранизацията на Денис О’Нийл по последния Батман).
Но да оставим това настрана и да се концентрираме върху самата книга. Историята тук започва години след края на четвъртия филм от скоро да се превърне в пенталогия тетралогия. Рипли, Кал, Джонър (кой помни Рон Пърлмън тук :Д) и Врайс си имат екипаж и обикалят станциите в търсена на информация за извънземните. Всъщност от тук започва и разказът – как те я намират на поредната станция. От друга страна имаме нещо като ботаническа планета (забравих точно как се наричаше), на която група учени отглеждат… растения. Скоро обаче на поредната доставка има нещо допълнително – едно прекрасно яйце, което е готово да се излюпи. За съжаление Рипли и компания идват с една идея по-късно и съществото… извинете, съществата… вече се е родило и те трябва за пореден път да се борят за оцеляване.
Всичко написано в горния абзац звучи нормално, нали? Обаче съм убеден, че дори и човек, който не е запознат с филмите и цялата история, пак ще забележи всичките пропуски и дупки в повествованието, което авторът се опитва да наложи. Едно от най-малоумните неща в цялата история е, че на станцията доставят ЕДНО яйце, от вътре излиза само ЕДИН фейсхъгър и в последствие се “ражда” ЕДИН чесбъстър (или поне така излиза от текста, макар след това да се опитаха героите да обясняват как не гледали и може и още да са излязли (Bitch, please!)). В последствие обаче имаме не 1-2 или 3-4, а цели 12 напълно развити пришълеца, които да щъкат свободно из куполите и да похапват вегетарианци. Обяснение, поне нормално, липсва изцяло. Фридмън явно не е успял да измисли как да вкара толкова много извънземни, затова просто ги е… телепортирал (?) там. Може пък да са нов вид, който напада растения и изниква от тях ;Д Но шегата настрана, малко несериозно е да направиш на пух и прах цялата идея за развитието на извънземната форма на живот, позната от толкова филми, и дори да не се опиташ да намекнеш защо и как е станало така. Новородените се развиват по-бързо от познатото, имат екзоскелет и са оребрени по ръцете (или беше рамената?). Отново… чудесно, но защо! Дори не е намекнато поради каква причина тези екземпляри са различни. Свободата е пълна, разбирам, но ако не можеш да обясниш нещо, се опитай да го избегнеш. Никой нямаше да ти се разсърди ако пришълците си бяха старите. По този начин щеше да има една причина за мразене на тази книга по-малко :Д
Във всяка една част на филма героите правеха гадините на пух и прах посредством най-разнообразни оръжия и методи за масово унищожение. Сега, Рипли е доста напред с материала, има си кораб, екипаж, явно и пари – малко или много. Уж е свят, много напред в бъдещето… Защо, питам аз, защо те имаха само някакви шокови пушки, с които има бяха нужни по 30-40 секунди (и поне двама души, разбирайте две пушки) да убият пришълец? Нима е трудно да си намерят по-сносни оръжия, които правят по-сериозни… поражения? Глупаво като цяло, но как да е.
Едно от най-специфичните неща в пришълците обаче, поне за мен, е тяхната киселинна кръв. Който е гледал филмите, знае много добре, че като ги нараниш и те “прокървят”, течността, която излиза е по-силна и от най-силната позната киселина. Тя може да прояде всякакъв материал и да тече доста нива надолу и надолу. С други думи е силно смъртоносна. Споменатите по-горе пушкала само опърляха жертвите си, без да има правят други видими поражения. (Колко били мизерни и слаби тия пришълци, баси :Д) В цялата книга нито едно от тях не беше наранено до състояние, в което да си пусне кръвта. Нямаше и капка киселина в близо 300тата страници! Просто съм потресен. Какво правим сега – хуманно умъртвяване на невинните животинки ли?
До тук явно вече стана ясно колко недоразумения има в книгата и що за глупости е сътворил авторът. Но да погледнем какво имаме всъщност. Стилът му е много простичък – действие, действие и пак действие. Описанията, когато има такива, са тема табу. Сега, вярно е, че аз не обичам прекалено подробно описване на цялата обстановка като се почне от почвата по земята и се стигне до цвета на луната в този момент, но все пак… Добре е, най-вече за читателя, да има все пак, макар и кратко, описание на това, което е около героите. “Купол с дървета в него” не е най-добрия начин да можеш да си представиш какво има там. А ако четящият не може да се постави поне малко в ситуацията, то той ще бъде дистанциран и чужд и бързо ще загуби интерес. Освен това Фридмън е отделил доста да разказва цели сцени от предните филми, изкуствено удължавайки си обема на творбата. Също така той по най-безцеремонен начин е пресъздал други сцени от оригиналите, като е поставил настоящите си герои и е пригодил обстановката. За пример мога да дам вечерята на екипажа на Ностромо в първия филм, малко преди честбъстърът да излезе от корема на Кейн. Тук имаме подобна ситуация след като заразеният ботаник се събужда и е гладен като вълк. За предателския робот дори не искам да споменавам, че да не спойлвам прекалено много. Примери като тези колкото искате. Половината книга сигурно изобилства от тях под една или друга форма.
И тъй като ревюто ще подмине 1000 думи (!) с това заключение, мисля да привършвам. Няма да си кривя душата, това беше слаба книга, дори и с оглед на това какво представлява и какво трябва да очаква човек от нея. Мисля, че всички тези абсурди биха били обидни дори и за един човек, които не е гледал филмите и не е запознат с основната идея. А какво да говорим за феновете като мен?!
В послепис искам да кажа, че съм разочарован и от самото издания на АртЛайн, които досега винаги ме впечатляваха с качеството на продуктите си. Този път обаче да те е страх да я разгърнеш малко повече книгата, защото може да се разлепи и да се разпадне в ръцете ти, а никой не иска това. 🙂

Първо, искам да започна с факта, че това е първото писание, до което се докосвам на Курт Вонегът. Не съм чел абсолютно нищо друго негово, но вече определено ми се иска.
Второ, подходих много скептично и внимателно към тази книга, защото… И аз не съм много сигурен защо точно. Беше нещо различно, нещо ново. Изключвам самия автор като визирам “ново”. Да речем, че просто си имах едно на ум при започването.
За мое най-голямо щастие страховете ми, че може да се окаже скучна и безинтересна (и най-вече философска) помия, не се оправдаха. Това се оказа една страхотна книга, която не е кой знае колко дълга и нито за момент не доскучава. Да опиша самата история ще е малко трудно, защото тя е доста широка и комплексна що се отнася до време и пространство. Действието се развива на цели три планети, през три отделни периоди от живота на героите. И все пак… Вонегът ни запознава с персонаж, който е надут, високомерен и по един типичен богаташки начин, с отношение “докоснат от бога” (което е по-деликатната версия на “хванал Господ за оная работа”). От друга страна имаме и мъж, който е навсякъде и по всяко време; който знае всичко за всеки и вижда всичко, защото е претърпял “малък инцидент” в космоса. Съдбите на богаташчето и жената на споменатия мъж биват оплетени по един начин, какъвто само съдбата може да изгаври. Няма да се опитвам да разказвам повече, защото ще трябва да преразкажа едва ли не цялата книга, за да стане ясно на някой. Това беше една от тези книги, които си остават неясни до самия финал. И макар в даден момент да се поизясняват нещата и да може читателят да придобие някаква идея, все пак си остава мъглива и потайна. Лично за мен един от най-прекрасните плюсове. Четеш, четеш и непрекъснато се чудиш какво става. Героите те дразнят, ядосват, печелят на своя страна. В тях имаше нещо, което хем да те кара да ги харесваш, хем да ги мразиш. Те не са светци, дори напротив, и въпреки това съдбата им поднася безжалостни премеждия, които ги отвеждат до спорен завършек.
Дори стилът на писане на Вонегът не ме подразни, макар на моменти да ме объркваше. То се опитва да бъде описателен без да прекалява, като в същото време внимава и в самите описания. Опитва се да предаде емоциите на персонажите без да ги натрапва, да остави читателят сам да почувства това, което се случва. А книгата не е като да няма емоционален заряд, особено към края. Уви, не съм аз точно от хората, които биха коментирал този аспект, но все пак имаше нещо в атмосферата, там на Титан, което… сякаш беше едновременно весело и тъжно. А това, смея да заявя, си е доста силно литературно постижение.
И след като изговорих един тон глупости, в заключение ще добавя, че това е една страхотна книга. Не е за всеки, признавам, но в нея има адски много положителни неща, които си струват. Силно препоръчвам.

След предишната книга за Анита Блейк си дадох дълга почивка от нея, макар вече да притежавах и следващите две. Причината, за тези, които не помнят или не са чели поста, е, че… не ми хареса особено. Именно затова подходих много скептично към седмата част от, смятаната от мен, една от по-добрите поредици в този жанр (уви, само първите 3-4 книги обаче).
Действието, както обикновено, продължава от там, където предният път авторката ни е оставила. Анита Блейк тотално е скъсала с гаджето си върколак и се е отдала изцяло на вампир, които е и господар на града (познатият от всички книги Жан Клод). Тя не може да приема идеята, че Ричърд е такъв… звяр (ама си е върколак, те имат този навик). В същото време обаче е и лупа на глутницата, става и защитник на леопардите и поема отговорност да се грижи за тях. В града, точно в този момент, стават серия от мистериозни пожари, а за капак идва и върховният вампирски Съвет, който да изисква от Жан Клод да заема полагащото му се място, след като убиха друг член от този съвет в предната книга. Казано накратко се преплитат няколко действия, които обаче в основата си са дълбоко свързани.
Добре, първо искам да кажа, че тази книга е с поне две идеи по-добра от своята предшественичка. Този път действието не се точи чак толкова бавно и през повечето време нещо се случва. Освен това членовете на въпросния Съвет са доста интересни типажи, все разнородни и внасящи разнообразие. Като никога имаме доста отрицателни типажи и не само Анита е заплашена, а и самият Жан Клод. Наистина ми се иска да кажа много хубави неща аз седмата книга, защото, макар голямата част от недостатъци, които имаше, тя все пак беше интересна и поддържаше някакъв интерес почти до края си. И над петстотинте страници се минаваха бързо и лесно. Уви, едва ли има кой знае колко плюсове, освен вече споменатите, които мога да изтъкна. За сметка на това обаче минуси колкото искаш. А дразнещи неща още повече. Това, за което много народ говореше по коментари и форуми, започна да става реалност. Анита си има глутница, има си вампир… и всичко опира до секс, секс и пак секс… Тя още се дърпа сравнително, но усещам как след още една книга и вече ще е навита. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против секс в книгите, но когато това заема (било директно или просто игри) толкова много страници, става досадно. Просто човек губи идеята докато чете как еди кой си получил ерекция докато Анита изпълнява ритуал, как желанието в нея е по-силно докато гледа “изпънатия” му гръб, как още си мечтае за Ричард и едва се сдържа да не свали хавлията му. Така написани в поста, звучат като евтина порно книга, но те наистина са си така и в книгата. И въобще не са малко. Точно този род все по-увеличаващи се изречения, са най-основният дразнещ фактор. Самата Анита от друга страна сякаш губи все повече и повече своята индивидуалност и за едното ебане е готова на какво ли не. Малко преувеличавам в случая, но съм убеден, че, както е тръгнало, скоро и това ще е реално.
Все пак тази книга е сравнително от по-интересните в поредицата и си струва четенето. Лесна и бърза, без да натоварва кой знае колко.