Направо обмислям идеята да започна да пиша ей такива кратки ревюта под наслов “Тъпите филми, които трябва да гледаме” :Д Или нещо подобно.
Днес искам да Ви представя поредната комиксова адаптация, по комикс, който аз лично никога не бях чувал до този момент (или ако съм, е минал толкова незабелязано покрай ушите ми, че съм забравил за него). В днешно време е адски модерно да се вдъхва живот на какви ли не хартиени супер герои (и не толкова героични персонажи), че… още един повече или по-малко няма на кой да направи кой знае какво впечатление. Но всичко по реда си.
Дилън Дог е италиански комикс, който има 25 годшина история зад гърба си и все още продължава да се издава и нови истории да се мислят. Негов създател в Тициано Склави, чието име аз свързвам единствено с прекрасния Dellamorte Dellamore, който е базиран на негова новела. Английски версии на комикса са издавени под шапката на Dark Horse Comics, но… това не е толкова важно.
Чета по различни сайтове, че филмът няма нищо общо както с атмосферата и усещането на книжния си еквивалент, така и със самите персонажи. Аз обаче искам да се абстрахирам изцяло от комиксите и това, което е там Дилън Дог. Никога не съм ги чел, нямам изградена представа и единственото нещо, което познавам е филма. Няма как да мога да направя каквото и да е сравнение, да не говорим за адекватно такова.
Но нека минем по същество. Историята ни представя Дилън Дог – нещо като детектив с паранормална насоченост, който е бил единственият човек, на когото вампири и върколаци са се доверявали да поддържа мира по между им. Казвам бил, защото сега е “пенсиониран” (поради събития, които не бих искал да спойлвам). Обаче млада жена, чийто баща бива убиват, го моли за помощ. След като партньорът му среща не особено приятна съдба от нещо, което не е човек, Дилън се заема със случая и затъва до уши в лайна.
Нека започнем с най-очевидното – този филм вони и то вони яко (или “смуче”, ако повече Ви харесва). Не напразно rotten tomatoes му поставя завидната оценка от 3(!!!) %. Не си спомням дали в блога използвах този израз или по време на разговор с някой познат, но сега не ми се рови. Лентата на Кевин Мънро, който има зад гърба си само анимацията TMNT, има толкова недвусмилици и дупки по сюжета, че дори буца швейцарско сирене би завидяла. Всеки опит за оригиналничене на сценаристите се сгромолясва с гръм и трясък в поредната дупка, която сами си изкопават. Дори няма да се опитвам да давам примери, защото това означава (буквално) да разкажа целия филм, а със завидните си сто и десет минути, не е малко.
Дилън Дог не е супер герой в буквалния смисъл на думата, но все пак е избран. Той получава привилегия (или проклятие), с която не всеки може да се похвали. Но все пак той нито притежава свръх способности, нито владее някакви по-специални умения. Предполагам, че в цялостното развитие на комиксите, много от нещата са обяснени, но тук са решили, че това не е толкова нужно (донякъде и с право; винаги съм бил на мнение, че голяма част от този род филми са си чист фен сървис само и единствено за феновете на съответния оригинален носител – било игра, комикс, и тн – и не биха били разбрани от непросветени и/или заблудени зрители, които не са запознати с вселената, термините, че и шегите на персонажите) и това поражда още повече объркване и недоразумения от към сценарна гледна точка. Героят на Брендън Рауф знае или се досеща за всичко дълго преди то дори да е придобило леки заченки на яснота. Може враговете му да са вампири, върколаци, зомбита и други дяволити създания, но той винаги е крачка пред тях и успява да се справи с всички. Най-забавното е, че дори не прави кой знае какво. Но това ще оставя сами да видите.
Белязан от бога на посредствеността филмът се опитва да бъде едновременно ужаси, екшън (с леки начени на приключение), че и комедия. Ако се беше опитал да се придържа към един (първия) стил вероятността да се сгромоляса така жестоко сигурно щеше да е по-малка, но леко (добре де, силно) се съмнявам в това. Партньорът на Дог тук е свежо възкръснало зомби, което се опитва да приема новата действителност за себе си и да поражда комичното в лентата, но поне аз не успях да се усмихна нито за момент. Чета, че поради проблеми с правата, оригиналният сайдкик, който е нещо като подражател на Граучо Маркс, но перманентно запазва този си образ, е трябвало да бъде заменен и се е родил именно Маркъс. Дано поне този в комиксите е бил по-забавен.
Главната роля е поверена на Брендън Рауф, който за по-комерсиалния зрител е познат като Кларк Кент (или Супермен) от последната бозава екранизация, а на телевизионните фенове – от сериала Чък, където играеше специален агент Шоу. Още тогава се чудех как този актьор въобще е успял да си спечели ролята, но сигурно не се дължи на актьорските му таланти, а на тялото му. Пичът има по неизразително лице и от това на Чък Норис, баси. Дори по време на кадрите, които се явяваха спомени за мъртвата му съпруга (или беше гадже, не помня точно), в които се предполага, че той най-малкото трябва да изглежда разстроен, чертите му не се променяха. Корав, твърд, badass до гроб, може би. Същото обаче смея да заявя, че се отнася и за актрисата Анита Брием, която играе ролята на Елизабет – клиентката, чийто баща загива. На мен лично тя ми е позната само от френския “Монахинята” , но честно казано нямам никакъв спомен от играта й там. Тук обаче тя просто ме разби с безизразните си жестове и дървено поведение. За да не спойлвам излишно, ще кажа само, че дори във финалните сцени, където се предполагаше, че трябва да вложи малко повече старание в името на ролята си, тя продължи да играе със същия непукизъм, с който го правеше през целия филм.
Дори Петър Стормаре ме издразни на макс с неадекватната си изява на лидер на един от върколашките кланове. Актьорът винаги е имал тенденцията да преиграва ролите си, но в повечето случаи това само му помагаше и дори придаваше някакъв колорит на персонажите. Тук обаче той го прави по адски безвкусен начин и дори вреди, вместо да помага.
Едно от малкото неща, които лекооооо ми допаднаха, бяха костюмите и грима. Няма да видите нищо оригинално или велико, но поне беше постигнато с някаква доза желание. Първоначалното зомби-убиец имаше наистина прекрасна “муцуна”. Не успях да намеря негова снимки, затова ето едно от другите зомбита. Също така костюмът на финалния демон не беше зле, макар и актьорът да изглеждаше на някой мистър фитнес кандидат.
Като гледам колко много изписах, чак се учудвам. Не ме бива кой знае колко в прекалено пространствените писания. И след като избълвах всичко това по адрес на Дилън Дог, нека кажа и няколко заключителни думи. Ако оставим настрана всичките недоразумения и глупости, като не обръщаме внимание на нелепата актьорска игра, ако се абстрахираме от нелепата режисура и още по-неадекватна работа на оператора… и сега сигурно се очаква да кажа, че това е бил един не чак толкова лош филм. Всъщност ако беше заснет с до милион долара, бих се съгласил, че става дума за нискобюджетен ужас и това е разбираемо, но… тук говорим за 20 милиона. А това не са малко пари. Определено са можели да се постараят доста повече и да постигнат много по-задоволителен резултат.
Все пак аз очаквах пълен бълвоч от най-висока клас, което донякъде е и причината да ми допадне това, което гледам. Винаги съм бил фен на вампири, върколаци и зомбита, а тук комбото си беше добре 🙂 Именно затова е и оценката от 3/10.
Не е за изтънчените кинолюбители, не е и за хардкор хорър фенове, но… абе за никой не е. Стига толкова.