Толкова дълго време си представях този момент – сам срещу Малагорн. Сънувах го, подготвях се, събирах сили. И ето сега имах шанс да сложа край на всичко. Моят враг стоеше изправен пред мен и се усмихваше подло, допълнително ме изнервяше. Ръцете му бяха отпуснати свободно и лицето му все още си беше нормално, за разлика от моето. Играеше ли си с мен?
Дълбоко в себе си знаех, че не мога да го победя. Не напразно повечето ми сънища и фантазирани двубои завършваха със смърт – моята смърт. Нима това, което чувствах в този момент бе страх? Страхувах ли се? От смъртта? Та аз копнеех за нея. Винаги съм търсил начин да сложа край на съществуването си. От Малагорн? По-вероятно беше, но… Аз никога не съм изпитвал страх от друг вампир, било то и толкова могъщ и силен като този. Какво би могъл да ми стори? Да ме убие?
Какво тогава чувствах?
-Е? – Малагорн вдигна ръце и още по-широко се ухили. – Да не би да се уплаши?
Върнах му усмивката и впих поглед в неговия.
-Беше неизбежно – казах. – Носферату просто ускориха процеса. Те…
Истеричният смях на Малагорн остави думите ми да висят във въздуха. Прекъснах изречението си и го загледах с недоверие. Дори не усетих, че устата ми остана леко отворена, очаквайки да изрече нещо.
-Радвам се, че гледаш на смъртта с насмешка – успях да кажа след няколко секунди. Смехът секна така както се беше появил – рязко, сякаш не го е имало. Лицето на Малагорн придоби сериозен вид и острият му поглед ме прониза. В него нямаше и следа от забавление или подигравка.
-Нима не виждаш? Мислех те за по-умен Дарил. Зная, че го чувстваш. Чета го в очите ти. Объркан си. Колебаеш се. Искаш да ме убиеш, в това не се съмнявам. И аз копнея за същото не по-малко. Но нещо в теб те спира, нали?
-Не знам за какво говориш! – опитах се да го излъжа, но знаех, че ще разбере. Не смеех да си призная, но Малагорн беше прав. Чувството, което бърках със страх всъщност се оказа предупреждение.
-Да! – сякаш прочете мислите ми Малагорн. – Помисли! Ние сме двата фактора, които държат вампирите разделени. Много не харесват моите методи, нито споделят желанието ми да властвам над хората. Но те не смееха да се изправят срещу мен. Поне не открито. Отцепниците са група страхливци! Истинските вампири сред тях са прекалено малко, за да могат да ми се противопоставят. Техните извинения са, че не искат да се вдигнат на война, защото може да умрат.
Тогава се появи ти. В момент на пълно отчаяние и пред разпадане, ти ги обедини. Показа им, че си готов на всичко, за да убиваш, да предаваш своя род. Твоят гняв хранеше желанието им. Липсата на страх у теб и стремежа ти да умреш бяха като щит за тях срещу всеки мой опит да ги сплаша. Чувстваха се неуязвими зад гърба ти, стиснали те отчаяно като долни паразити за нищо не подозиращ гостоприемник.
-Какво се опитваш да кажеш с всичко това? – започнах видимо да се дразня от бръщолевенето на Малагорн. Изглежда за него тези слова криеха някакъв дълбок смисъл, но аз, честно, не се интересувах особено от детайли.
-Ние сме единствените прегради по един равен път. За да бъде напълно изгладен, пречките трябва да се отстранят. Единственият начин е да ни убият и двамата. В годината на хаоса…
Малагорн млъкна и стисна юмрук. Тънка струйка кръв се стече по кожата му и закапа по земята. Той бавно облиза ръката си и отнесено ме погледна. Идеята, че тази вечер може да умре, изглежда не му се нравеше особено. Но нима страх бе това в очите на безстрашния вампир? За първи път почувствах сила. Силата, че може да го победя.
-Какво ще спечелят? – реших, че колкото повече време си открадна, толкова повече страхът ще се засили в него. Вътрешно ликувах, но не исках той с нищо да предусети намеренията ми. Нека сам влезе в капана.
-Какво печелят? – Малагорн ме изгледа с недоверие. “Нима не ме слушаш?”, крещяха очите му. Все пак успя да се овладее. – Те искат да се върнат и то по червен килим. Толкова просто е. Преди седем века аз ги натиках в тези дупки, в които ти си ги намерил. Изглежда им е писнало да се ровят из боклуците.
Малагорн се усмихна, доволен от последните си думи.
-Защо просто не го направят?
-Те искат власт Дарил. Искат да властват над всички вампири. Ние с теб им пречим. Докато сме живи те няма да могат да използват страха, който е основното им оръжие. Защото нас не ни е страх.
-А хората? – полюбопитствах, макар отговорът да ми бе известен.
-Те са храна – спокойно отговори Малагорн. – Носферату се имат за нещо висше. Те са над обикновените вампири, над човешките същества. Те са… Как да се изразя?
-Богове?
-Достатъчно! – изкрещя плътен глас зад тежката пелена на мъглата. – Вие сте тук, за да се биете и да умирате! Бийте се!
-Покажи се, долен червей! – извика по посока на гласа Малагорн.
-Нима се имаш за много умен?
Мъглата се разтвори, образувайки тесен тунел, и една фигура бавно пристъпи в нашата “клетка”. Всъщност фигурата се носеше няколко сантиметра над земята, но дългото расо скриваше това. Вампирът спря между двама ни и отметна качулката. Под нея блесна темето на гола, продълговата глава с формата на яйце. Кожата изглеждаше мека и нежна, като бебешка, гладка, без нито една бръчка. Очите вече бях виждал – снежнобели, студени, празни.
-Всичко си разбрал, а? – махна с ръка вампирът и погледна към Малагорн. – Но ти всъщност нищо не знаеш. Дори не можеш да си представиш какво сме подготвили на света. Въображението ти не е толкова богато.
-По всичко личи, че ти си новият жрец на Носферату, нали? – не обърна внимание на забележката Малагорн.
-Позволете да ви се представя. Името ми е Фангторн и днес аз ще бъда вашия палач – усмихна се подло вампирът, но очите му не издаваха нито капка емоция.
-О! – възкликна с престорено удивление Малагорн. – Нима това беше шега? Ирония? Не знаех, че вие, мекотели, имате чувство за хумор!
-Безмилостно е да водим този разговор, господа! – отвърна Фангторн и вдигна ръце.
-Не, не, не! – зацъка с език Малагорн и ръката му инстинктивно посегна към меча. – Без магии, Фанги! Нека това бъде честна битка. Къде е достойнството ти? Постъпи като твоя предшественик.
-Моят предшественик – озъби се Фангторн като натърти на последната дума – е бил глупак. Още тогава сме можели да бъдем господари и да властваме над света. Но той е избрал тихо съществуване. Получил е заслуженото си!
-Говориш така, сякаш не си бил жив тогава. Толкова ли си млад? Носферату са ръководени от едно… бебе!
Фангторн изгледа съперника си с празни очи. Челото му леко се набръчка и вените по врата му се издуха. Беше ядосан. Можех да ги оставя да се дразнят цяла нощ, но от една страна нямаше да спечелят нищо, а и от друга… На мен взе да ми става скучно.
-Хей! – провикнах се към Фангторн. Главата му се извъртя към мен и белите му очи изпитателно ме изгледаха. Какво всъщност си мислех? Какво можех да му кажа?
За щастие или съжаление не се наложи да правя каквото и да е. Малагорн прие моя вик и разсейването на жреца за сигнал и реши да предприеме атака. Напълно безшумно тялото му се изпъна като струна и той се стрелна към вампира с насочен меч. Колкото и невероятно да звучи, за първи път намерих нещо красиво в Малагорн. Полетът му, жестовете на тялото, изражението на лицето. Леко прегънатия ляв крак, извивката на гръбнака, високо вдигнатата глава, изпънатата дясна ръка – всичко това се преплиташе в една невероятна композиция от красота и изящество. Сякаш Малагорн бе тренирал специално своя последен полет… към смъртта.
Вече беше на по-малко от метър от целта си, когато Фангторн се обърна, вдигна пръст и летящата фигура лумна в пламъци. Малагорн рязко падна в краката на Носферату без да издаде нито звук. Можех да видя как кожата му се подуваше. Огромни мехури бълбукаха по повърхността й, пукаха се и на тяхно място никнеха нови. Но той не каза нищо. Не изстена нито веднъж. Вместо това просто вдигна меча си и прониза Фангторн в стомаха, карайки доволната му усмивка да замръзне в болезнена гримаса.
-Не! – изкрещя той и падна на колене. Малагорн вече бе мъртъв, но по лицето му, миг преди да стане на прах, можеше да се види неговата усмивка – усмивката на победата.
Очите на умиращия вампир бавно започнаха да потъмняват. Придобиха мръснобял отенък.
-Странно! – засмя се Фангторн. – Имах такива големи планове, а с един най-обикновен вампир не успях да се справя.
Очите му продължиха да потъмняват, докато не станаха катраненочерни.
-Време е! – каза той и в следващата секунда тялото му се възпламени като това на Малагорн. Само за минута то се превърна в пепел. Мъглата се разнесе и аз останах сам насред площада. Наблюдавах прахта, която двете тела оставиха след себе си и не можех да възприема всичко, което се случи. Стана толкова бързо и неочаквано. Нима свърши? Нима аз победих? И то без да направя абсолютно нищо?
Победих!
Но какво спечелих? Желанието за смърт се засили още по-силно. Сега вече нямах смисъл в съществуването си. Какво се очакваше да правя? Малагорн беше мъртъв. За Глутницата не бях чул нищо след онова жестоко нападение. Май им дойде доста тежко. А Отцепниците… Нямах повече работа с тях. Те ме използвах. Едва сега осъзнах каква беше моята роля в техния толкова гениален план. Малагорн. Знам, че бях прав.
Седнах на една пейка и се загледах към небето. Дали и ние отивахме там? Дали Лиана беше там? Смъртта остана единствената ми алтернатива. Вече нищо не ме спираше. Нямаше повече надежди, очаквания, цели. Само…
-Здравей, Дарил!
Този глас! Не би могло!
-Лиана!? – обърнах се, очаквайки най-лошото, но тя стоеше пред мен. Беше толкова истинска.
-Аз… сънувам, нали? – исках да бъде сън, от който никога да не се събудя.
-Не – прошепна нежно тя и се приближи до мен. – Не е сън.
-Но как… Аз… Имам предвид…
Тя допря пръст до устните си и ме прегърна. Ръцете й се обвиха около кръста ми и телата ни се вплетоха в едно. Усещането беше напълно реално.
-Не разбирам – едва чуто изрекох, загледан в прекрасното й лице.
-Не говори! – каза тя и долепи устни до моите. Целувката продължи само няколко секунди, но на мен ми се стори като миг от вечността. Нещата започнаха да стават твърде хубави, за да са истина.
-Казвала ли съм ти колко те обичам? – прошепна на ухото ми Лиана и отново ме целуна.
-Защо си тук? Ти не си истинска, нали?
-Да – усмихна се тя и лицето й засия. – Ти ме повика Дарил.
-Аз?
-Ти искаш нещо много силно. Аз съм тук, за да ти помогна да го осъществиш. Просто един фрагмент от болния ти мозък.
-Намекваш, че съм луд?
-Не – отново се усмихна тя. – Ти си отчаян. Прегърни ме и не ме пускай!
Едва сега разбрах за какво говореше. Слънцето бавно започна да се показва на хоризонта. Кожата ми засъска и малки мехурчета се появиха по ръцете и лицето ми. Лиана се беше притиснала и непрекъснато повтаряше колко ме обича. Не чувствах болка. Гледах прекрасната й кожа и не мислех за друго. Миг преди слънчевите лъчи да ме погълнат в смъртоносната си прегръдка, тя впи устни в моите и пламна заедно с мен. Но кожата й оставаше чиста и нежна. Пламъците сякаш я заобикаляха, прекланяйки се пред съвършената красота.
И аз изгорях, но умрях щастлив в прегръдките на любимата жена. Какво по-хубаво от това? Сега сме заедно някъде там и гледаме вас.

Гъста мъгла се спусна над града с настъпването на дванайсетия час. Кучетата надаваха периодично тъжен и продължителен вой. Малките улички около площада в центъра бяха пусти и нямаше разхождащи се двойки както други вечери. Дори редовните “жители” – двама скитника, които имаха картонени къщи в източната част – също липсваха. Усещах аромат на смърт и кръв във въздуха. Бръкнах в джоба си и извадих писмото.

“Не мисля, че заслужаваш някакво обръщение, затова ще си го спестя. Времето лети бързо, Дарил. Започнахме война, която постепенно се персонализира прекалено много. Ти може и да печелиш от нея, но аз… Ще се наложи да се повторя: времето лети бързо, твърде бързо. Губя не само това време, а и ресурси, за да преследвам теб. Насочвам огромна част от вниманието си върху теб и това води до силни протести от страна на останалите, които се чувстват лидери на кланове. Не че ме е грижа тяхното мнение, винаги мога да ги накарам да замълчат, но като се замисля… Защо? Та ти си един от нас, Дарил. Нима не сме се отнасяли добре с теб, че реши да не предадеш? Какво всъщност те превърна в толкова силен и жилав противник ме интересува мен? С какво си по-различен от останалите вампири, които са били просто “дарени” с живот? Вероятно никога не ще науча. Искам да знаеш обаче, че ти беше… достоен противник.
Но нека се върнем на темата. Искам да сложа край на тази безсмислена лична война, която си повел срещу мен без дори да знам защо. Нека се срещнем, да се изправим един срещу друг. Само аз и ти. Предполагам, че отговорът ти ще е отрицателен, но аз се погрижих да те заинтересовам. Вероятно помниш атаката над една от квартирите на тези жалки ловци, с които ти ни “изневери”. Това беше един вид тест, при който изпробвах новите си играчки. Те се справиха перфектно, но не убиха всички както сигурно си помислил. О, не! Имам си един пленник тук, към който, сигурен съм, ще проявиш интерес. Твоят приятел Валор е наистина силен и може още дълго време да издържи на мъченията. При мене са едни от най-добрите специалисти в тази област. Могат да му причиняват нечовешка болка с дни и той пак да е на линия за още. Защо не сложиш край на това? Приеми предложението ми. Ако спечелиш и ме убиеш, ще си вземеш обратно приятеля и, кой знае, може и край на войната да сложиш. Ако аз те убия… Надали ще ти е интересно, и без ще си една купчина прах. Ще те чакам на площада в центъра, точно в полунощ след три дена. Ако не те видя, ще убия Валор и ще окача тялото му на кулата.
Ще те чакам!”

Прочетох писмото още няколко пъти с надеждата да прозра някъде между редовете истинските намерения на Малагорн, но не можех. Всичко изглеждаше толкова чисти, кратко и ясно. Въобще не беше в негов стил. Нима толкова силно желаеше да сложи край на тази… персонализирана война, както я нарече? Странно е. Малагорн е всичко друго, но не и директен, поне не чак толкова.
Погледнах за пореден път листа хартия, след което го накъсах на десетки по-малки парчета и ги хвърлих по посока на вятъра. Те се понесоха свободни с въздушната струя и потънаха в гъстата мъгла. Не виждах на повече от пет метра и въобще не можех да преценя ситуацията. По всичко личеше, че вампирите се бяха погрижили мястото да е празно и тихо. Убеден съм, че на всяка пресечка има по един или двама, за да пазят от нежелателни гости. Време беше за разчистване на сметки.

Малагорн седеше в покоите си и отнесено наблюдаваше пламъците в горящата камина. В ръцете си държеше лист хартия, чието съдържание вече знаеше почти наизуст. Погледна часовника си и се намръщи. Оставаха три часа до срещата с Дарил. Сведе поглед към писмото и се замисли за момент, след което го смачка и го хвърли в огъня. Огнените езици моментално се обвиха около уязвимото парче хартия и за секунди го “изядоха”. Остана единствено малко пепел, която се смеси с останалата на дъното на камината.
-Пепелта е единственото нещо, което не си струва да виждаш – каза Малагорн и се обърна към Вейл, който в този момент влезна.

“Минаха много години, Малагорн. Искам да знаеш, че се гордея с това, което сторих и никога… НИКОГА… не ще потърся прошка за което и да е от действията си. Твоето всемогъщество не ти дава правото да си играеш на Бог с човешката раса. Вампирите винаги са били в сянка и винаги ще бъдат в сянка. Нима ти си по-различен, че да променяш неписаните закони, властващи от дълги векове.
Но като споменах всемогъщество се сетих за нещо друго. Изглежда напоследък си се отчаял. Използва Хагсуорн за примамка (от което Носферату не останаха много доволни), за да ме убиеш посредством цял отряд от програмирани убийци. Разочароваш ме, Мал! Нали мога да ти викам Мал? Очаквах нещо по-директно. Защо пък не и по-лично. Знам, че сега ще кажеш, че не искаш да превръщаш тази война в персонално преследване на една единствена личност – мен, но я си помисли малко! Не ти ли коствах прекалено много? Дори загуби цяла партида от домашно отгледани вампирчета. Ами ако и следващите, които пратиш след мен, се провалят? Можеш ли да преглътнеш загубата на десетки за един? Не, не мисля! Искаш ме, нали? Или по-точно искаш да усетиш прахта ми между пръстите си, знам. Защо пък да не ти дам този шанс. Уморих се, Мал. Твърде дълго съм на тази земя. Наистина не е много за един вампир, но аз… Да кажем, че не успях да се адаптирам към подобен начин на живот. Не е за мен това. Не мога да убивам като хищник, като диво животно, само за да оцелея.
Нека ти предложа сделка. Да се срещнем на площада в центъра на града, в полунощ на третия ден след днес. Да проведен една малка схватка – само аз и ти. Без придружители, без странична подкрепа, без мръсни номера. Ще бъдем двамата и мракът, в смъртоносна прегръдка ще вплетем тела. Ако спечеля, ти ще ми върнеш Валор и може дори войната да приключи. Да, знам за него. Източниците на Отцепниците простират пипалата си дълбоко и сред твоите редици. Много гняв се е събрал срещу ти. Ако ти спечелиш? Ще се отървеш от мен и ще можеш да превземеш света.
Ще те чакам на площада точно в полунощ, заедно с Валор. Предоставям ти златна възможност, не я проигравай лекомислено.”

-Какво смяташ да правиш? – попита Вейл.
-Той сам го каза – това е златна възможност. Няма да я изпусна. Ще сложа край на този цирк. – Малагорн звучеше твърдо и сигурно и все пак нещо го тревожеше. – Но… Има нещо в това писмо, което не ми харесва. На места Дарил открито ми се подиграваше, а това не е в негов стил. Нима до сега е носил маска на лицето си и не е показвал истинската си същност? Не мисля, Вейл. Има нещо нередно.
-Значи няма да отидете – заключи доволно Вейл и се насочи към вратата.
-Напротив. Любопитството ме яде от вътре като червей. Трябва да отида.
-Но… – опита да протестира вампирът, но разбра, че няма смисъл. – Ще кажа да подготвят един отряд.
-Не! – вдигна ръка Малагорн. – Той намекна без подкрепления и това смятам да направя. Единствено ти ще дойдеш с мен. Ще останеш скрит в сенките и ще издебнеш подходящ момент, за да го убиеш.
Огромна усмивка озари лицето на Вейл.
-Да, сър!

Усетих чуждо присъствие във въздуха. Малагорн беше тук. Долавях омразата и гнева му, които таеше към мен. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Бавно извадих меча от чантата си и го вдигнах над главата си. В този момент се сетих само и единствено за нея. Отправих молитвите си към нея и я помолих да ме почака още малко. Нямах илюзии. Малагорн никога не би дошъл сам. Намирах се капан.
-Скоро ще сме заедно, любов моя! Завинаги! И никой не ще ни раздели отново, никога!
Поставих острието на земята и седнах в очакване. Мъглата сякаш все повече и повече се сгъстяваше и ме поглъщаше. Не виждах вече абсолютно нищо на метър разстояние. Можех да бъда издебнат дори и в лицето и пак да не разбера кой ме е убил. Но за щастие щом аз не виждах, следователно и хората на Малагорн не можеха.
-Дарил!
Гневен глас огласи площада. Времето настъпи. Изправих се и стиснах меча здраво в ръка. Тогава се случи нещо странно. Мъглата изведнъж започна да се отдръпва и да очертава пространство с формата на квадрат. След около минута успях да различа образа на Малагорн да се появява в противоположния край. Той също ме видя, но беше прекалено озадачен от ставащото, за да ми обърне внимание. Получи се нещо като арена, клетка, в която двамата бяхме затворени. На където и да погледнехме, виждахме гъст и непроницаем дим.
Силен гръм разтърси фона някъде зад завесата и една фигура бавно изплува от мъглата. Беше същият онзи вампир, който ме посети преди време – Носферату.
-Това е твое дело, нали? – погледна го яростно Малагорн.
В отговор фигурата просто кимна и посочи с пръст към един от ъглите. Димът се разсея като по команда и пред нас се разкри лутащия се Вейл, който изглежда се беше изгубил.
-Казах ме без подкрепления, без придружители – изсъска Носферату и вдигна дланта си. Устните му леко се размърдаха, говореше на непознат за мен език. Въздухът леко потрепна и тялото на Вейл лумна като напоена с бензин факла. Но изглежда пламъците на причиняваха болка на вампира, защото той остана спокоен и не издаде нито звук. Погледна своя господар и едва тогава успях да видя отчаянието, което се четеше в тях. Вейл знаеше много добре какво ще стане с него и че няма кой да му помогне. Извади все така хладнокръвно кинжала си и без да се замисля дори за секунда го заби в сърцето си. Малагорн остана непоклатим като скала въпреки загубата на най-верния си вампир и може би единствената му защита в този час. Носферату изглежда знаеха всичко и щяха да накажат и други неканени гости ако имаше такива.
-Мястото на този смъртен не е тук – каза древният вампир. – Пусни го, Малагорн!
Мъглата смирено отстъпи още няколко метра назад и треперещото и свито тяло на Валор също се появи. Изглеждаше ужасно, но все още дишаше.
-Така да бъде – отвърна Малагорн и хвърли немощния ловец обратно в дима.
-Остави го, Дарил! – спря ме Носферату, когато се опитах да отида при Валор. – Ние ще се погрижим за него. Той ще се оправи. Ти имаш друга работа. – След което потъна обратно от където беше дошъл, оставяйки ни двамата с Малагорн сами.

Тя отново нахлу в сънищата ми. Все така красива и изящна. Вглеждам се в очите й и искам да остана там завинаги. Копнея да обвие ръцете си около кръста ми и да ме целуне отново. Но знам, че това няма да стане. Лиана е мъртва и аз трябва да се отърся от спомена за нея. Но как? Толкова силно я обичам. Тя ме превърна в това, което толкова ненавиждам и все пак… Тя е всичко за мен. Защо? Защо я загубих. Онази стрела бе предназначена за мен. Аз трябваше да съм този, който да се понесе с вятъра.
“Скоро отново ще бъдем заедно, любов моя!”
Всяка вечер ми шепнеше тези думи, които се носеха из въздуха дълго след нейното напускане. Какво ли се опитваше да ми каже? Може би моят час бе настъпил и скоро щях да умра? Мисля, че след смъртта на Хагсуорн, аз изпълних своя дълг. Поправих единствената сериозна грешка, която допуснах през всичките години на живот, ако въобще можеше да се нарече така. Бях готов да посрещна смъртта в лицето и да я приема. Нищо не ме задържаше. Кошмари се редуваха с прекрасни сънища. И във всички се говореше за край.
-Дарил? – Виктор показа главата си през вратата.
-Какво има?
-Няколко вампира искат да говорят с теб – усетих как гласът му леко трепереше. Страхуваше се от тези посетители.
Влязох в помещението, където бяха гостите и останах силно изненадан. Самите Носферату ме посещаваха. Може и това да е идеалната възможност да посрещна края си?
-С какво мога ви помогна? – проявих леко нахалство, което обаче остана скрито за вампирите.
-Разбрахме какво се е случило с… Хагсуорн – произнесе бавно и с плътен глас един от петимата.
-Нямах друг избор. Той сам дойде при мен, търсейки смъртта си. Предпочиташе аз да го убия, защото знаеше, че ще стане бързо и безболезнено. Видях какво сте сторили с ръката му. Грозна гледка.
-Разбирам. – Вампирът остана спокоен и безизразен. Нито една бръчка по многохилядното му лице не помръдна. Той просто се изправи и каза:
-Срещата ни ще продължи друг път.
След което петимата се насочиха към изхода с бавна стъпка. Обърнах се към Виктор и въпросително вдигнах рамене. Не успях да разбера целта на тяхното посещение, но каквото и да е било, те със сигурност го постигнаха. Друго обаче ме озадачи. Бяха минали само два часа от битката ми с Хагсуорн, а те вече знаеха и дори успяха да дойдат. Не знаех, че разстоянието от Румъния до Трансилвания се изминава толкова бързо.
-Виктор! – провикна се някой от охраната.
-Да?
-Мисля, че ще искаш да видиш това.
Двамата излязохме навън и погледнахме в посоката, която сочеше вампирът. Зад една от близките сгради бушуваше силен огън. Първоначално не видях нищо странно и интересно в обикновен пожар, но се оказа, че греша.
-Погледни! – Виктор ми подаде бинокъла като не сваляше очи от мястото.
-Какво толкова? – възкликнах аз и усмивката ми замръзна при вида на няколко десетки добре екипирани вампира, които просто си седяха там и сякаш се любуваха на пламъците около тях.
-Какво по дяволите?
-Това е отряд на Малагорн! – подхвърли с треперещ глас Виктор. – Виж ги само. Не са ли великолепни?
-Скоро няма да бъдат.
-Перфектните машини за убиване – никой не обърна внимание на саркастичната ми забележка. – Не чувстват болка, глад, климатични условия не им влияят Сега умират, а не им пука, защото не го знаят. Пепел с пепелта се смесва. Прекрасни са!
Оставих Виктор да се радва на ужасяващата картина и се прибрах вътре. Носферату направиха това сигурен съм. И имаше скрито послание. Но какво искаха да ми кажат?

“Провалът не е нещо, което толерирам. Всеки път щом чуя за грешките на някой некадърен вампир и ледената ми кръв закипява. Искам да хвана жалкия нещастник и да късам кожата му парче по парче. Нека страда, нека умре в нечувани мъки. Всяка грешка трябва да се наказва. Какъв владетел бих бил ако прощавам на всеки? Ще ме помислят за слаб, безхарактерен. Ще започнат да си правят каквото поискат. Не! Това е недопустимо. Време е да се научат, че от тях се иска само и единствено съвършенство. Ако не могат да го предложат, по-добре да бягат далече. Обещавам, че ще им дам голяма преднина преди да пратя истински вампири по петите им.”
Малагорн затвори дневника си и бавно се изправи. Вейл и два вампира от научния персонал плахо пристъпваха от крак на крак в дъното на стаята. Те знаеха, че нещо лошо ще последва и никой от тях не искаше да е тук в този момент. Предводителят им вдигна едно сребърно копие от пода и го заоглежда без особен интерес.
-Нека един от вас ми повтори, това което чух преди час – обърна се към двамата учени Малагорн. След това погледна Вейл с леденостудения си поглед и му направи знак да отстъпи в страни.
-Чакам! – подкани ги отново.
-Ами… – заекна един от вампирите. – То…данните сочат…нали се сещате…искам да кажа…всъщност…ами…
-Млъкни! – изкрещя изведнъж Малагорн и хвърли копието към нещастника. То го прониза право в сърцето и той се строполи на пода под формата на купчина прах.
-О, прости ми, не! – подскочи другия учен и залепи гръб за стената.
-Бъди кратък и ясен…и може да те оставя жив – прониза го Малагорн с огненочервените си гневни очи.
-Отрядът начело с Лестър е мъртъв – измрънка светкавично вампирът и си пое дъх.
-Би ли ми отговорил на един въпрос. Как цяла група от перфектно тренирани убийци е била убита просто ето така, със замах на ръката?
-Не сте далече от истината – намеси се Вейл. – Нашите източници докладваха, че група от странно изглеждащи хора, по вероятност вампири, само са посочили с пръст хората ни и те са пламнали като напоени с бензин факли.
-Сериозно? – усмивка грейна на лицето на Малагорн. – Значи и те се намесиха.
-Сър?
-Отведи този нещастник и го убий пред останалите. Нека да видят какво ще се случи с тях при втори подобен случай.
-Не! – задърпа се ученият и направи опит дори да се защити. – Недейте!
-Глупак!
Вейл го удари по главата с огромната си ръка и сложи край на жалката му съпротива, след което го хвана за крака и го завлечи след себе си.
“Носферату!”
Дали още го помнеха? Казват, че тези вампири никога не забравяли. Особено ако се отнася за враговете им. А Малагорн беше най-големият им враг. Все още виждаше полето щом затвореше очи.
Беше началото на март, 1230 година. Войските на Епирския владетел водеха ожесточена битка с българската армия. А какво обичаха най-много вампирите? Война. По време на големи сражения като това, те можеха да отмъкнат стотици войници без някой да ги забележи. Точно тогава вампирите на Малагорн срещнаха тези на Носферату. Всички искаха едно и също – храна. Но никой не желаеше да споделя. Трябваше да имат всичко само за себе си. Избухна още една битка, която се водеше на фона на другата. Тя остана незабелязана за простосмъртните, но вампирската история никога не ще я забрави. Хиляди жертви бяха дадени и от двете страни и точно когато всичко изглеждаше, че ще свърши без победител, Малагорн лично изтръгна сърцето на жреца на Носферату. В онези времена тайната на вампира беше най-святото нещо, което можеше да съществува. Поради тази причина няколко пъти по-силните вампири на древния клан предпочетоха да се оттеглят без да използват каквито и да е магически сили. Те избягаха и се укриха дълбоко в пещерите на Балканския полуостров. Никой повече не чу дума за тях, с което Малагорн реши, че е сложил край на вида им.
-Те се върнаха и щяха да ме потърсят. Сигурен съм.
-Кои са те? – попита върналият се Вейл.
-Една тяхна притча гласи, че те са създадени от пепел и един ден на пепел ще се превърнат – не му обърна внимание Малагорн. – Пепел при пепелта, прах при прахта, както казват смъртните. Разбрах посланието им.

Напоследък кошмарите не ме оставят на мира. Всяка сутрин щом затворя очи, образи на смърт и болка спохождат съня ми. Не знам дали това е лоша поличба, но със сигурност мога да кажа, че ме притеснява. Отново, целият облян в студена пот, отворих очи. Сънувах как Малагорн ме издебва в гръб и безпощадно забива острието си в мен. Но аз не умирам. Седя и го гледам. Времето сякаш спира и моят враг разполага с цялата вечност, за да се гаври с мен по най-жесток начин. Може би наистина виждах своя край. Може би един ден Малагорн ще успее да ме победи. Кой знае?
Затворих саркофага и погледнах часовника. Минаваше осем. Образи на гърчещи се вампири спохождаха съзнанието ми дори когато бях буден. Това, което видях преди три дена в пещерите на Носферату не ще забравя никога. Експериментите, които провеждаха със себеподобни, надхвърляха границите и на най-смелото въображение. Причината, поради която се престраших да отида отново там след толкова години, беше Хагсуорн. Разкритието, че той е още жив, ме изненада до известна степен. От по-древните вампири знаех, че Носферату никога не пускат жив някой ако са решили, че трябва да умре. Лицата на жреците останаха каменни при съобщаването на новината, но аз чувствах, че те искат да се доберат отново до избягалата жертва.
-Дарил! – познат глас крещеше гневно името ми. -Дарил!
“Хагсуорн?”, останах много очуден. Бавно отворих вратата на подземието и погледнах към улицата. Там, с вдигнати ръце, стоеше единственото мое творение и ме зовеше. Направих знак на пазачите, които също бяха чули разгневения вампир и се бяха приготвили да го убият, да се приберат и излязох отвън.
-Здравей, Хагсурон! – усмихнах се аз и затворих плътната метална врата.
-Защо си направил това? – попита с огромна доза укор с гласа си.
-Какво съм направил? – много добре знаех за какво говори, но ми доставяше удоволствие да си играя с него.
-Не се прави на интересен, Дарил! Прекарах четвърт век в страх. Бягах и се криех. Тичах от град на град, от държава на държава. Но в крайна сметка им се изплъзнах. Не си мисли, че ме забравиха щом напуснах пределите на пещерата им. О, не! Те ме преследвах със злоба и без капка милост. Не се спираха пред нищо и никой, за да намерят новото ми местоположение. И всичко това заради теб. В началото се питах защо, но след време осъзнах каква е силата на тези вампири. Стигнах до извода, че и аз бих постъпил по същия начин на твое място. Простих ти.
-Простил си ми? Това, което стори през последните няколко дни прошка ли ми казваш? Ами Лестър? Глутницата обвини мен за неговата смърт…
Хагсуорн внимателно ме огледа от глава до пети и се замисли за момент.
-Знаеш ли, – каза той – в пирамидата аз те мислех за могъщ и силен вампир. Доверих ти се! След това ти прояви слабост, уплаши се. Разбирам те. На всеки може да се случи. Когато изпълзях от сенките реших да те потърся. Помислих си, че с годините си придобил смелост и опит. Превърнал си се в това, в което те мислех първоначално. Твоето име се оказа доста популярно сред вампирските среди. За съжаление единствено те плюеха и описваха десетки начина, по които да умреш. В началото те защитавах, защото не знаех истината. Един ден обаче какво дочуха ушите ми? Предател? Дарил? Дълго отказвах да повярвам, докато не се убедих с очите си. Започнах да те следя, да си водя записки за всичко, което правиш. Нуждата от отмъщение за това, което ми причини, напираше в мен. Какво можех да сторя?
-А Лестър?
-Това беше просто съвпадение. Преди няколко години нещастникът ми се изплъзна и онази вечер пътищата ни се пресякоха… в удобен момент. Останалото не го очаквах, но не мога да си кривя душата и ще ти призная, че останах доволен.
Стиснах здраво дръжката на меча, който кротко си висеше на кръста ми. Предчувствах, че Хагсуорн не е дошъл само да си поговорим.
-Аз вече съм мъртъв, Дарил! – стисна зъби той. – Този път Носферату ще ме намерят. Прекалено съм изморен, за да бягам още трийсет години. Дойдох тук за да ти отмъстя за всичко, което ми причини. Може и да ме убиеш. Да! Но може и аз да имам този късмет. Шансът ми е петдесет на петдесет Ако седя и чакам онези садисти да стигнат до мен… Тогава няма да мога въобще да опитам да пронижа подлото ти предателско сърце.
Погледът ми се спря на дясната му китка, която беше покрита с ръкавица, за разлика от лявата.
-Какво се е случило с ръката ти? – попитах.
-Не е твоя работа! – сопна се Хагсуорн и изтегли меча си.
-Какво се е случило с ръката ти? – повторих въпроса си. Образът на отсечения пръст, който не се беше разпаднал на прах, изплува пред очите ми. – Колко пръста имаш? Четири?
-Жалък нещастник! – изкрещя Хагсуорн. – Това е работа на онези вампири от клана Носферату. Те проведоха някакви опити над мен и сега ръката ми старее. Не знам какво направиха, но…
Той мъкна и много бавно махна ръкавицата. Гледката на беше никак приятна. Изглеждаше сякаш е лежала в гроб над век и червеи са яли плътта. На места костите дори се белееха.
-Скоро ще я загубя напълно – допълни Хагсуорн. – Ако още съм жив.
-Как разбра къде съм? – зададох друг въпрос аз.
-Има ли значение? Нека и аз имам своите тайни.
-И сега? – знаех отговора, но чувствах, че с всяка измината секунда, която печелих, Хагсуорн все повече се изнервяше и можеше да направи някоя грешка.
-Време е да умреш!

“Малко разум може да му бъде от полза.”, беше казал Малагорн. “Оставете само това, което и на нас ще ние е полезно.”
Лестър се обърна към малкия си отряд безмозъчни войници и се усмихна. От една страна той беше като тях, но и се различаваше Имаше нещо в него, което го издигаше над тяхното ниво. Той умееше да мисли. Това го изпълваше с гордост и вдигаше духа му. Всички тези “роботи” приемаха неговите заповеди без капка умисъл. Не се замисляха и не поставяха под въпрос командването му. Лестър нямаше спомен за своя живот, но това не го бъркаше. Той дори не подозираше, че е жив. Не осъзнаваше значението на тази дума. Знаеше само как да убива и толкова. Но при него нещата стояха по друг начин. Един образ му даваше сила да продължава все напред. Всяко лице, чийто живот отнемаше, Лестър сравняваше с него… с Хагсуорн. Това беше неговата цел и нямаше да спре пред нищо за да я изпълни.
Заповедите бяха ясни. Дадоха му малък уред и му наредиха да следва маркирания обект. Той ще ги отведе до скривалището на предателите. След това се иска само да убива, а в това хората му бяха несравними. Перфектните редици вампири чакаха да им бъде даден знак. Лестър премести меча си на лявото бедро и вдигна ръка.
-Следвайте ме! – изкрещя той и колоните се понесоха по мрачните улици на Мадрид.
Половин час по-късно точицата на малкия екран спря и Лестър направи знак на групата да се приготви за предстоящата битка. Той се приближи до ръба на близката сграда и надникна. Успя да различи двама души, които седяха на не повече от пет метра един от друг и разгорещено говореха. Върна се обратно при хората си и поиска уред за нощно виждане. Нагласи го внимателно пред очите си и се върна обратно. Сега успяваше да различи много повече. В лицето на единия от вампирите разпозна Дарил, за когото бе предупреден от Малагорн, че е много опасен и трябва да бъде убит на всяка цена. Лестър бавно се вгледа в другия участник в разговора, но не успя да зърне чертите му, защото носеше качулка, която плътно покриваше главата.
Малкото мозък, който все още функционираше в главата на бившия ловец, му подсказа да изчака малко, за да види как ще се развият събитията. Не след дълго мистериозният странник изкрещя:
-Време е да умреш!
Фигурата се стрелна към Дарил с насочен меч и качулката се свлече от рязкото движение. Вампирите полетяха впити в смъртоносна схватка на живот и смърт. Искри къпеха нощното небе и се сливаха с ярките звезди. Гневни викове заглушаваха виенето на уличните кучета. В този момент Лестър се вгледа в лицето и дъхът му спря. Това беше той. Неговият най-омразен враг стоеше пред него и дори не подозираше за опасността, която го дебнеше. Моментът настъпи. Време бе за отмъщение.
Лестър забрави за всички вампири, които го чакаха в уличката зад него. Единствено Хагсуорн съществуваше за него в този момент. Той вдигна меча си и се засили с всичка сила към биещите се вампири без да мисли за собствената си защита.
-Умри! – крещеше той и размахваше острието над главата си. – Умри!

Битката с Хагсуорн се оказа по-трудна отколкото си мислех. С годините той бе придобил повече сила и бързина, а аз само бягах и се криех. Чувствах как отслабвам и съвсем скоро ще се предам. Исках да сложа край на всичко като промуша жалкото му сърце. Тъмната ми душа го желаеше силно, но тялото отказваше да се подчини. С всеки следващ удар аз все повече и повече подгъвах колене. Нямах сила дори да полетя във въздуха. Наложи се да потърся убежище на земята, а скоро щеше да ме спаси единствено чудо.
В този момент обаче зад нас се разнесе яростен писък:
-Умри!
Успях да разпозная Лестър, който тичаше с вдигнат на главата си меч и крещеше. Нито за миг не се изненадах от неговото появяване. След якето, което намерихме в разрушената квартира на Глутницата, предположих какво може да е сторил Малагорн. Хагсуорн обаче, за разлика от мен, се обърка и за миг дори оголи опасно много гърдите си. Моето внимание, за съжаление, също беше насочено в друга посока, за да мога да се възползвам от предоставената ми ситуация.
-Умри! – изкрещя отново Лестър и този път и двамата към кого бяха насочени гневните излияния. Без да се замисля, Хагсуорн вдигна меча си и го хвърли към тичащия вампир. Острието се заби в гърдите му и той рязко спря. Погледна ни за секунда и се понесе с вятъра. На мен не ми беше необходима втора покана. Пронизах “детето” си право в сърцето.
-Съжалявам, Хаг, но трябва да поправя грешката си! Всяка история си има край.
Той ме погледна и успя единствено да промълви:
-Името ми е Хагсуорн.

-Малагорн! – крещях. Пяна избиваше по устните ми. Гняв и омраза пречеха на мозъка ми да мисли трезво. Черна пелена се беше спуснала пред очите ми и не му позволяваше да виждам нищо друго освен него.
-Малагорн! – отново извиках. Знаех, че е тук. Усещах присъствието му. Миризма на мърша се носеше из въздуха. Чувах викове, ужасяващи крясъци и предсмъртни стонове се носеха около мен, но те оставаха заглушени. Болката, омразата, гневът караха студената ми кръв да пулсира безмилостно във вените ми. Сърцето ми сякаш оживя и заби по-силно от всякога. Ръцете ми инстинктивно поваляха всеки вампир, дръзнал да се изправи на пътя ми. Пръстите ми потъваха в кожата и откъсваха гръкляна. Като на съм се носех из тесните помещения. Стените наоколо бяха обагрени в алено червена кръв – човешка кръв. Но аз не знаех къде се намирам. Имаше ли значение? Той е някъде наоколо. Само това е важно.
-Малагорн! – изкрещях за трети път. Една сянка премина на кървавия фон и потъна в дъното на коридора. Това беше той. Почувствах го. Усетих зловонния аромат на кожата му. Злото, което влачеше след себе си, оставеше ясно различими следи по пътя си. Черна диря от смърт и безочие се въргаляха по пода и се гърчеха при всяка капка кръв, която ги докоснеше.
-Дарил! – повика ме. Чух го. Покани ме на собственото си погребение. Нима се нуждаех от повторна покана? Влетях с всичка сила в помещението готов за битка на живот и смърт. И там беше той. Изправен в центъра на стаята, Малагорн държеше две остриета, по които още капеше топла човешка кръв.
-Тук съм, Дарил! – усмихна се той и вдигна оръжията си. – Искаш моята кръв, нали? Жадуваш да вкусиш от силата и могъществото, които мога да предложа.
Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна:
-Отричай колкото искаш, но аз го чета в очите ти. Ти си като отворена книга за мен, Дарил. Знам всяко твое желание, всяка твоя мечта, всяка твоя слабост. Ти не можеш да се мериш с мен.
Малагорн отстъпи крачка в страни и зад него, сгушена в мрака на ъгъла, лежеше Лиана. Лицето й беше бледо и изпито, но това беше тя.
-Какво става тук? – не можех да повярвам. Видях със собствените си очи как тя загина. Това не можеше да е истина.
-Истината боли, нали? – погледна ме Малагорн и хвърли единия си меч към незащитеното тяло на Лиана. Острието прониза сърцето й и тя се разпадна на прах, потъвайки в черната тъма.
-Не! – желанието ми за мъст се засили още повече. Сграбчих собствения си меч и безразсъдно се хвърлих срещу Малагорн. Той просто клекна необезпокоявано и прониза открития ми стомах.
-Губиш! – усмихна се злорадо и изтегли острието. Агонията ми бе заглушена от нова вълна предсмъртни писъци, които огласиха коридорите.

-Дарил! Дарил! Събуди се!
Бавно отворих очи и погледнах Виктор, който се беше надвесил над мен. Лицето му имаше много угрижен вид.
-Какво се е случило? – попитах, предвкусвайки лошите новини.
-Връща ме се в Испания – каза Виктор и сведе отчаян поглед надолу. – Засякохме сигнал на Глутницата. Изглежда Малагорн е направил своя ход. Квартирата на ловците в Мадрид е нападната от първите супервампири. Вече официално сме във война с човешкия род. Време е и ние да действаме.
-Как? – полюбопитствах. През всичките тези дни тук не бях видял достатъчно вампири, които да се опълчат срещу Малагорн и неговата армия.
-И ние имаме нашите тайни – усмихна се загадъчно Виктор и излезе от стаята ми, оставяйки ме да си блъскам главата над последните му думи.

Мадрид.
На следващия ден.
Бутнах леко вратата на квартирата на Глутницата или поне това, което беше останало от нея. Измъченото парче метал изскърца жално и падна с трясък на земята. Тесните коридори от съня ми бавно изплуваха в съзнанието ми. Реалност и фантазия се преплетоха пред очите ми. Разлика нямаше. Аз бях сънувал техния край. Аз видях техния край.
Но дали и той беше тук? Не! Във въздуха се носеше единствено мириса на разложено месо. Телата на нещастните ловци бяха накълцани по изключително жесток начин от безчувствените вампири. Кръв покриваше всички стени. Живописни картини на болка, страдание и отвращение красяха дългите коридори. Едва премигващите лампи, където ги имаше, придаваха изключително мрачен и подтискащ вид на цялата обстановка. Дори и най-железните нерви биха се пречупили при вида на толкова много кръв и човешки части, търкалящи се навсякъде.
-Дарил! – извика Виктор. – Ела да видиш това.
Това, което вампирът ми сочеше, представляваше отсечен пръст с красив сребърен пръстен на него.
-Какво гледам? – недоумявах какво се опитваше да ми посочи Виктор. Подобни украшения не са нещо необикновено за хората.
-Погледни надписа.
Едва сега забелязах, че от едната страна на пръстена имаше букви. Внимателно вдигнах пръстта и се вгледах. Думата “Хагсуорн” величествено красеше малкото парче метал. Хагсуорн? Хагсуорн! Никога не съм мислел, че пак ще се сблъскам с това име. Това беше единствената ми грешка, която направих в миг на слабост. Той беше единственият човек когото си позволих да превърна в един от нас. Прекарахме заедно две трудни години, но после Хагсуорн претърпя… инцидент. Играехме си с огъня и той се опари. Счетох го за мъртъв онази нощ.

1857 година.
Някъде в Трансилвания.
Двамата с Хагсуорн обикаляхме гората в търсена на някое животно, което да задоволи глада и жаждата ни. Вече осем часа мразовит вятър безжалостно ни блъскаше в гърбовете, а надежда за каквото и да е липсваше. Малко след един в далечината се появиха светлини.
-Прилича на село – вгледах се, като се надявах да различа нещо в мрака. – Ще се промъкнем и ще задигнем някое животно.
-Да вървят по дяволите животните – възкликна Хагсуорн. – Искам да опитам човешка кръв, Дариъс. Писна ми от тези безвкусни зверове и домашни питомци. Имам нужда да сочна, вкусна, мека, топла, кръв, която да се стича от врата на някои нещастен селянин.
-Не! – отсякох твърдо аз и се надявах с това да приключим разговора.
-Не ли? – за съжаление Хагсуорн беше започнал да проявява собствена воля и направи опит да ми се противопостави. – Погледни се, Дариъс! Храниш се на три-четири дни веднъж, вечно си уморен, отпаднал, едва се движиш. Вампирът не е роден, за да ловува животни, а хора. Това е в неговата природа. Защо се опитваш да отречеш своя произход?
-Не смей да ми говориш за какво е бил създаден вампирът. Ти нищо не разбираш. Живял си… Колко? Две години? Какво знаеш ти за вампирите?
-Повече от теб, както изглежда – изписка обидено Хагсуорн и се затича към селото. Много добре знаех какво се кани да стори. Единственото решение беше да го спра. Но понякога съдбата може да си изиграе лоша шега. Аз сбърках. Мястото въобще не представляваше село, а светилище. Светлините, които виждах от далече всъщност идваха от множеството факли, които обграждаха входа. Високо в скалите беше издълбан странен и непознат за мен до този момент знак – вампирски зъби, погълнати от пламъци.
“Вампири?”
Трудно ми беше да повярвам. Не знаех за култ в тази част на страната. Мислех, че всички кръвопийци обитават долините където е и свежата кръв. Тук, в неприветливите и безжалостни гори, хора трудно се намираха… редовно. Любопитството ми надделя и аз прекрачих прага на пещерата. Силна миризма на тамян удари носа ми. С всяка следваща стъпка, която правех към вътрешността, се засилваха и напевните гласове, които чувах.
-Остави ме, урод!
Гласът на Хагсуорн отекна и ехото се разнесе из тесния тунел. Изглежда не беше в много добро положение. Прилепих тялото си към стената и бавно надникнах зад близкия ъгъл. Очите ми срещнаха тези на Хагсуорн, но вместо да си замълчи, глупакът се развика с цяло гърло:
-Помощ, Дариъс! Тези искат да ме убият. Спаси ме!
За по-малко от секунда бях наобиколен от дузина странно изглеждащи същества, които ме събориха на земята и вързаха ръцете и краката ми.
-Още гости!
Гласът дойде над мен. Опитах се да вдигна глава, но вампирите ме притискаха прекалено силно.
-Как наричате вашия култ? – попитах аз.
-Култ? Култ! – вампирът се разсмя с цяло гърло, а малко след това и останалите последваха примера му.
-А какво сте тогава?
-Изправете го! – заповяда същият вампир щом успя да се успокои. – Ние не сме култ.
Вгледах се в лицето му. Очите му бяха изцяло бели като сняг, а кожата гладка и чиста. По време на трансформацията, лицето на обикновения вампир търпи известни промени на кожата, при което на места тя не винаги се връща както е била в началото. И въпреки това, съществото пред мен беше вампир. Потвърждаваха го изящните зъби, които надничаха срамежливо изпод устните му. Сякаш те се раждаха трансформирани чудовища и не притежаваха умението да приличат на хората.
-Какво си ти?
-Носферату – каза с гордост в гласа вампирът. – Всички кръвопийци са наши потомци. Просто когато хората започнаха да ни преследват заради ужасяващия ни външен вид и начина ни на хранене, някои от нас успяха да се приспособят към новите условия и да еволюират. Те се сляха с “храната” и се научиха да живеят с нея. Научиха се да оцеляват. Тези, които се провалиха, се скриха в пещери и подземия и постепенно бяха забравени. Възстановихме стария град Слордингород и се укрихме там.
Докато слушах разказа внимателно огледах мястото. Имаше близо двадесет вампира и само един изход, който беше блокиран за момента. Хагсуорн беше вързан над огромен котел с вряща течност. Изглежда Носферату са се готвили за някакъв ритуал, но за съжаление някой ги е прекъснал.
-Какво ще правите с нас? – осмелих се да попитам.
-Теб смятам да пусна, защото не си направил нищо нередно срещу нас, но него… – вампирът погледна Хагсуорн. – Той ще бъде принесен в жертва на боговете. Твоят приятел прекъсна нашия ритуал за богата на кръв година и сега ние може да умрем от глад. Трябва да умилостивим гнева на всевишните.
-Чудесно – усмихнах се аз. Направих всичко възможно, за да изглеждам като най-щастливото същество на планетата в този момент. Но когато се замисля, всъщност не съм много сигурен дали постъпих правилно. Бях сгрешил с него и нещо в мен ми каза, че сега е чудесен момент да поправя тази грешка. Носферату щяха да го убият и аз отново щях да бъде сам… и свободен от тази напаст.
-Какво? – Хагсуорн ме изгледа с учудване. Можех да прочета засилващия се страх в очите му. – Нима ще ме оставиш на тези изроди? Дариъс? Недей така, приятел!
-Съжалявам! – прошепнах аз и глътнах дълбоко болката и вината, които изпълваха прокълнатата ми душа в този миг. – Съжалявам! – бавно се обърнах и закрачих към изхода.
-Не! – виковете на излъгания вампир отекваха из тунела още дълго след като напуснах. – Ще ти го върна, Дариъс, ще те пипна!
“Съмнявам се!”

-И какво стана после? – попита Виктор, който мълчаливо следеше разказа ми.
-Не знам – вдигнах рамене. – Реших, че те са го убили същата нощ. Изглежда обаче, че е успял да се измъкне. И сега търси отмъщение. Вероятно той е основната причина за всички грешки до този момент.
-Виктор! – един от вампирите ни повика при себе си.
-Какво има? – попитахме и двамата едновременно. Разпрано яко, лежащо на пода, беше привлякло вниманието на Маурис.
-Емблемата не е същата като на останалите якета и все пак е на Глутницата – заключи Виктор щом разгледа предмета. – Какво мислиш?
-Няма какво да мисля – усмихнах се аз и вдигнах яката. Името на всеки ловец беше избродирано от вътрешната страна. Опитът понякога може да се окаже полезен. – Лестър?
-Познаваш ли го? – погледна ме Виктор. Очите ни се срещнаха, но аз предпочетох да запазя мълчание.

Лестър стоеше в центъра на голяма стая. Стените, таванът, подът бяха покрити в черно. Нямаше врата, нямаше прозорци. Очите му нервно търсеха източника на бледата червеникава светлина, която срамежливо си играеше по тялото му, но без особен резултат. За момент дори си помисли, че самият той я излъчваше, но това беше невъзможно.
“Нали?”
Времето забави своя ход. Опитваше се да отброява секундите, но винаги или се объркваше, или забравяше до къде е стигнал. Напълно отчаян, когато беше изминала цяла вечност според собственото му броене, нещо се размърда. Чувстваше го. Страх го беше да си го помисли, но го и усещаше. Бавно сведе поглед към голите си гърди. Червената светлина, която очевидни излизаше изпод неговата кожа, се променяше. Малки сенки се заиграха върху тялото му. Чрез бързи и резки трансформации те изобразяваха различни същества, които се нападаха, разкъсваха, ядяха, подритваха. Можеше да усети топлата им кръв как попива в настръхналите косъмчета по гърдите. Каквото и да опитваше, за да ги разкара, те си оставаха там. Едни изчезваха, други се появяваха на тяхно място.
Измина още един дълъг неопределен период от време. Лестър вече чувстваше кожата си мокра, подгизнала от невидимата кръв на сенките.
“Стига! Моля ви, стига!”
Искаше да заплаче, но очите му оставаха по сухи и от пясъците на Сахара. За пореден път погледна биещите се същества и остана много изненадан. Беше останало само едно, което, изпънато в цял ръст като татуировка, стоеше върху гърдите и гледаше напред като препарирано. Лестър го докосна леко с пръст, но то не помръдна.
“Свърши ли?”
-Не!
Дрезгавият смях на съществото остана да ехти в главата на Лестър дълго след като то избяга. Малката фигурка разкъса кожата като парче хартия и скочи, сливайки се с черните стени на стаята.
-Лестър? – Силен глас се разнесе из помещението. – Наблюдавай! Следи! Приеми ме!
“Но къде си?”
-Знакът на смъртта пада с дъжда.
“Какво?”
-Злото се просмуква през калта.
“Какво ми говориш?”
-Наблюдавай!
Лестър впери поглед в тъмнината и се опита да отсее някакви образи в непрогледния мрак.
“Там ли си?”
Един бял гълъб прелетя над главата му, направи няколко обиколки и внезапно спря пред лицето на стъписания Лестър.
“Ти откъде се появи?”
Проехтя изстрел. Птицата се пръсна и пера се разхвърчаха навсякъде. Кръв оплиска лицето на все по-объркания Лестър.
-Наблюдавай перото!
Той премигна само за стотна от секундата, но когато очите му се отвориха пред него имаше само едно единствено перце, което изглежда беше замръзнало във въздуха. Едва забележима ивица алено червена кръв го прорязваше точно през средата. Бяла ярка светлина се стелеше по пухестата му повърхност, пронизвайки черния фон като сребро вампирска плът. Мракът смирено беше навел глава и се беше оттеглил страхливо някъде към ъглите на стаята.
“Красиво е.”
-Именно. То е символ на невинността и красотата. То е изящно, прекрасно, меко. То е… фалшиво. Това е израз на върховното зло, измамното зло. Лицето е на ангел, а душата на демон. Това красиво перо е израз на болката и страданието. Птицата, на която е принадлежало, сега е мъртва заради него. Отделено от първоизточникът с цел възхищение, но на непосилна цена. Ти се радваш, то е доволно. Злото тържествува.
“Не!”
Лестър гневно стовари юмрука си върху нещастното перо и то полетя към земята. Ярката светлина изчезна и то потъна, погълнато от дебнещия и чакаш мрак.
-Браво! Вече започна да схващаш.
“Злото е красиво!”
-Не! Злото е това, което аз ти посоча.
“Не разбирам.”
-Не разбираш? Време е за малка демонстрация.
Светлината около Лестър рязко се усили и той уплашено затвори очи. Усети адска горещина да обгръща голото му тяло. Топли вълни бавно преминаваха от главата до петите и после обратно.
-Отвори очи!
Ярко жълта светлина, излъчвана от гигантски устройства наподобяващи нагреватели, беше първото нещо, което му направи впечатление. Това беше и източникът на непоносимата жега. Два размити образа плахо трепереха като мараня пред Лестър, но той не можеше да различи лицата им. Потта се стичаше като малки водопадчета по гърба му гъделичкайки го и се изпаряваше преди да успее да тупне на земята.
“Къде съм?”
-Това си ти.
Левият образ бавно се размърда. Вълнички мътеха и без друго размитото изображение. Пара, следвана от едва забележими мехурчета се отделяше от повърхността му и с яростно съскане биваше унищожавана от нагревателите по тавана. Скоро образът започна да придобива вид… този на Лестър.
-А това… Приеми, че това съм аз.
Мътна, черна течност покри другото изображение. Нямаше вълнички, нямаше пара, нямаше мехурчета. Веществото се втвърди светкавично върху тялото, превръщайки го в нескопосано произведение на изкуството. Силен тътен проехтя из тясното пространство, причинявайки болка на Лестър. Той покри ушите си с ръце и за пореден път стисна клепачи в пристъп на паника.
-Отвори очи, пиленце!
Двете фигури се бяха изправили в цялата си прелест и се прогаряха една друга с поглед. Очите на непознатия бяха червени, изпълнени със злоба и гняв, а в тези на Лестър се четеше страх и примирение със зловещата съдба.
“Какво става?”
В отговор странникът сграбчи опонента си за гърдите. Ръката му бавно потъна навътре сякаш преминаваше през водна завеса. Двете тела започнаха да се тресат – едното в пристъп на неистова болка, а другото от върховното удоволствие, което си личеше, че изпитва. След няколко секунди непознатият се отдръпна и изтегли ръката си. Пръстите му бяха стиснали нещо, което очевидно беше живо и правеше всичко възможно, за да се освободи от желязната хватка. Душата на Лестър, което всъщност представляваше, безпомощно се гърчеше, но без резултат. Скоро тя напусна тялото, което безжизнено се строполи на пода. Странникът вдигна безплътната сянка над главата си и я захвърли към нагревателите по стената. Те я погълнаха безмилостно и експлодираха, принуждавайки Лестър да прикрие лицето си с ръка. Настана пълен мрак…
…отново.
-Това ще стане с теб при подобно неразбиране. Ясно?
Лестър кимна уплашено. Чуваше ускореното биене на сърцето си, което се смеси със странния звук, който се разнесе изневиделица наоколо.
“Какво става пък сега?”
-Ти обеща! Ти даде обет! Предаде ни!
Гласовете идваха от всички страни. Бяха толкова познати. Мозъчните клетки на Лестър се впрегнаха в търсене на нещо, което да му припомни.
-Ти обеща! Предател!
“Да!”
Неговите приятели все още бродеха неотмъстени Душите им никога не ще намерят покой докато той не отмъсти на онзи вампир, който отне техния живот.
-Искаш го, нали?
Лицето на Хагсуорн изплува пред Лестър. Огромна усмивка озаряваше доволната му физиономия.
“Ти ще умреш!”
-Точно така! Той ще умре. Много скоро. Но първо…
“Да? Готов съм да ви послушам.”
-Ако си добро момче, ще го получиш. Ако ли пък не… Тогава ще последва предишната сцена. А ти не искаш това, нали?
“Не! Ще слушам! Искам него! Искам него!”

Малагорн изключи монитора и погледна един от вампирите в бели престилки.
-Този ще ни бъде от полза – каза той. – Пригответе го! Сега, след като Дарил е мъртъв, смятам да направя няколко неща, които ще обърнат везните в наша полза. На първо време ще се погрижа за тази нагла Глутница.
-Първата партида от армията ще е завършена до няколко дни. Ще сме готови.
-Добре е да бъдете – усмихна се заканително Малагорн и излезе от лабораторията.

Ден седми.
Светът е пълен със странни и разнообразни неща. Чувал съм някъде тази глупост, но до скоро дори не съм си помислял да й вярвам. Винаги съм мислел, че вампирите са племе, извинете за израза, но си е така, което мисли само за своето оцеляване и как да се нахрани. Оказа се, че греша. Не бих нарекъл съществуването си дълго, но съм преживял достатъчно, за да смея да твърдя това. Именно заради тези мои… убеждения Малагорн се опитва да ме убие. Подронвали авторитета, каза ми той веднъж. Сякаш вампирите имат подобни неща.
Но когато бягаш и дори умираш, ставаш обект на чужди интереси. Оказа се, че съществуват няколко хиляди вампири (странно как толкова време не съм научил за тях), които тайно се борят срещу Малагорн и се опитват да прекъснат тиранията му, продължаваща вече близо хилядолетие. Според тази група нашият род е нещо като извънземните – съществуваме, всички знаят за нас, но никой не вярва. Ние сме били един вид животни, както те се изразиха, които се опитват да съжителстват с доминиращия вид на планетата. Тя, планетата, не е наша, за да я искаме. Ние нямаме право да слагаме ръка върху нещо, което не ни принадлежи. Бих могъл да продължа още дълго в този дух, но няма смисъл.
Стоях в едно от тайните им скривалища в Португалия и наблюдавах уроците, които учителите преподаваха на младите и все още зелени вампирчета (повечето дори не бяха се трансформирали).
-Човешкото тяло е като орех – изглежда здраво и много издръжливо, но с един премерен и достатъчно силен удар бихте могли да решите битката в своя полза.
Още от малки Отцепниците, както се наричаха, учеха своите деца на самозащита. Не от себеподобни, а от ловците, които през последното десетилетие бяха разпрострели пипалата си почти навсякъде. Глутницата беше основният виновник за това, но честно казано и аз спомогнах доста. Все пак постигнах основната си цел – да превърна живота на всеки вампир в ад.
-Бъдете бързи, смъртоносни и много предпазливи. Знайте, че тези хора не се шегуват. Основното им оръжие е среброто. Избягвайте го на всяка цена. Допир с кръвта ви ще задейства химична реакция, която ще изпепели тялото ви отвътре навън и ще го превърне в пепел за секунда.
След малката сцена, която Валор спретна преди седмица в каналите, аз реших да се оттегля далече от Испания и от Европа като цяло. Харесах си Аляска, която не беше по вкуса на повечето вампири заради прекалено ниските температури. Надявах се, че там ще съм в безопасност, но рядко нещата се нареждат по начина, по който ги планираме. На пристанището бях посрещнат от пет члена на Отцепниците, които ми се представиха най-учтиво и ме помолиха да ги последвам. Нямах никакво желание да се забърквам в каквото и да е повече и любезно, доколкото ситуацията ми позволяваше, им отказах. Секунда по-късно изпаднах в безсъзнание и се събудих на това място.
-Нека разгледаме тази човешка глава.
Периодично хора на Отцепниците се отбиваха до близката морга и си набавяха тела, за научни цели, както се изразяваха.
-Едно от най-предпочитаните места за смучене на кръв се намира точно тук, десетина сантиметра под ушите.
Усетих как някой се приближава тихо зад гърба ми.
-Да? – изпреварих го, но не се обърнах.

Ден пети.
Не съм виждал слънцето вече близо двеста години. Луната ме поздравяваше щом се събудя и пак тя ми пожелаваше приятни сънища сутрин. Винаги така е било и винаги така ще бъде. Това е факт, който не мога да променя колкото и да искам. Свикнах с мрака. Живея с него и двамата се научихме да съжителстваме чудесно. Никога не съм предполагал, че ще изпитам страх. Но когато отворих очи и той ме обгърна аз настръхнах. Малки капчици гореща, лепкава пот се стичаха по челото ми. Те се търкулваха надолу и падаха право в очите, предизвиквайки пареща болка. Застоял, тежък въздух се опитваше да проникне през ноздрите ми, но дробовете сякаш му отказваха. Дишането ми все повече и повече се учестяваше.
“Къде съм?”
Вероятно знаех отговора или поне подозирах, но се чувствах длъжен да попитам себе си.
-Отвори очи, скъпи!
Чух глас. Беше толкова близо. Но не можех да видя никого. Опитах да се вслушам отново.
-Хайде, отвори очи!
Плахо направих крачка, после две, и три. Малка бяла точка се открои на черния фон. С приближаването ми тя все повече и повече придобиваше очертанията на фигура – женска фигура. Седеше с гръб към мен и говореше на някакъв мъж, който лежеше на земята. Всъщност и двамата изглеждаха като че висят във въздуха, но аз знаех, че това е само илюзия, създадена от непрогледния мрак.
-Какво? – отвърна раздразнено лежащият и се изправи. О, богове!
“Но… това съм аз.”
Гледах и не вярвах на очите си. Фигурата носеше дънки и тениска – дрехи на двадесети век. Единствено лицето разваляше цялостната картина. Леко зачервените бузи, подпухналите торбички под очите, руменото изражение, животът, който четях в него. Всичко това говореше едно нещо – това беше най-обикновен човек. И все пак то притежаваше моите черти, моите очи, моята коса. Как е възможно? Сънувах ли?
-Време е да ставаш вече, скъпи – каза жената. Насочих вниманието си към нея. Щом това бях аз, би ли могло това да е Лиана? Направих крачка в страни с надеждата да зърна лицето й, но те също ме последваха. Оказа се безполезно. Всяка стъпка, която аз направех, те повтаряха.
-Какво искаш от мен? – попита Дарил. – Защо ме следваш?
-Но, скъпи… – Лиана, както я нарекох, звучеше леко объркана и вероятно малко разочарована. – Аз… аз те обичам!
-Ти ме обичаш – повтори Дарил и сведе печално поглед. – Сбъркала си човека. Аз не заслужавам любовта ти. Аз съм жестоко и студено чудовище. Единствените чувства, които умея да изпитвам, са гняв, омраза, пренебрежение, завист, алчност… Не познавам обич, съчувствие, състрадание, радост… Нямам чувство за хумор и съм студен към всички хора. По-добре си върви! При мен няма да намериш нещо, което аз самия не притежавам – щастие. Аз съм чудовище!
-Но… – Лиана звучеше разбита. Чувах риданията й и виждах как раменете й се тресат. – Защо говориш така? Това не е истина!
-Напротив. Това е жестоката истина. Боли, знам, но е по-добре да го научиш от сега…
Това не е сън. Това е кошмар. Аз не съм такъв. Нали?
-Не! – изкрещя жената и се хвърли върху Дарил.
-Върви си! – разгневи се той и я удари. Главата й килна на една страна и малка струйка кръв се стече по лявата буза. Капките падаха върху тялото на треперещия от гняв мъж и по прогаряха като киселина. Той се опита да се отскубне от прегръдката на Лиана, но тя го стисна с всичката си сила, на която бе способна, и не му позволи да помръдне. Бавно приближи покритото си с кръв лице до неговото и устните им се сляха в смъртоносна целувка. Ярко червени пламъци обгърнаха гърчещите се тела и за секунди ги изпепелиха. Затворих очи и се опитах да не мисля за ужасяващата картина.
-Дарил, събуди се! – гласът идваше над мен. Рязко отворих очи и се изправих. Група вампири в бели престилки ме бяха наобиколили.
-Спокойно, Дарил! Успокой се! Това беше само сън.
-Къде съм? – огледах се, но обстановката ми беше напълно непозната.
-В тайните подземия на Отцепниците – информира ме един от вампирите. – Преди пет дена те прибрахме от пристанището. Канеше се да заминеш за Аляска. Помниш ли?

Ден седми, малко по-късно.
Най-после лидерът на отцепническата група беше решил да ме приеме. Два масивни вампира ме ескортираха до покоите му и затвориха вратите на излизане.
-Дарил, предполагам?
Гласът идваше от дъното на стаята, но там беше прекалено тъмно, за да видя каквото и да било.
-Не се опитвай да ме видиш – сякаш прочете мислите ми вампирът. – Когато аз реша ще ти се покажа. На първо време нека се представя. Казвам се Малстром и обединявам под крилото си всички членове на Отцепниците. Вече знаеш кои сме и срещу какво се борим. Преди да зададеш въпросите си, бих искал да ти прочета извадка от личните архиви на Малагорн. Имаме внедрени хора там. Слушай. Дата е от вчера. Днес Вейл най-после премахна този жалък предател Дарил. Информацията, която Хагсуорн ни даде, се оказа вярна. Валор не е убил гадината когато е имал възможност. Чудя се защо ли. Мислех, че те се борят срещу всеки вампир убил човек, особено ако е един от Глутницата. Но грешката вече е поправена. Вейл се закле, че лично е забил острието на меча в сърцето на Дарил.
-Това някаква шега ли е? – нещо започнаха да ме изнервят тези Отцепници. Всичката тази потайност направо ме караше да полудявам. И това име Хагсуорн. Звучеше ми много познато, но не можех да се сетя от къде.
-Ние не се шегуваме. Виктор ще ти обясни всичко.
Обърнах се към вратата, където ме чакаше същият вампир, когото видях при събуждането си преди два дни.
-Последвай ме – каза той.
Вървяхме над десет минути из най-странните конструкции, които някога бях виждал и не обелихме нито дума. Виктор просто гледаше напред и натискаше поредния бутон за поредната врата.
-Искам да те питам нещо – каза най-после той. – Срещал ли си вампири, които да ти изглеждат много еднакво, да се държат най-малкото глупаво, да не говорят въобще и да не обръщат внимание на каквото и да е?
-Какво? – нищо не успях да разбера от това, което ми наговори. Думите излизаха толкова бързо от устата му, че ми беше изключително трудно да го следя.
-Ясно – констатира той. – Нека започнем от самото начало. Преди близо половин век ние създадохме нещо. По-точно, това беше един вид машина, която ни позволяваше да правим копия на живата материя, използвайки най-обикновена мостра от оригинала. На простосмъртните ще са им необходими още поне стотина години да достигнат до подобно откритие. Както и да е. За съжаление преди около десетилетие хората на Малагорн успяха да се докопат до прототипа и да създадат своя собствена машина. Сега този тиранин използва устройството в своя полза като цели да изгради армия от непобедими вампири, с които да властва над хората.
-Чакай малко! Спри! – наложи се да го прекъсна. Всичко това звучеше… малко странно. Та кой би повярвал? – Единственото нещо, което искам да знам в момента е как Вейл ме е убил вчера след като аз се намирах тук?
-Преди да отговоря на въпроса ти, бих искал да разбера още нещо. Помниш ли онзи ужасен сън, който сънува преди да те събудя?
Кимнах.
-Това беше един вид тест, Дарил. Налагаше се да проникнем дълбоко в съзнанието ти и да проверим някои неща за теб. Най-доброто място за информация е директният достъп до паметта на личността. Така сме сто процента сигурни, че не ни лъже. Това, което успяхме да установим за теб е, че умираш. Нямам предвид, че ще се превърнеш на прах или нещо подобно. Не. Просто ти си успял да се докоснеш до нещо, за което повечето от нас само могат да мечтаят в своя вампирски живот – човечността. Ние се борим за един по-добър свят за хората, но това не ни прави по-човечни. От вътре ние сме животни. Но ти.. Ти си различен. В теб е проникнала частица от истинско добро и това те убива. Доброто не може да съжителства с другата ти част и скоро една от двете ще надделее. За теб обаче ще е твърде късно, защото ти си свикнал да живееш и с двете. Загубата на едната би означавала край. Съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин.
-Виж – идваше ми да му се изсмея в лицето, но предпочетох да си замълча, – попитах нещо и настоявам за отговор.
-Добре. Докато спеше ние вземехме проба от кръвта ти и направихме копие. Знаехме, че Малагорн ще те търси и няма да намери покой докато не те убие. Затова ние се погрижихме той да бъде удовлетворен. Създадохме перфектното копие и го изпратихме на сигурна смърт.
-Ти каза, че тази машина създава непобедими вампири, а сега ми казваш, че сте изпратили копието ми на смърт. Объркваш ме, Виктор.
-Красотата на това устройство е, че може да прави някои модификации и промени, които оригинала няма. Като например, би могло да се добави втори слой кожа, който да предпазва вампира от смъртоносните слънчеви лъчи. Също така може да се увеличи масата на мускулите, да се премахне част от мозъка, като така новия екземпляр ще е напълно под контрол и няма да създава проблеми. Има и още множество дребни подробности, с които не бих желал да те занимавам сега. Знай само, че вампирите на Малагорн са лишени от всякакъв разум и изпълняват всяка заповед стриктно и без всякакви въпроси. Те са перфектните машини за убиване; роботи, чийто софтуер никога няма да се скапе и няма да се обърнат срещу създателя си.
-Какво?
-Терминатор – изгледа ме доволно Виктор. – Не гледаш ли филми. Класика в жанра.
-Както и да е – нямах желание да се занимавам с глупавите увлечение на вампира. – Имам още един, последен, въпрос. Каква е моята роля в тази история? Защо ме доведохте тук?

Осем късчета хартия лежаха на каменния под в наземната зала на Малагорн и леко потрепваха при нежното докосване на тихия нощен вятър, който се промъкваше през тесните отвори по покрива. Вампирът ги гледаше, но очите му минаваха през тях като през прозрачен сатенен воал и пронизваха изографисаните плочи. Една от хартийките, изглежда подхвърлена малко по-силно от струята, се вдигна във въздуха и се понесе безгрижно из облата стая. Като волна пеперуда тя се носеше наоколо и отказваше да се приземи обратно на земята, където беше студено и неприветливо. Въодушевена от примера друга хартийка също полетя своя безсмъртен полет на мечтите.
Малагорн бавно вдигна очи и се загледа в двете парчета, които по най-нахален начин пречеха на концентрацията му и го дразнеха. Изчака ги няколко секунди с надеждата, че ще благоволят да паднат и по този начин ще избегнат натрупващия се гняв вътре в него, но за съжаления не проявиха подобно благоразумие. Сребърният му меч, който Аравон – тайния предводител на вампирските армии през Втория кръстоносен поход – изкова специално за най-добрия си и верен войник преди много години, полетя стремглаво към немирните късове и ги посече без капка милост. Но вместо тихо да се предадат и да паднат с наведени глави на земята, хартийките продължиха, макар и на повече части, да се носят около вампира и да му пречат. Следващата атака на Малагорн обаче се оказа решаваща за изхода от двубоя и той сграбчи натрапниците и ги хвърли в камината до него. Остана така няколко секунди, загледан в изгарящите им тела и задоволство се изписа на лицето му.
-Още някой? – погледна той останалите парчета. Но какво ли всъщност очакваше? Отговор? Едва ли. Та това бяха само малки хартийки, които беше наредил по-рано вечерта на пода, за да му помогнат да разчете древните рисунки по плочите. Неговите хора намериха тези антики докато копаели нова галерия в подземния град и решили, че може да са нещо важно. Кой знае? Може и да са, стига да успее да ги разчете. Всичко това му подсказваше, че има нужда от почивка.
Точно в този момент на вратата се почука.
-Извинете ме, господарю! Вейл се върна.
-Идвам веднага – каза Малагорн и се запъти към вратата. Преди да излезе обаче се спря и погледна другите шест хартийки. Нещо в него не му даваше мира и реши, че трябва да направи това, което вътрешният му разум се опитваше да му втълпи. Сграбчи парчетата и без да се замисля ги хвърли при останалите си събратя в огъня.
-В случай, че решите да им подражавате, нека минем направо на последиците – тихият му смях остана да рикошира из облите стени още няколко секунди след напускането му.
Вейл и Хагсуорн нервно крачеха из стаята и от време на време се споглеждаха. Очите им, изпълнение с неудобство на единия и страха на другия, неспокойно шареха по изрисуваните стени и гледаха към забранения сектор. Личните покои на Малагорн, които се говореше, че продължават близо километър надолу под земята, бяха абсолютно забранени за всички вампири освен слепите екзекутори. Хагсуорн винаги се е чудел как тези изроди се оправяха из лабиринтите на подземните градове щом не виждаха абсолютно нищо. Дали пък не се правеха на слепи?
-Вейл? – Избраният се изкачи по стълбата и седна на специален стол от кости, който прислугата му донесе. – Какви са новините? Това Дарил ли беше или този тук ни е излъгал?
-Това, което убих определено приличаше на него и се държеше по същия начин…
-Но? – Малагорн усети тревога в гласа на своя убиец, нещо, което рядко можеше да се случи с него.
-Не съм много сигурен. Винаги вярвам на своята интуиция, а не на очите си, и ви казвам, че това, което убих, носеше обвивката на Дарил, но дали беше самия Дарил – това не мога да кажа със сигурност.
-Какво? – Хагсуорн подскочи като ужилен. – Какви ги говориш? Ти лично заби кола в сърцето му! Опита кръвта му! Това беше Дариъс!
-Може и така да е – каза Вейл. – Обаче аз съм се сражавал с Дарил рамо до рамо срещу Обречените и мога да кажа, че това там приличаше на него само по външен вид.
-Това е било преди много години – разпали се Хагсуорн. – Той се промени. Превърна се в предател.
-Има право – намеси се Малагорн. – Дарил определено се промени след смъртта на Лиана. Може и да грешиш. Щом е изглеждал като него…
Вейл предпочете да остане мълчалив. Погледът му остана вперен в пространството, обмисляйки казаното.
-Когато ви изпратих – Малагорн реши този въпрос за приключен – бях много скептично настроен към информацията ти Хагсуорн. Дори дадох заповед на Вейл да те убие ако не намерите Дарил на въпросното място. Сигурно се чудиш защо? Много е просто. Преди пет дни получих сигурна информация от мой доверен човек в Глутницата, че лично предводителят им Валор и сложил край на жалкия живот на Дарил. Изглежда, че въпреки всичко не мога да вярвам на хората си там щом сте се сблъскали с него. Но… Тук идва ред да си зададем едно голямо но. Какво всъщност е станало? Дали Валор се е размекнал? Убил ли е наистина Дарил онази нощ и ако е така, кого уби Вейл днес? Надявам се съвсем скоро да разберем.

Градската морга, малко преди пет часа.
-Внимавай с лицето! – кресна единият бандит и удари партньора си по гърба. – Не трябва да има драскотини. Иначе сделката става невалидна.
Мигел изсъска гневно и извърна глава. Грозният белег, който пресичаше лявата му буза, засия в неестествено червено при нахлуващата кръв. Очите му потъмняха и се стрелнаха към Пабло. Вторият беше с близо педя по-нисък от приятеля си и по телосложение също изоставаше сравнително. При разгневения вид на Мигел тялото му сякаш още повече се смали и той отстъпи крачка назад.
-Спокойно, човече! Само ти напомнях!
-Никога… – Мигел изгаряше тялото на Пабло с очи. – Никога не ме удряй!
-Моя грешка! – заекна Пабло. – Моя грешка! Никога вече!
Двамата останаха още няколко секунди, вгледани един в друг. Отношенията винаги са били обтегнати на максимум и много малко им трябваше, за да се избият. Пабло беше вперил поглед в тялото на жертвата, която бяха наети да доставят, и нервен избягваше погледа на своя партньор. Мигел, от своя страна, наблюдаваше всяко движение,всеки жест, с една единствена надежда – грешка. Молеше се Пабло да кажа или да направи още нещо, с което да прекоси границата. Тогава щеше да го подреди така, както на него му се искаше. Но това не стана. Времето не ги жалеше и определено няма намерение да спре и да ги изчака да свършат с глупостите си.
-Скоро ще се съмне. Да продължаваме!
“До следващия път!”, закани се Мигел.
Мъжете вдигнаха тялото и бавно и внимателно го пренесоха до микробуса, паркиран в сянката на близката сграда. Вратата се отвори и една глава се показа. По лицето на въпросната личност двамата можеха да разчетат силно раздразнение и гняв. Бавеха се и на работодателите това не им се нравеше.
-Побързайте! – изсъска мъжът и се прибра обратно в колата.
След няколко секунди трупът беше натоварен и бяха готови да тръгват. Гумите изсвистяха бясно и микробусът се понесе из нощните улици на Мадрид. Мигел и Пабло седяха на задните седалки до мъртвия и се гледаха въпросително. Единствените два въпроса, които се въртяха из главите им бяха свързани с пари, заплащане и евентуална посока на пътуването. Но имаха достатъчно ум в главите си, за да не задават прекалено много въпроси. Всъщност по-добре да не задаваха каквито и да е въпроси. Щом човекът реши да им плати ще си получат парите. Можеха само да чакат и да се надяват.
Половин час обикаляха града и на моменти на двамата им се стори, че се въртят в кръг. Точно когато търпението на Мигел се изчерпа и той се престраши да попита, спряха. Мъжът зад волана се обърна и им подаде голям черен чувал.
-Поставете тялото вътре! – заповяда той и излезе. След секунда задните врати се отвориха и Мигел и Пабло бяха посрещнати от пет мускулести мъже с празен поглед в очите и въоръжение за две дузини войници от редовната армия.
-Здравейте! – махна с ръка Пабло, но мъжете сякаш не ги забелязваха. Очите им се бяха втренчели в тях, но минаваха през телата им като че ли бяха прозрачни. Човекът, който ги докара до тук, потупа един от едрите типове по гърба и каза:
-Занеси трупа в лабораторията! Останалите ме последвайте! Доведете и тези отрепки!
Престъпниците се спогледаха объркано. За тях ли ставаше дума? Много време за размисъл нямаха. Останалите четирима ги издърпаха от микробуса и ги задърпаха като чували със зеленчуци.
-Къде ни водите? – попита леко уплашен Пабло, но не получи отговор.
-Хей! – настоя той. – Тия май са глухи – обърна се към Мигел. – А сега какво?
-Нямам ни най-малка престава – погледите им се засякоха. Усещаха надигащия се страх – страхът от неизвестното. Всички тези тунели, подземия. Нямаха никаква идея какво предстои и дори не можеха да си го представят.
След още няколко минути болезнено влачене по пода бяха оставени в малка обла стаичка с червени метални стени и решетъчен под. Вече и двамата трепереха от страх.
-Какво ще правите с нас? – провикна се Мигел.
-Спокойно, господа! – гласът им звучеше много познато. Приличаше на онзи на мъжа от микробуса.
-Ти каза, че ще ни платиш щом свършим работата.
-Така ли съм казал? – направи се на учуден вампирът.
-Мръсно копеле! – закани се Мигел. – Ще те пипна! Обещавам!
-Съмнявам се – тих, но зловещ смях отекна из стаята. Подът се задвижи и решетките бавно се вдигнаха нагоре. Няколко комплекта ярко зелени очи се втренчиха в двамата мъже.
-Мигел? – Пабло страхливо се приближи до своя приятел. – Какво е това?
Люспеста лапа решително се подаде от вътрешността, следвана и от останалата част на тялото. Не много голямо гущероподобно същество с котешка стъпка изпълзя от своята клетка. По гърба му стърчаха множество малки шипове като на таралеж, а устата му приличаше на месомелачка. Звярът злобно изръмжа и направи крачка напред. Мигел и Пабло отстъпиха назад. Още подобни неща се появиха и скоро двамата бяха заобиколени от поне половин дузина гладни “домашни животинки”.
-Как върви? – попита един от персонала на лабораторията и надникна през малкия прозорец. Двете отрепки, които бяха заключили там, сега покриваха по-голяма част от помещението. Две от съществата спореха ожесточено за един крак, докато други две си деляха глава. Кръвта по стените и пода почти не се забелязваше. Повечето се беше стекла в клетките и щеше да послужи на зверовете за по-късно. И без друго те щяха да приберат всичко, което не успеят да изядат, при себе си.
-Чудесно – усмихна се вампирът и даде сигнал на съществата да се прибират.

Бляскавата кариера на вампир-доносник, която бавно градях, изглежда беше прекалено хубаво, за да е истинска напълно. Чувствах, че рано или късно везните ще се наклонят срещу мен и тогава… Мислите ми винаги спираха до тази точка и отказваха да продължат напред. Страхувах ли се? Не можех да открия отговор, но не толкова, че не съществуваше такъв, а по-скоро аз не желаех да го намирам. Имах нужда да търся нещо, нещо по-различно, от това да убивам себеподобни и да се крия от слънчевите лъчи. Вероятно бях объркан. Но защо?
Слуховете се носят светкавично из нашите среди и само два-три часа след посещението на Лестър, аз бях поздравяван от всеки срещнат вампир за чудесно свършената работа и премахването на един от най-яростните и добри ловци на Глутницата. Правех всичко възможно да се преструвам, че се радвам, че споделям чувствата им, но всъщност не беше така. В моменти като този наистина ме обземаше страх. Но на просто обикновен страх, а такъв, който кара тялото ти да се тресе от топли и студени вълни и пот да се стича по челото ти всеки път когато се разминеш с обикновен човек. Нещо нередно се беше случило и Глутницата съвсем скоро щеше да ме потърси. Те нямаше да повярват на мен. Всъщност на кого ли вярваха? Изглежда това беше без особено значение в този момент. Наложи се да действам бързо.

Валор седеше на леглото и гледаше звездите по нощното небе. Почукване по вратата го изкара от унеса му.
-Да? – попита той и бавно стана, обувайки ботушите си.
-Лестър е мъртъв, сър – заяви глас от другата страна.
-Какво? – извика изненадано Валор и рязко дръпна дръжката. – Кога е станало?
-Преди около три часа – отвърна нисък мъж в монашеско расо и плътна качулка на главата.
-Знаем ли как е станало? – продължи с въпросите предводителят на Глутницата, докато се предвижваше към главната командна стая, от където имаха връзка с всеки един ловец навън.
-Новините не са добри – каза с безразличие монахът. – Вярваме, че Дарил е извършил убийството.
-Дарил? – още по-невярващо погледна Валор към събеседника си. – Сигурни ли сте?
-Напълно. В тялото, което намерихме захвърлено близо до една от тайните ни квартири, имаше бележка.
-Какво гласеше тя?
Монахът подаде малко листче и търпеливо зачака заповедите на своя шеф.
-Не мога да повярвам! – възкликна Валор и стисна бележката в ръката си. – Баща ми наистина вярваше в този вампир. Обичаше да казва, че той е такъв само на външен вид, но душата му е все още човешка. Но аз знам и поговорката, за вълка, който козината си мени, но нрава никога. Сформирай отряд от пет от най-добрите ни ловци и го намерете. Искам да видя прахта му как се стича между пръстите ми. Върви! Аз ще се приготвя.
-Не мисля, че идеята ви да водите отряда е добра.
-Не ме интересува какво мислиш! – погледна го ядосано Валор. – Преди да умре баща ми аз дадох обещание. Заклех се, че един ден Дарил ще загине от ръката на някой от рода. Ако не е от моята, то от тази на децата ми, или на техните деца. Дори за миг не предположих, че това може да се случи. Но то стана.
Монахът мълчаливо изгледа Валор, след което излезе от стаята.

Избутах плъховете, които се бяха покатерили върху саркофага ми и погледнах към тримата ми придружители. Знаех, че рано или късно отряд на Глутницата ще бъде сформиран и ще тръгне по петите ми. Първото място, където щяха да търсят, бяха каналите. Всички знаеха къде живея. С огромна тъга огледах малката скромна дупка, в която живеех. Нямах никакво желание да я напускам, но особено голям избор не ми беше останал.
-Помогнете ми! – обърнах се към един от вампирите. – Внимателно го изнесете, натоварете го на камиона и го закарайте в онази западнала сграда, която ви показах по-рано. Аз имам да свърша още няколко неща и ще дойда.
След минута моето убежище бе натоварено на нищожното превозно средство и за първи път от толкова години се почувства сякаш бях гол. Гледайки го отдалечавайки се предчувствах, че никога не ще го видя повече. И не страх, че може да ми го откраднат, ме обгръщаше. По-скоро усещах неизбежното – смъртта. Вятърът виеше зловещо тази вечер, а луната се криеше свенливо зад множество тъмни облаци. Знаците не лъжат. Нещо лошо предстоеше и аз знаех какво е то. Ако Валор лично реши да се изправи срещу мен то загубата е сигурна. Обещах да баща му, че никога няма да го нараня и смятам да спазя своето обещание. Дори това да означава смърт за мен..
Погледнах за последен път към нощното небе, но не успях да зърна нито една звезда. Само тъмните зловещи облаци ми се усмихваха и очакваха да видят края ми. Още един знак. Въздъхнах. Не ми оставаше нищо друго освен да чакам.
Скоро те дойдоха. Чувах гласовете им, усещах стъпките им, чувствам омразата им. Бяха дошли за мен и нищо, освен смърт, нямаше да ги накара за размислят.
-Стойте тук и си отваряйте очите!
Чух познат глас – Валор. Опасенията ми се оказаха реални. Лично синът на един от най-верните ми приятели, може би единствен, сред хората беше дошъл да сложи край на жалкото ми съществуване и то точно когато бях започнал да го харесвам. Не можех да го нараня, а да го убия – и дума да не става. Дължах това на стария Валор, който ми повярва и ми помогна да превъзмогна болката и отчаянието. Щом ще умирам не виждах по-добър палач от този. Бях готов.
-Слизам сам! – отсече твърдо Валор и отмести шахтата. Стъпките му отекнаха по тесния коридор, все по-близо и по-близо. Желанието за мъст изгаряше сърцето му и приятелството с Лестър още повече подклаждаше огъня на отмъщението. Но от друга страна той изпитваше съмнение относно вината ми и пред него стоеше нерешима дилема. Въпреки всичко той знаеше, че след минута трябва да е подготвил своя отговор.
-Тази вечер няма нито една звезда по небето, Валор – посрещнах го щом изникна иззад завоя.
-Дарил? – в погледа му четях едновременно ужас и удивление. Чудеше се какво правя тук, знаейки че Глутницата ме търси. Ужасяваше се, че сега се налага да реши своята дилема. Реших, че няма нужда да му причинявам толкова излишна болка. Най-разумния изход беше аз сам да предложа решението.
-Стреляй, Валор! Сложи край! Отмъсти си!
-Дарил? – още по-голяма почуда разтърси объркания Валор. – Какво говориш?
-Трябва да го направиш. Това е единствения изход. Затова си тук, нали?
-Аз… – Валор заекна и сведе виновно поглед. – Ти си убил Лестър. Наказанието е неизбежно.
-Зная – въздъхнах. – И все пак… Погледни ме, момче, последните тридесет години аз служех на баща ти, а след това и на теб. Предадох всичко, в което се очакваше от мен да вярвам. Убивах своя род и не защото бях принуден… О, не! Аз го исках, Валор, исках го толкова силно, че първоначално дори не бях в състояние да го осъзная. Защо ми е след всички тези години, които бяха едни от най-удовлетворяващите за мен през последния век и половина, да се обърна срещу теб? Аз разбирам какво трябва да направиш. Но знай, че смъртта на Лестър не лежи на моето студено сърце. Веднъж вече продадох прокълнатата си душа на баща ти и сделката все още мисля, че това беше добра сделка. Нито за миг не съм изпитал угризения или съжаление за стореното. Не бих обърнал другата страна за нищо не света. Вместо това бих поел сребърния меч на Малагорн в гърдите си без дори да се замисля.
Валор поклати глава и седна объркано върху студения канал.
-Знаеш ли… – погледът му остана вперен в земята. – Вярвам ти, Дарил. Дълбоко в себе си чувствам, че ако сега те убия ще постъпя глупаво. Ще направя най-голямата грешка в живота си и след това няма да мога да погледна баща си в очите когато се срещнем. Какво бих могъл да сторя?
Той затвори очи и затаи дъх. Усещах страх. Усещах нерешителност. Осъзнах, че не е в състояние да вземе решение. Вероятно по-скоро би се оставил да го убия, но не и да ми посегне. Нещата се усложняваха.
-Трябва да решиш, Валор – подканих го. – Момчетата ти горе скоро ще станат неспокойни и някой ще слезе да провери какво става. Той определено няма да се замисля, а аз няма да се съпротивлявам.
-Прав си! – отсече Валор и вдигне глава. Най-после забелязах онази увереност, която търсех в самото начало. Мислех, че е взел решението, което аз исках да чуя. Сбърках!
-Върви, Дарил! Скрий се! Напусни страната. Бягай! На останалите ще кажа, че си мъртъв.
-Но… – опитах да му противореча. – Идеята е безумна. Колко мислиш, че ще продължи това? До къде мислиш, че ще стигна? Вампирите са навсякъде. Все някой ще ме види, ще ме познае и тогава… Глутницата ще научи по един или друг начин. Хората ще загубят доверието си в теб. Ще загубиш твърде много. Не свършим с това тук и сега.
-Не! Казах ти, бягай! Това е единствения начин.

-Десет минути по-късно Валор излязъл с мрачен поглед на лицето и тихо заявил, че всичко е свършено и Дарил е мъртъв. Подчинените му слезли да почистят района и открили купчина черен прах – прахът на вампира. Така си казали те и така било записано е историята на Глутницата.
Възрастният вампир подредил внимателно книгата на рафта и се усмихнал към учениците си:
-Казах ви, че съществуват повече от една теории за смъртта на този вампир. Дали обаче и тази е вярна? Никой освен Валор не може да кажа, а той отнесъл тайната в своя гроб. Поне така казват. Може пък Дарил наистина да е заминал далеч. Може да е загинал от стрелата на ловеца. Може би… Дали това е неговото тяло или не? Може би…
Но, толкова за днес. Да се концентрираме върху изсмукването на кръвта от вената….

Кръвта ще властва в моя живот!
Кръвта ще бъде моя господар!
Кръвта ще определя правилата!
Кръвта е моят живот!
Малагорн притвори очи и се опита да си припомни казаното от странникът.
“Времето настъпи, млади ми приятелю. Следя развитието ти през последните двайсет години. Днес ще получиш един по-различен подарък.”
Мъжът му подаде няколко парчета хартия и тихо каза:
-Не ги показвай на никого, не преди да изгрее луната. След това… вече ще е без значение.
Малагорн се опита да му каже, че не може да чете, но когато вдигна глава, странникът беше изчезнал. Момчето погледна червеникавите парчета и с изненада установи, че разбира всяка дума, изписана на тях.
“Обичай кръвта, както обичаш собствената си майка. Уважавай кръвта, както уважаваш собствения си баща.
Смъртта е част от човешката природа. Дълбоко под булото на илюзията живеем ние. Ние сме ловците. Хората са дивечът. Ти, Малагорн, син на Вакс и Кея, член на клана Арамакс, си един от нас. Истинската ти самоличност бе скрита през тези злощастни първи години. Решихме, че за теб е по-добре да ги прекараш с човешки същества и да се присъединиш към нас едва когато си готов. Ти си един от малцината чистокръвни вампири. Твоята съдба е да сееш смърт и да лееш и пиеш кръв.
Вероятно не би повярвал на думите ми. Вероятно би си казал: “Що за глупости?”. Преди всичко бих искал да те предупредя, че твоят час все още не е настъпил. През първите двадесет години от своя живот чистокръвният вампир расте и се развива като всяко друго нормално човешко дете: той расте като тях, яде като тях, интересува се от същите неща като тях. През това време организмът се подготвя за своята трансформация. И когато луната огрее с лъчите си въпросния вампир той се променя. Първо се появява непоносимостта към слънцето – в по-голямо количество лъчите му биха били смъртоносни. Следва драстично забавяне на процесите на стареене – една нормална вампирска година продължава над сто човешки. Кръвта изстива, кожата придобива блед оттенък и способността да се регенерира бързо… Последното, което ще усетиш, е жаждата. Ако не се грижиш тя винаги да бъде утолена, ще умреш.”
Малагорн четеше листчетата с жив интерес и въпреки, че не вярваше на нито една прочетена дума, на него му доставяше удоволствие. Повечето от нещата просто преминаваха през едното му ухо и излизаха през другото без да се задържат в главата му.
Последното листче започваше с по-уголемени знаци, които гласяха: “Година на Хаос”.
“Бих искал да споделя с теб, е една древна легенда. Преди повече от десет хиляди години вампирските кланове били разпокъсани и вечно воюващи за надмощие един над друг. Проливала се повече вампирска кръв, отколкото каквато и да е друга. Всички правила били заобикаляни и всеки си позволявал всичко. Годините минавали, а изход от положението не се намирал. Всеки път, когато споровете достигнели до приемлив резултат, се намирал някой, който да погребе надеждата.
Гледайки как всички около него умират, войнът Валак от клана Валак решил да поеме инициативата в свой ръце. Два века той доказвал себе си пред лидерите на клановете и с много усилия постигнал желания резултат – обединил ги. Последвали години на мир и разбирателство между вампирите. Подземният град Слордингород процъфтявал. Но, както става при подобни случаи, Валак имал и своите врагове. През дългото му властване били направени цели осемнадесет опита за покушение. Деветнадесетият бил успешен. Със смъртта на своя предводител настанали нови времена на размирици и смърт, продължили точно една вампирска година от триста и шейсет дни, наречена още Година на Хаоса.
За щастие по-мъдрите, възрастни членове на клановете осъзнали нуждата от един велик водач, който, ако не друго поне да поддържа мир между отделните племена. Ето защо в навечерието на триста шейсет и първия ден те избрали нов предводител, който получил названието Избраният. И така, традицията се запазила през вековете. Щом Избраният намери краят си настъпва Годината на Хаоса, в чийто последен ден се избира нов водач.
Казвам ти това, защото ти си по-специален Малагорн. Един ден и твоето време ще настане и ще заемеш трона на Избраният.
Честит рожден ден, момче!”
Малагорн бутна листчетата под постелката си и легна. Мислите му бяха объркани. Въпросите, които се въртяха из главата му, бяха абсурдни и смешни. Всеки, който ги чуе, би го заклеймил като луд и би го затворил на сигурно място. По-добре да си мълчи. Да се опита да забрави всичко това и да го приеме като думи на един изкуфял старец, или като една приказка за лека нощ. Потънал в спорове със самия себе си, Малагорн бавно се унесе и не след дълго спеше дълбоко.
Лежеше на обширна зелена поляна, която се простираше докъдето поглед стигаше. Вдигна очи и се загледа в прекрасното синьо небе. Чудесно място да прекара съня си. Но изглежда някой не споделяше неговите виждания. След секунда заваля дъжд. В началото като лека утринна роса, но постепенно се усили и се превърна в силен порой. Малагорн сведе поглед с идеята да потърси място за подслон и гледката не му хареса. Зелената трева рязко беше променила цвета си попивайки жадно дъждовната вода, която притежаваше кърваво червен цвят. Огромни облаци с подобен оттенък скоро покриха цялото небе и наоколо стана мрачно, студено и зловещо.
-Не се плаши, Малагорн! – разнесе се тих женски глас.
-Това е моят сън – смело отвърна момчето.- Коя си ти?
-Нима не ме позна? – разсмя се гласът. Малагорн не й обърна внимание. Огледа се с надеждата да открие мистериозната жена, но кървавият дъжд замъгляваше зрението му. – Аз съм твоята майка. Твоята истинска майка.
-Не! – поклати уверено глава Малагорн. – Моята майка е мъртва. Почина преди осем години от смъртоносна болест. Ти си просто един кошмар, който скоро ще свърши!
-Аз съм Кея, Малагорн. Сигурна съм, че Тервакс те е дарил с подарък по случай рождения ден. Нали?
-Но… – заекна объркано момчето. – Как може да знаеш?
-Забрави за тези малки подробности и ми отговори на един въпрос. Щастлив ли си?
-За какво говориш? Баща ми е прекрасен човек. Той ме обича.
-Да, но щастлив ли си? – настоя Кея. – Имаш ли престава кой е баща ти?
Малагорн отново предпочете да запази мълчание. Знаеше, че така или иначе отговор ще получи, независимо от своето мнение.
-Ти живееш с един убиец. Не съвестта му тежат десетки вампири, загубили живота си само защото са това, което са – добитък. Това сме ние в очите на тези варвари. Просто едно стадо диви и много опасни зверове.
-Лъжеш! – извика Малагорн.
-Така ли смяташ? – Кея не звучеше изненадана. Сякаш е очаквала подобна реакция. – Нека ти покажа нещо – каза тя.

-Днес ще се нахраним добре! – усмихна се Ярел.
Малагорн стоеше на входа на не много голяма пещера. Вътре три вампира се бяха скупчили около каменна обредна плоча и си говореха. Този, чийто глас чу първи, беше нисък и много слаб. Само кожа и кости. Приятелят му, от своя страна, беше пълната противоположност – висок и мускулест. В дясната си ръка стискаше огромен меч. Третият вампир не можеше да се види, тъй като стоеше на земята превит на две.
-Какво да бъде? – попита Вакс.
-Това е твоят баща, скъпи! – подхвърли духът на Кея.
-Аз искам ръка – отвърна Ярел и протри доволно ръце. Едва сега Малагорн забеляза и обекта на техния интерес. Върху каменната плоча лежеше мъж на около четиридесет години с възможно най-ужасения поглед, който момчето някога бе виждало. Ръцете му бяха здраво привързани към олтара, а голяма каменна купа стоеше под тялото му.
-Вакс винаги пазеше кръвта – каза Кея. – Според него всяка капка трябва да бъде изпита, за да не потърси отмъщение след това. Никога не разбрах какви ги говори.
Големият вампир вдигна острието и хладнокръвно го стовари върху рамото на жертвата. Кръв оплиска лицето му, но очите не трепнаха. Бавно изкара езика си и облиза по-близките капки. След това подаде отрязаното парче месо на своя приятел, който от своя страна жадно впи зъби в плътта.
-Отвратително! – възкликна Малагорн.
Вакс погледна крещящия човек, чийто очи се бяха насълзили от болка, и кимна в знак на разбиране:
-Май ще е по-добре да те убия, че много шум вдигаш.
Мъжът умолително закима с глава. Погледът му молеше за пощада, но Вакс остана сляп и глух. Той беше гладен, а пред него лежеше храната. Не можеше просто да я пусне да си ходи. Замахна с меча си за втори път и главата на нещастника се търкулна по пода към изхода на пещерата.
-Последвай я! – каза Кея и Малагорн тръгна след нея. В храстите до самия отвор се бяха скрили трима души и с бесни погледи наблюдаваха събитията в пещерата.
-Мръсни копелета! – изсъска през зъби единият и внимателно и с отвращение избута търколилата се глава по-далеч от себе си. – Мисля, че е време да действаме.
-Татко?! – Малагорн се вгледа внимателно и разпозна баща си. – Но какво…
-Само гледай – каза Кея.
-Хей, скъпа, сигурна ли си, че не искаш? – подвикна Вакс към третия вампир, който до този момент седеше скрит в сенките. – Кръвта е чудесна.
-Може би по-късно – отвърна унил женски глас.
-Това съм аз! – Малагорн усети задоволство в гласа на Кея.
Пребледнял женски вампир се приближи до каменната купа и потопи пръст.
-Добре ли си? – попита леко разтревожено Вакс.
-Мисля, че е време – тихо му отвърна Кея и бавно легна на земята. Малко по-късно с учестено дишане и пот на челото тя едва успя да промълви:
-Кръвта… Донеси я…
-Виждам главата! – извика развълнувано Ярел.
-Кръвта? – погледна я Вакс объркано. – Кръвта! Разбира се! Ярел, донеси купата! Бързо!
Дребният вампир вдигна каменния поднос и го подаде на Кея. Тя отпи половината и го върна обратно.
-Полей ме, Вакс! – изпъшка тя. – Детето трябва да вкуси първо Нея преди да е поело първата си глътка въздух.
-Какво става там? Какво правят? – Малагорн дочу ловците нервно да си шепнат в храстите. – Този огромният ми пречи да видя както трябва.
-Ела, ще се преместим малко в страни. Изглежда са концентрирали цялото си внимание над нещо. Май женският умира.
-Мислиш ли?
-Почти е готово! – вълнуваше се Ярел.
Ловците безшумно пропълзяха по-близо до входа и не след дълго виждаха и трите вампира. Бащата ма Магагорн вдигна лъка си и злобно се усмихна. Стрелата излетя и пое своя смъртоносен полет към сърцето на нищо не подозиращата Кея. Среброто прониза плътта и писъците й пронизаха мрака – още по-ужасяващи и страшни от преди.
-Скъпа? – Вакс невярващо изгледа своята любима.
-Бебето… – изстена тя. – Ти трябва да го спасиш!
Тялото й се посипа върху новороденото. Песъчинките покриха малкото му телце и сякаш попиха в него. Детето размаха весело ръце и започна да облизва прахта около устата си.
-Не мога да повярвам! – гледаше потресен Ярел. – То май я изяде.
Една стрела сложи край на учудването му и го понесе към ловците с цел да си отмъсти. Вакс се изправи и бързо се насочи към олтара като се стараеше да е с гръб към входа. Постави бебето до мъртвото тяло, погали го нежно по челото и се усмихна:
-Един ден ти ще станеш велик вампир, Малгорн, наистина велик.
Вакс извади от дрехата си малко парче камък, на което беше издълбано името му, и по постави на корема. След това се обърна към невидимите си врагове и яростно изкрещя:
-Покажете се, страхливци!
Две стрели пронизаха гърдите му и го отхвърлиха назад към стената.
-Страхливци… – изстена той и се остави на вятъра да го понесе.
Малагорн се приближи до малкото същество в олтара и погледна каменното парче.
-Това не може да е истина! – възкликна с ужас той и извади същото от джоба си. – Не!
Кея се материализира до него и доволно го изгледа.
-Сега вече знаеш кой си – каза тя. – Съвсем скоро трансформацията ще е завършена. От теб ще искам единствено да отмъстиш за нас. Ти си различен Малагорн. Не ни разочаровай!
Облян в студена пот и със затруднено дишане момчето рязко отвори очи. Пълната луна се прокрадваше през малката дупка на стената и осветяваше изтръпналото му тяло. Тогава той я почувства за първи път – жаждата. Изгаряше го отвътре като киселина. Силна болка прониза стомаха му и накара мускулите му да се свият. Опита се да се изправи, но и това не му се отдаде.
“Аз съм вампир”, започна да си повтаря Малагорн,”Аз съм вампир.”
Погледна малкия си брат, който неспокойно се въртеше върху постелята си. Опита се да открие нещо в съзнанието си, в душата си, в сърцето си. Но напразно. Вече не го виждаше като хлапето, което вечно го дразнеше, но с което прекарваше чудесно времето си. О, не! Сега виждаше пред себе си храна. Колко прости бяха станали нещата. Само едно парче месо – сочно и пълно със свежа кръв.
Малагорн се прокрадна тихо до него и без да го буди пое главата му в здравите си ръце и рязко я изви на ляво. Вратът изпука зловещо и се прекърши.
-Съжалявам, малки ми братко, но по-силният оцелява. Знаеш закона на природата.
Зъбите му се впиха в нежната детска плът и времето спря за Малагорн. Удоволствието беше неописуемо. Секундите се превърнаха в часове, минутите в дни. Вампирът смучеше кръвта на своя брат и весело ръмжеше. Течността отне и малкото останало човешко в него. Превърна се в безмилостна машина за убиване, която отстояваше вампирските интереси с цената на живота си.

-Всички са мъртви! – възкликна ловец от съседното село.
-Но как е възможно? – недоумяваше друг.
-Цялото село е избито – жени, мъже, деца.
-Вампири?
-Несъмнено. Поне десет са били.
-Това е ужасно!

Кръвта е моят живот!
Кръвта е моят господар!