От два дена ме е сграбчила една огромна “ръка”, която сякаш стиска сърцето ми и стомаха… Усещам една такова странно и неопределимо чувство; чувство за нещо лошо, за нещо гадно… чувство на тъга… Гадно ми е и не мога да разбера защо. А преди малко това чувство се засили десетократно след един кратък, но не особено красив разговор.
Иска ми се да разбера на какво се дължи, но уви, не мога… Може би предусещам предстоящо събитие, което няма да бъде особено “нежно”… Но пък от друга страна не вярвам на подобни глупости като предчувствия от подобен характер. Има неща, на които държа и понякога на човек му се налага да прави компромиси. От една страна ми се иска да разбера, но от друга май не желая да опитвам…
И странното усещане продължава… Притиска стомаха ми и кара сърцето ми да бие като полудяло… Аааааа…

And they all died in their own vomit…
Малко, по-малко, най-малко; стъпка по стъпка, парче по парче, капка по капка… Вдишай… Издишай…
Виждаш малка светлинка, която бавно се приближава към тебе. Изглежда толкова красиво и… ефирно… И след малко вече е по-голяма, и по-голяма, и по-голяма… И вече не е толкова красива. Вече е страшна, опасна, застрашителна… смъртоносна. Опитваш се да си поемеш дъх, но гърлото ти бива стегнато във въображаемо менгеме и никога повече няма да бъде пуснато.
Тук някъде се появяват финалните надписи. Една история по-малко. Едно начало, но без край. Един край, но с липсваща среда… Едно недоизказано изречение, което се носи в пространството и не знае какво и как го иска… Нима то трябва да взима решения? Някой да му даде брадва! Некадърността е наследствена, а краят неизбежен…
Виждаме отново малкото момиченце. То смело се придвижва между огромните червеи и се оставя да бъде засмукано… малко по малко, парче по парче, косъм по косъм… И то изчезва. Картината се сменя. Черно! Мрак! Нищо!
Това що е градено години ще рухне за стотни от секундата. Можете ли да си поемете дъх? Краят ще настъпи няколко пъти през това време! Нищо не може да подскаже на неподозиращата жертва какви са зъбите на нейния мъчител.

Нека бъдем благосклонни.След като изписах един тон глупости, които ми се въртяха в този момент из главата, взех решение… Какво е то? Че на кой му пука :Д
И тъй като има гениални хора около мене, в крайна сметка отпуска няма да се ползва… Имах някакви планове да ходя на концерта на Sonata Arctica, ама… При новото стечение на обстоятелствата мисля, че това вече става невъзможно. Просто не ми се ползват 2 дена от отпуската за този концерт. Ако беше в София нямаше да има проблем, но Каварна е малко далечко. Това определено ми обърка донякъде подредените планове. Жалко! Имах доста други неща на ум. Щеше да се получи добре, но съдба… какво да правиш ;Д
Майната му на всичко и на някои хора в частност :Д Ще работим явно по празниците. И то ще бъде баси и работата :Д Трябва да си намеря по-удобна поставка за краката, че да има къде да ги вдигам и изтягам, че да е по-удобно 🙂
Въобще в последно време хич не ми върви от към концерти и партита… Късмет, какво да го правиш!