Продължаваме да се движим напред в графика и вече сме на две пети от чаленджа, а е минала едва 1/4 от годината. “Юбилейната” двадесета бройка се пада за “Колекционерът на кости” на Джефри Дивър. Най-вероятно повечето хора, които имат някаква обща филмова култура, първо ще се сетят за филма на Филип Нойс от преди 12-13 години с Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли в главните роли съответно на парализирания бивш полицай Линкълн Райм и патрулищата Амелия Сакс. Искам да Ви споделя, че не помня кой знае колко от филма вече, защото съм го гледал около времето на излизането му, но това, което все още мога да изкопча от съзнанието си, не е много свързано с действито в книгата… освен основната идея, разбира се (дори фамилията на героинята на Джоли не е същата). Затова нека Ви представя сюжета на първата от девет, доколкото успях да видя, книги за прикования към легло криминолог.
Линкълм Райм е претърпял жестока злополука преди няколко години, в резултат той е изцяло парализиран от врата надолу. В книгата е описано много точно кой прешлен му е бил пречупен, на какво е бил подложен и прочие, но не помня, затова няма и да се опитвам да го предам. Достатъчно е да спомена, че той може да си движи леко един от пръстите и врата, нищо друго. Единствената му мечта на този етап е… да умре. Дори вече си е намерил човек, който подкрепя евтаназията и е готов да осъществи… желанието му. Двама негови бивши колеги обаче идват и го молят за помощ. Отвлечена е млада двойка (не двойка в този смисъл, а просто мъж и жена :Д), няколко дни преди голямата конференция на ООН в града. Похитителят не иска откуп, а вместо това оставя следа под формата на заровен жив човек с обелен от кожата кокал, който се подава над земята. Райм се дърпа в началото, но все пак желанието му да поработи отново любимата си професия се оказва по-силно и той се съгласява. Щом научава, че първият полицай на мястото – младата Амелия Сакс – е спряло цялото движение, за да не замърси местопрестъплението, той се впечатлява и изисква помощта й. С нейна помощ, използвайки я като неговите уши и очи, те започват да изследват местопрестъпленията и да опитват да разберат колкото могат повече за мистериозният мъж, който вече се превръща в убиец. Разбира се, всичко приключва със схватка на живот и смърт, от която някой ще си тръгне в чувал за трупове.
Няма да се впускам в повече подробности около сюжета, защото по-голяма част от книгата е изследване и изучаване на доказателствата, вадене на изводи за убиеца и опити да се спаси поредната негова жертва. Искам да започна с това, че книгата е адски увлекателно написана и Дивър определено знае как да държи интереса на читателя, без да го оставя да скучае. На някой може да му се стори леко скучно всичкото това анализиране на веществените доказателства, но именно то изгражда един от най-интересните елементи на сюжета. Дивър се е постарал да редува това с изучаване на сцените на местопрестъпленията, със сценки между героите, както и да представя от време на време гледната точка на самия убиец, който си има собствен код и следва правилата, които му помагат да прави това, което прави. Освен това авторът по никакъв начин не е спестил проблемите и мъките, през които минава един паралитик като Линкълн Райм (казвам го с презумцията, че си нямам идея дали наистина е така, приемам думите на Дивър изцяло на доверие, защото никога не съм познавал човек в подобно състояние) – от нужната да го къпя и преобличат, през катетарите в пениса и ходенето по голяма нужда, до ужасните пристъпи и конвулсии. Всичко това превръщат действието в нещо адски реалистично и брутално, карайки читателя едва ли не да почувства болката на героя, както и зараждащото му се постепенно желание за живот.
Разбира се, не може всичко да е перфектно. Има едно-две неща, които лично мен леко ме подразниха. На първо място това е едва ли не свръхестествените (не в буквален смисъл) способности на Райм да се досеща за всичко и да знае всичко. Той почти буквално може да познае всяка миризма или субстанция само по нейния молекулярен състав едва ли не. Няколко пъти Дивър наблегна на факта как той (Райм) е прекарвал часове в каталогализиране на всичко из града и се е запознавал с всяко едно малко или голямо парченце камък, растение, почва и прочие. Въпреки всичко имаше моменти, в които дори на мен ми се видя нереално лесно как полицаите, начело с криминолога, успяваха да се досетят за даден предмет само по миниатюрна молекула (преувеличено леко, но важно е да схванете идеята). Но все пак това не са чак толкова големи проблеми и към края се пренебрегват.
Пак казвам, книгата е страшно увлекателна, не е дълга и се чете сравнително лесно. Авторът се е постарал да не затормозява читателя с прекалено много специфични термини, като в същото време стилът му е простичък и доста изчистен от излишни описания и безсмислени действие. Жалко, че не успях да намеря други книги, които да са издавани у нас от тази поредица, но предполагам тази е заради филма.
ПП: Поправка, имало и други книги, които са издавани у нас, но преди доста време и са трудни за намиране вече.

Започваме с най-важното – това е една изключително странна, но в същото време адски оригинална книга. Зелазни е създал един свят, който трудно може да бъде описан с прости думи. Дори реално погледнато не е един свят, а нещо… по-различно. Изключително трудно ще ми е да Ви разкажа накратко сюжета, но нека опитаме все пак.
Ред пътува по Пътя в търсене на своето начало, мястото, от което е дошъл. Той е воден единствено от желанието да се върне в къщи. Негов стар познайник обаче не смята, че нашият герой заслужава това и му обявява Черна десятка – казано с легални термини: има десет опита да го убие без да му казва къде, кога и кой ще направи опита. Ако жертвата оцелее след десетте покушения, играта се прекратява и Ред печели. В същото време синът му от двадесети век тръгва да го търси. Скоро се оказва, че съдбите на всички са преплетени в една обща цел.
Казано накратко, така може да се обобщи историята, без да се се спойлва кой знае колко. От друга страна обаче съм убеден, че някой незапознат няма да разбере нищо. Нека направя няколко важни уточнения. Пътят е нещо като машина на времето. Той е изпълнен с отсечки и разклонения, които водят към различни моменти в историята на планетата, ограничения няма – нито напред, нито назад. Само обаче избрани хора могат да намерят начин да стигнат до Пътя и да се превърнат в пътешественици.
Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той започва своя разказ в произволен момент от повествованието, връща се напред, после назад, запознава ни с герои, които се загубват за известно време, после пак се връщат, докато в един момент всичко си идва по местата, бавно и много неясно. С риск да се повторя, но… Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той Ви захвърля на Пътя и Ви оставя да се оправяте сами. За съжаление обаче по-малко от двестата страници на книгата сякаш не са достатъчни, за да може читателят да вникне достатъчно в идеята, да не говорим за историята. За капак накрая всичко сякаш се задвижва на пет свръхсветлинна скорост и в 3-4 кратички глави авторът приключва нещата. Няма да спойлвам, но поне аз останах с впечатлението, че Зелазни не е знаел какво точно да направи в този момент, затова е преминал от началото към края на историята, без да счита за нужно да запълни средата. Не че това е лошо в случая. Книгата се чете изключително лесно и бързо, без да отегчава нито за момент благодарение на хубавия и стегнат стил на писане. Определено това е една много интересна книга, с много яка идея, която обаче сякаш е можело да се развие още. Не че ми е ясно какво толкова е можел Зелазни да добави като действие и случващо се, но все пак… А накрая си признавам, че останах леко… разочарован от финала. Сякаш очаквах нещо по-различно. Но пък от друга страна така повечето неща си придобиха смисъл.
Както казах, книгата е кратка, чете се бързо и има една изключително зарибяваща и яка идея. Няма да съжалявате ако й дадете шанс, пък и двата часа, които ще й отделите няма да Ви липсват чак толкова след това. 🙂