-Какво искаш от мене? – изкрещях изведнъж аз към бледия мъж. Той бавно завъртя глава към мене и направи знак на куклите да спрат. Те се подчиниха на мига и застинаха по местата си. Сега вече напълно приличаха на група играчки, но просто бяха в по-големи размери – истински размери.
-Ти ще бъдеш моето най-перфектно творение.
Този път мъжът наистина се усмихна, макар и плахо. За миг зъбите му проблеснаха под големите му устни и бяха повече от перфектни – бели и идеално подредени. Освен това обаче бяха и заострени като малки колове, които можеха да се впият в плътта ми и да я разкъсат без никакъв проблем. Изтръпнах при тази мисъл.
-Не се притеснявай – каза мъжът, явно прочел мислите ми за пореден път. – Никога не наранявам своите творения. Никога не бих развалил перфектността, която представляват те. Винаги съм много прецизен и внимателен в работата си. Ще видиш. Не се тревожи.
Защо ли обаче думите му нито за момент не ме накараха да се чувствам по-добре. Дори напротив, чувствах се по-уплашен от всякога. Вече не мислех, че има колко повече да се плаша, но този път всяко едно косъмче по тялото ми настръхна от тези думи и начина, по който той ги изговори.
-Казвам ти, – продължи той, – ще бъдеш най-красив сред тях.
В отговор от групичката с деца-кукли се понесе тихо шептене подобно на това, което вятъра разнася на есен, когато си играе с листата в задния ни двор.
-Тишина – обърна се рязко към тях мъжът и ги скастри, но без да влага злоба или гняв в гласа си. Децата млъкнаха мигновено и сякаш погледите им виновно се обърнаха надолу към пода.
-Имаме нужда нещо да раздвижи нещата тук, разбираш ли? И това ще бъдеш ти. Ти, с твоето изпълнено с веселие и безгрижие сърце. Скоро твоята толкова положителна аура ще бъде погълната от мрак всички ще можем да се докоснем до нея, защото именно мракът е силата, която храни моите деца. Но… – вдигна ръце мъжът в опит да защити или опровергае някое свое твърдение. – Не искам да се плашиш, дете мое! Той няма да засегне тебе. О, не! Ще разбереш, скоро, много скоро.