Всеки е гледал филм, в който в даден момент си е казвал нещо от сорта на “Ей това може да се случи само на филм!” или нещо близко. Казваш си, че подобно нещо не може да се случи в реалния живот и това или те успокоява (ако ситуацията е лоша), или те натъжава (ако е хубава ситуация, за която се надяваш да се превърне в твоята реалност).
Понякога обаче, за един много кратък период от време, реалност и фантазия може да се смесят. Като две различни измерения да се слеят в едно и да обърнат нечия представа за живота, вселената и… каквото е останало.
Държа да се похваля, че от както вече си имам пак музика (Благодаря, за което на Поля, че ме подсети за съществуването на мп3 плеърите и в частност, че аз имам такъв, който не бях виждал от над две години. Не помня дали си купих телефон март 2008ма или март 2007ма, но май беше първото :Д), желанието ми да ходя пеша разстоянията из този иначе толкова прекрасен град отново се върна с пълна сила. Сякаш музиката ме поддържа жив и без нея липсва желание за каквото и да е друго. Но както и да е. След… да я наречем интересно развилата се втора сесия на Vampire The Masquerade… моя милост реши да си ходи пеша от Кичука до Тракия, което е над час разходка.
(Надолу следват още имена на локации, които само един пловдивчанин може да разпознае, затова просто ignore :D)
Предложиха ми все пак да ме хвърлят до някъде с таксито и после от там да си ходя пеша. Защо пък не, си казах аз. Слезнах заедно с Поля пред тях (пред тях = булевард Източен, точно срещу входа на Каменица), а от там надолу (или нагоре, зависи от гледната точка и от посоката :Р) поех смело към вкъщи със слушалки в ушите. Плейлист от последният албум на Eluveitie, със задължителната релаксация в лицето на They’re Taking The Hobbits to Isengard, смело дрънчи по кабела, а аз бодро и нехайно крача по маршрута. Точният път не е толкова важен, защото това, което ме сполетя, се случи на няма и 200 метра по-надолу, на светофарите, пред будката за сандвичи и тостери, в която явно всички пияни маймуни се сбират да обсъдят какви парчета месо са се разхождали около и върху тях. Един бърз поглед 5-6 човечета опашка, нищо интересно, продължаваме да си крачим. Нещо ми се счува. Ама музиката силна, може и от нея да е било. Все пак внимателно и рязко завъртам глава (по-скоро инстинктивно, отколкото обмислено). Гледам някой се е втренчил в мене, но не забелязах да се опитва да ми каже нещо, затова си се обърнах бързо напред и продължих, мислейки, че наистина ми се е причуло. Две или три крачки по-напред усещам някакво раздвижване за гърба си, една ръка рязко, но най-вече грубо, ме хвана и ме обърна лице срещу лице със своя собственик. Срещу мен седи и гледа втренчено (или тъпо, то все тая в случая) младеж, видимо подпийнал (добре де, пиян като кирка), на около 21-24 години, с бяло-бледорозова фешън ризка, най-вероятно от турски произход (ризката де, не младежът), избелели дънки с още по-неизвестно местораждане и тънък сребрист ланец на врата (явно са нямали пари мама и тате за златен… криза, брат, кво да прайш), висок не повече от метър и седемдесет. Още като го видях и ми стана ясно, че ей сега ще ме бият :Д Зад него седяха още двама типа, които бяха вече по-едри от него и доста по-високи. Въобще, седяха като някои бодигардове :Д
Забелязах, че въпросният индивид си отваряше устата, което е ясна индикация, че се опитва да говори, слушалките явно са аксесоар, който то не зачита като източник на звук. Свалих си аз бавно едната слушалка, при което успях да хвана само краят на въпросителното изречение:
“… игнорираш, бе?”
Вероятно се е опитвал да каже нещо от сорта на “Ти кой шъ игнурираш, бе?” (правописните грешки в случая са умишлени).
“Моля?”, контрирах аз, защото наистина не бях чул.
“Ей сега ти строших физиономията!”, закани се джуджето. Стана ми ясно, че се готви да замахне. И го направи… сигурно едно десет секунди по-късно. Явно липсва добра координация между отделните части от тялото му, най-вече с мозъка. Дори не ми стана ясно какво толкова направих и какво той е искал от мене. Просто се отдръпнах от пътя на и без това тътрещия му се юмрук и… той падна по очи на тротоара. Казвам Ви, такива неща си мислех, че само по филмите стават. Момчето успя доста сериозно да си обели нос и чело, че и малко от брадичката, а кръв се лееше доволно за такива малки рани (то явно не са били толкова малки колкото изглеждат :Д).
Както казах, смях, смяхххх :Д
Ама то без тръпка все едно сме зациклили. Обаче в едно съм сигурен – ако в този момент двамата му здрави приятели бяха решили да му се притекат на помощ (при все, че аз дори не го докоснах) и да ми покажат от къде изгрява слънцето, щяха да ме смачкат от бой ;Д Добре, че се оказаха разбрани типове и не искаха да се бият :Д Не, че нямаше да се пробвам. Просто знаех, че нямам шанс.