Той отпусна бавно ръка и едно облаче пара се откъсна от устните му. Ледено студеният въздух сковава крайниците му и затрудняваше дишането. Още една тежка въздишка последва първата и ново облаче се измъкна към своя кратък и неизбежен край.
Мъжът погледна тялото до себе си и лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Опита да протегне вкочанената си ръка и да докосне снежно бялата кожа, но безуспешно. Движението не предизвика болка, то не предизвика нищо… не чувстваше нищо. Не това беше причината за неговото изражение.
Отново сведе поглед към тялото й и една сълза си проправи път през заскрежените мигли, надолу по изпитото му лице, но само, за да се превърне в парченце лед на бузата. Не можеше да види лицето й, което беше покрито от катранено черната й коса, покрита също с лед на места.
Стисна силно устни и опита да се изправи… отново… безуспешно.
Краката също се бяха превърнали в безчувствени израстъци, които никога повече нямаше да му се подчинят. Той се провлачи бавно към нея и след близо минута битка с хлъзгавия под достигна целта си. От устата на момичето не излизаше пара. Знаеше това. Сякаш усети в мига щом тя издиша последния си дъх.
“Време ли е?”
Вече дори не помнеше как всичко започна, но сега много добре знаеше как ще свърши. Искаше да опита от всичко, да бъде всичко, или поне да види и двете страни. Получи го! В това спор нямаше, но от къде можеше да знае, че ще е толкова за кратко…
Откъде можеше да знае, че ще се влюби в себе си!
“Време е!”
Опита се да изкрещи нещо, но от уста му не излезе нито звук, нито стон. Направи втори опит, но той беше дори по-неуспешен от първия.
“Върви по дяволите!”
Провикна се мислено.
“Аз съм там вече”, отвърна му глас, скрит дълбоко в съзнанието му.
Мъжът не искаше да говори. Не очакваше отговор. Стените на малкото ледено балонче, неговия затвор, бавно се стесняваха. Колко ли му оставаше още? Минути? Часове?
“Десет минути най-много”, отново се намеси гласът.
Имаше чувството, че температурата сякаш започна да се покачва.
“Не, просто ти не усещаш нищо. Тя дори пада още.”
“Това ли е наказанието?”, попита мъжът.
“Какъв по-добър начин да бъде понижена високата температура от… студа!”
Това не беше въпрос, а по-скоро констатация на факт, но той сметна за нужно да даде някакъв отговор. Не, че това щеше да има някакво значение, но поне на него щеше да му достави удоволствие.
“Ами водата? Тя се използва за потушаване не пожари.”
“Нима има пожар?”, гласът не звучеше изненадано, но и той сякаш се наслаждаваше на тази игра на думи. Мъжът се намръщи. Така не му беше интересно, но пък той я започна и не смяташе да се откаже толкова лесно.
“А не е ли любовта един непрекъснато бушуващ пожар?”
“Хах… нима има любов?”
Това вече беше дразнещо. Нима нямаше любов? Точно любов си беше.
“Само си губиш последните минути”, отвърна гласът и мъжът можеше да усети, че той сякаш се усмихва доволно. Нима му се подиграваше?
Отново погледна тялото и се опита да разбере защо. Те го дариха с желанието му, но имаше условия. Договорът беше прост и той го наруши. Сгреши и го признава.
“Съжалявам! Правилата са си правила!”, каза гласът и повече не се обади.
Мъжът изпусна още едно облаче пара и го изгледа как се изпарява във въздуха, ако това, което се случи с дъха можеше да се нарече изпаряване. Но той и правеше опити да си задава подобни въпроси. Опита се да си поеме въздух, но никога повече не го изпусна.