Tag: review

“Halloween 2018” ревю

С премиерата в България на втората част от новата трилогия “Хелоуин”, реших да си прехвърля още едно старо ревю от другия сайт. Тази финална версия се оказа, както чета днес, доста различна от първата, която имам в драйва, но това не е толкова важно. Уикенда се надявам да успея да скалъпя ревю и на втората част, която, за съжаление, е много по-слаба от тази.

Halloween 2018

Винаги ми е било трудно да пиша за нещо любимо. Фактът, че става дума за поредица с четиридесет годишна история и осем филма зад гърба си (без да броим традиционния римейк), въобще не помага. Все пак деветият филм от поредицата „Hаlloween“, която Джон Карпентър стартира през далечната 1978 година, е вече факт. Струва ли си той и дали е за всеки? Четете на собствена отговорност в ревюто ни по-долу. Ще включва леки спойлери (най-вероятно). Чувствайте се предупредени.

Да се опитвам да ви запозная с митологията на поредицата, с нейните разнообразни герои и посоки, в които поема през годините, би било загуба на време, а и ще е дълъг и отегчителен текст. Хубавото на новата лента на Дейвид Гордън Грийн е, че това не е необходимо. Достатъчно е да сте гледали оригиналния филм, за да сте в крак със случващото се. „Halloween“ е директно продължение на филма на Карпентър и игнорира абсолютно всички версии след него. Героинята на Джейми Лий Къртис е прекарала последните четиридесет години в подготовка за евентуалната си среща с Майкъл Майърс. Тя вече не е плахата, беззащитна и уплашена тинейджърка. Изградила е собствен свят, в който всичко е насочено към подготовка за битката със злото. Макар и да се забавя, то все пак идва и е жадно за кръв.

Няма да се опитвам да разказвам историята на филма, но в по-голямата си част тя следва основната идея на оригинала. Майкъл успява да избяга от лудницата, връща се в Хадънфийлд и започва да сее смърт и разруха. Малката разлика е, че този път Лори е подготвена за него.

Ще започна с твърдото убеждение, че това не е филм за масовата публика. Макар и да е насочен към по-голям пазар и създателите му да се надяват да привлекат по-широка група от хора, новият „Halloween“ определено ще бъде оценен повече от старите фенове. Разбира се, би било чудесно, ако си спечели и нови почитатели, които не са запознати с огромното му наследство.

Майкъл е зло. Той няма логични и смислени мотиви, той няма ясна и конкретна цел. Той просто иска да убива. Хубавото в новия филм е, че сценаристите също са наясно с това. Всякакви усложнени взаимоотношения или дори свръхестествени подбуди са забравени. Първичното зло е най-важното. Авторите смело се връщат към подходите на първата част и наистина се опитват да покажат Майкъл като мистериозен и страшен злодей без нуждата от обяснения. С вещата помощ на Джон Карпентър, който е както консултант, така и автор на музиката, те се справят повече от брилянтно.

Операторът Майкъл Симъндс, когото аз познавам само от работата му по не особено убедителната адаптация на “Клетка” по Стивън Кинг, успява да улови някои от най-красивите кадри на Майърс в целия франчайз. Не мога да не похваля и дългия one-shot сегмент в началото, който е огромен реверанс към оригиналния „Halloween“.

Освен че е първично зло, образът на убиеца е забулен в мистерия, а колкото по-непознато е нещо, то е толкова по-страшно. Силно подкрепям идеята да не показват лицето на злодея, когато е без маска, а само да виждаме гърба му, краката му, тялото му и така нататък. Минимализмът в действията на Майърс говори повече от достатъчно.

Като стана дума за реверанси, лентата на Дейвид Гордън Грийн е пълна с намигвания, препратки и easter eggs към почти всички филми от поредицата. Много от тях са просто подхвърляния на реплики между персонажите, докато други са цели пресъздадени сцени. „Halloween“ обаче не се опитва сляпо да копира тези моменти и да разчита на техния ефект, а смело, но с уважение, ги надгражда и развива по свой собствен начин.

Като оставим настрана Майкъл Майърс, какво още ни предлага новият филм откъм персонажи? Сигурен съм, че по-заядливо настроените веднага ще посочат феминистичния подход на лентата. Героинята на Джейми Лий Къртис е силна, макар и много пречупена жена, която е прекарала последните четиридесет години в изолация и подготовка за срещата си със своя най-голям враг. Тя, подобно на доктор Лумис, е обсебена от Майърс и желае да го унищожи, за свое добро и за доброто на целия свят.

Как подобен персонаж е успял да създаде семейство и на това семейство да се роди дете, не е много ясно, а и никъде не се споменава за това. Дъщерята на Лори Керън (Джуди Гриър) е прекарала първите си години в постоянни тренировки и тормоз от страна на майка си, която е искала да я подготви за мрачното бъдеще. Ранното разделяне на двете, благодарение на социалните институции, донякъде може да извини скептицизма и липсата на по-сериозни остатъчни травми в детето. За съжаление, напомнянето за тези събития на няколко пъти по време на филма не спомага кой знае колко, но не е чак толкова фатално.

Трети ключов персонаж се явява и внучката на Лори Алисън (Анди Матичак), която има коренно различно отношение към своята баба от майка си. Тя иска да я опознае, да имат нормално бъдеще и най-вече да ѝ помогне да загърби миналото. Разбира се, въпросното миналото не е готово да си тръгне просто така.

От другата страна седят и поддържащите мъжки персонажи в лицето на съпруга на Керън (Тоби Хус), лекаря на Майкъл (Haluk Bilginer) и местния шериф (Уил Патън). В по-голямата си част те са представени като безполезни и дори излишни торби с месо, пречкащи се пред пътя на убиеца. Някои от тях са сравнително адекватни (като полицая), но други са твърде карикатурни, за да са убедителни (като доктора). Имаме и така наречените comic relief герои, които уж трябва да разведрят атмосферата с нелепи шеги. Винаги съм бил на мнение, че подобни филми нямат нужда от хумор, колкото и малко да е той. Когато правиш страшен филм с безскрупулен убиец и зловеща обстановка, смехът трябва да е последното нещо, към което да се стремиш.

Вече споменах по-горе, че за музиката отговаря не кой да е, а самият Джон Карпентър, който е автор и на оригиналната култова тема на „Halloween“ от 1978 година. Този човек определено знае как да създаде мелодия, която да е едновременно напрегната, зловеща и мистериозна. Тук той ни предлага както преработени нови версии на познати парчета, така и специално написани за целта композиции. Единственият недостатък е, че се използват прекалено малко из филма. Определено е трябвало да се възползват повече от тях. Дори може да спомогне за подсилване на ефекта в някои сцени.

Сигурен съм също така, че като съветник и помощник на режисьора, Карпентър е допринесъл изключително много за качествата на филма. Четох, че благодарение на негова препоръка е отпаднала откриващата сцена, в която Майърс убива Лумис от финала на оригинала. Много е вероятно и за ред други подобни неща да е дал адекватно мнение.

Има, разбира се, моменти, в които сценарият удобно намества нещата, за да подпомогне действието. Налични са и абсурдни персонажи със съмнителна или глупава мотивация. Определено има недоразумения, но те са много по-малко на фона на правилно направените неща.

Независимо какво ще си говорим за новия „Halloween“, той неизбежно води до едно единствено нещо – сблъсъкът на Лори с Майкъл. Още от първите сцени на Джейми Лий Къртис, в забутаната в гората къща крепост, която тя си е изградила, на зрителите им е ясно, че това ще е финалното бойно поле. Жените от фамилия Строуд неизбежно ще трябва да се изправят срещу своя кошмар.

Признавам си, че лично аз очаквах малко повече от тази конфронтация, защото исках финална битка с епични пропорции. Осъзнавам, че това няма как да се случи, но все пак ми беше малко. Огромен плюс е обаче, че не усетих кога свърши филмът и кога минаха тези близо 110 минути. Финалните сцени бяха изпълнени с напрежение и размяна на роли. Грийн перфектно обръща позициите на протагонист и антагонист и Майкъл вече не е водещата фигура в този танц. Намигванията към първия филм тук са особено силни в две конкретни сцени, но няма да ви развалям удоволствието да ги откриете сами.

Филмът се представи повече от успешно в бокс офиса, затова продължението му е гарантирано. Дейвид Гордън Грийн и Дани Макбрайд са имали идеи за трилогия, та се надявам, че няма да поемат по трънливия път на Роб Зомби и неговия римейк, който имаше прекрасен първи филм, но сам се закопа с последвалата втора част.

Няма как да пренебрегнем и финала тук, който доста твърдо и сигурно постави уж край. Все пак се опитаха да намекнат с един последен кадър, че нещата не са такива каквито изглеждат. Дишането на Майърс след края на надписите също би трябвало да е някаква индикация. Този род филми винаги намират начин да върнат своите злодеи.

Искрено се надявам Грийн и Макбрайд да имат хубави идеи и да продължат започнатото. Това продължение смело се нарежда като едно от най-добрите в цялата поредица. То дори може да се окаже вратичка и за други подобни филми. Надежда винаги има и се надявам и сходни популярни франчайзи да се възползват от момента.

Лично за мен „Halloween“ смело застава на второ място в личната ми класация за ужаси на годината, наред с прекрасните “Hereditary” на Ари Астър и “Ghostland” на Паскал Ложие. Филмът има не един или два недостатъка, няма да го отричам, но в същото време е прекрасно съживяване на една умряла поредица. Авторите му са наясно с материала, с който работят, и по никакъв начин не се опитват да го омаловажат. Те подхождат с огромна доза уважение и това си личи в много от кадрите.

Отново казвам, че се съмнявам да се хареса кой знае колко на хора, които не са фенове на подобен род филми. Бих се радвал, ако това е така, но не тая кой знае колко големи надежди. Старите почитатели обаче (като мен) няма да имат какво чак толкова да критикуват .

Силно препоръчвам!
Лична оценка – 7.5/10.


“Blade Runner 2049” Ревю

(Още едно от старите ревюта, които прехвърлям от предишния сайт, в който пишех… преди време)

Чудех се по какъв оригинален или забавен начин да започна това ревю, но после осъзнах, че би било грешен подход. В следващите редове няма да си говорим за комедия, нито за нещо кой знае колко иновативно, за да има нужда от подобни встъпления. Не, всъщност ще си поговорим за продължението на една класика, която е оставила своята противоречива, но желязна следа в аналите на киноисторията. Въпросът сега е дали „Blade Runner 2049“ ще успее да постигне същото, или поне да се доближи до своя първоизточник.

Следващите абзаци съдържат огромно количество спойлери. Чувствайте се предупредени, ако още не сте гледали филма.

Предисторията

Оригиналният филм “Blade Runner” е от далечната 1982 година, през която дори аз не съм бил роден още. Базирана на новелата на Филип Дик “Do Androids Dream of Electric Sheep?” от 1968 година, лентата на Ридли Скот придобива култов статус. Днес тя е като стълб на научната фантастика, служейки за вдъхновение на мнозина. Първите новини за продължение бяха посрещнати с вълна от недоволство от феновете. Всички те считат “Blade Runner” за перфектен във всяко едно отношение и нова част толкова години след първата само ще развали изградения имидж. Дали са прави обаче, защото мнението е едно доста субективно понятие, всеки може да прецени сам за себе си.

Първоначалната информация, че самият Ридли Скот ще седне на режисьорския стол и ще се погрижи наследството му да не бъде опетнено, вдъхна надежда на много. Впоследствие обаче той се оттегли, поемайки единствено продуцентската длъжност, а за режисьор беше избран Денис Вилньов. Честно казано, по-добър ход от това май не можеше да се случи. Видяхме как Скот се подигра с другата своя класика “Пришълецът” и щетите, които нанесе на цялата поредица с последната част “Пришълецът: Заветът”. Беше тъжна картинка като цяло, но да не се отклоняваме.

Канадският режисьор вече неведнъж е показал, че притежава собствен уникален стил. Освен това в интервюта е споменавал “Blade Runner” като любим филм и извор на вдъхновение през годините. Всичко това е подплатено с обещания за уважение към материала и внимателно подхождане към материята като цяло. Ако сега трябва да посоча име, което да поеме това продължение, едва ли бих направил по-точен избор.

„Blade Runner 2049“

За какво все пак става дума в „Blade Runner 2049“? Още откриващата сцена ни запознава с героя на Райън Гослинг – Агент Кей. Той е репликант от последно поколение и неговата задача е да лови и бракува старите модели, които са се покрили с времето. Именно с такава задача стартира и лентата. Оказва се обаче, че поредният изгнаник крие тайна, която може да коства много на света. Оттук се започват опитите на Кей да разгадае мистерията и да се справи с враговете си.

Още с тези откриващи кадри на зрителите ще им стане ясно, че ги очаква едно адски красиво пътешествие в един богат и изпипан, макар и мрачен и потискащ свят. Вниманието към детайлите е повече от убийствено, а работата на оператора, за което ще стане отново дума по-късно, е истинско удоволствие за окото. Цялостната атмосфера, която тук е дори по-цветна и жива от първата част, допринася изключително много за пълното удовлетворение. Лошо е, че колкото повече напредват минутите, толкова повече човек остава с впечатлението, че това е и единственият по-силен коз на създателите на „Blade Runner 2049“. С това, разбира се, не искам да кажа, че всичко останало е слабо. По-скоро желая да изтъкна факта, че в случая опаковката има повече стойност от самото съдържание и тя ще е единственото нещо, което ще остави по-траен и запомнящ се ефект у зрителите.

Именно тук идват някои от най-големите проблеми на филма – в неговия сценарий. Хубаво е, че са продължили директно случващото се и всичко се завърта около старите герои от първия филм. За съжаление обаче, близо трите часа продължителност налагат темпо, което на моменти се усеща като изкуствено забавено, без реално да има нужда от подобни разтеглени кадри. Отделно имаше цели сцени, които или бяха излишни, или бяха удължени с ненужно действие, което можеше да се вмести в много по-кратък интервал. Нелогични, противоречиви или просто удобни за повествованието моменти дори няма да коментирам.

Въпреки това желанието за създаване на едно пълнокръвно продължение се усеща през цялото време. Личи си, че Денис Вилньов подхожда с желание, уважение и любов към първоизточника и се опитва по всякакъв начин това да е видимо. В същото време, съвсем закономерно, се старае да вкара и част от себе си, оставяйки следа от специфичния си начин на работа. Както вече споменах, „Blade Runner 2049“ има чудесна разноцветна и в същото време мрачна и потискаща реалност. Рядко филм може да се похвали с атмосфера, която да те грабне още от първите минути и да те държи в подобна здрава хватка до самия край.

Мъглата и дъждът, които бяха запазена марка в първия филм, тук също присъстват, като компания им прави и непрекъснато сипещият се сняг. Огромни разрушени градове се редуват с гигантските мегаполиси и пропаднали гета. Всеки един детайл е изпипан почти до съвършенство и човек много трудно ще намери минуси, колкото и да се старае. Независимо дали камерата обхожда небето над планетата, или имаме близки кадри на героите, ще се оглеждате със затаен дъх.

Персонажите

Като стана дума за героите, е време да кажа няколко думи и за персонажите, както и изпълненията на актьорите. Основният движещ елемент в „Blade Runner 2049“ е Кей (Райън Гослинг). Кей е репликант от последно поколение и като такъв той има за цел да служи и изпълнява заповедите на своите господари. Персонажът изначално се предполага, че е лишен от прекалено много емоции, както ще може да се види от филма. Все пак наченки на такива се появяват на няколко пъти (когато разбира, че спомените може да са истински, дори негови), а за други само се загатва (любов към виртуалната му партньорка).

Движен от основната си директива – да разкрие случая и истината – Кей затъва все повече и повече в нещо, което може да се опише като мрачна депресия. За съжаление, голяма част от мотивите му така и не намират поне малко смислено обяснение. Харисън Форд много точно му задава ключовия въпрос във финалната сцена – “Защо го прави”. Отговор обаче не се дава, оставяйки зрителите сами да гадаят.

Няма как да не обърна внимание и на Лъв (Luv) героинята на Силвия Хоукс, която спокойно може да бъде посочена като основния злодей на филма. Отново, като репликант, тя има за цел да се подчинява сляпо на своя господар с цената на собственото си съществуване. Именно това безусловно желание да служи е и най-голямата разлика с първия филм.

Репликантите в “Blade Runner” имаха мечти, цели и желания, те бяха бунтовници, които искаха да живеят. Това в известна степен им придаваше много човешки черти, трудно беше да бъдат идентифицирани като злодеи. Лъв в това отношение е праволинейна и без никакви скрити мотиви. Всички карти са сложени на масата и няма дори опити за различно поведение. Тези “недостатъци” превръщат финалната битка между нея и Кей в нещо нормално и обикновено. Няма красота, няма грация в изпълнението. Сравнението между тази кулминация и сблъсъкът между Декард и Рой Бати (Рутгър Хауърд) е като разстоянието между небето и земята.

Силно препоръчвам да изгледате кратките филмчета, които предшестваха излизането на „Blade Runner 2049“. Именно първото от тях – “2036: Nexus Down”, ни запознава със създателя на Лъв, изигран от Джаред Лето. Тези пет минути са много по-ясни и изразителни, що се отнася до поведението на новите репликанти. Нещо, което в самия филм не е кой знае колко ясно или обяснено.

Ниандър Уолъс, за когото стана дума по-горе, също заслужава споменаване. Той не е типичен злодей, а някаква доминираща фигура, която дърпа конците от най-високо. Лично за мен изпълнението на Лето беше повече от чудесно и ми се искаше да беше получил повече екранно време. От друга страна, той има и една от най-дългите безсмислени сцени в целия филм. Колкото и да опитват да вкарат философия в нея, тя ми седеше плоско и излишно на целия фон до момента.

Сапър Мортън е персонаж, който получава само около пет минути екранно време в самото начало, но поставя тона на цялата продукция. Кратката поява на Дейв Батиста ще ви преследва до самия край, както се случва и с Кей. Актьорът определено прави много по-запомнящо се изпълнение от повече от половината останал актьорски състав. Задължително е и второто кратко филмче “2048: Nowhere to Run”, което е посветено на него. Един чудесен пример за разликата между старите и новите модели репликанти и вече споменатите чувства и емоции, както и нуждата от подчинение.

Преди да обърна внимание и на миналото в новия “Blade Runner”, ми се иска да кажа няколко думи за Джой. Това е дигиталният асистент на Кей, чиято роля така и не схванах до самия ѝ край. Ана де Армас беше достатъчно изразителна и убедителна като колекция от дигитална информация. Само че цялата тази странична сюжетна линия с нейното желание да бъде истинска и да обича героя на Райън Гослинг ми идваха в повече. Сигурен съм, че основната идея е да покажат, че Кей не е просто една машина, че и той може да обича, че е способен на някакви чувства и емоции. Убеден съм също така, че това работи за някои хора. Аз не бях един от тях. Не смятам, че действието щеше да загуби кой знае колко от нейната липса.

За последно си оставих и появата на Харисън Форд, който се завръща в ролята на Декард от първия филм. Все пак цялото действие се оказа, че се върти около него и беше неизбежно да го намесят. Макар и да имаше изключително малко екранно време, неговата поява също не остава безлична. Сцената с компютърно генерирания образ на Шон Йънг малко разваля добрите впечатления, но Форд си е Форд, макар и доста поостарял.

Споменавайки въпросното камео (пазено в тайна до самата премиера), филмът е пълен с дребни и почти незабележими препратки към оригинала, които само истинските фенове биха забелязали и оценили. Разбира се, това не означава, че „Blade Runner 2049“ е насочен само за почиталите на лентата на Ридли Скот. Просто удоволствието ще бъде по-пълно за тях.

След като наблегнах на персонажите малко повече от нужното, като дори не успях да покрия всичко, което исках да кажа, ще приключа с още една-две появи с изключително недоразвит потенциал. Това са основно така наречената опозиция, състояща се от репликанти, които се борят с… опресията? Всъщност не е много ясно срещу какво се борят. Тук е по-скоро поддържане на идеите на оригинала. Филмът набляга на двама герои – проститутка (Макензи Джоунс) и водачката на съпротивата (Хиам Абас). Предполага се, че тези бунтовници ще имат много повече роля и идея. Единственото, което постигнаха обаче, беше да съкрушат мечтите и надеждите на Кей, че е специален, че е избран за нещо велико. Истински убийци на настроението, което и без това беше достатъчно мрачно. Вероятно това трябваше да е голям туист в историята, но не постигна желания ефект, колкото и да беше хубава сцената. С други думи много пропилян потенциал.

Структура и настроение

Като оставим обаче настрана героите, бих искал да приключа с още един огромен недостатък – последователността и продължителността на действието. Вече споменах, че сценарият не е силната страна на „Blade Runner 2049“, но сякаш и самото подреждане на кадрите страда не по-малко. След доста хубавото начало, лентата започва да се влачи и да се разтяга без кой знае колко сериозна нужда от това. Сцените се редят с такава монотонност, че в един момент не сте сигурни дали повествованието още опитва да положи основи, вече е в разгара си или ви подготвя за кулминацията. Истината е, че не разбрах кога свърши.

Финалните надписи ме хванаха неподготвен в нито един добър смисъл на това понятие. През голяма част от близо трите си часа продължителност, филмът не се опитва да държи прекалено силно вниманието на зрителите. Атмосферични сцени се редуват с динамични такива, без да се дава явно предимство на някои от тях, което води и до неочаквания финал. Прекалено много неща останаха неразвити, недоизяснени и неясни, без обаче да ме карат да се чудя сега това защо беше така.

Преди да се насоча към обобщаващите си мисли, не мога да пренебрегна и музиката. Малко преди да посетя прожекцията, си припомних страхотния саундтрак на първия филм, дело на Vangelis. Личи си, че Ханс Цимер и Бенджамин Уолфиш са се опитали да докарат същото усещане. На ниво трейлър това работеше чудесно. Музиката е прекрасна, но на моменти леко липсваше синхрон между нея и случващото се на екрана. Все пак тези несъответствия за мен бяха дребни и не успяха да развалят цялостното удоволствие.

След всичко негативно, което казах по адрес на филма, искам да завърша с едно по-позитивно обобщение. Четейки вече изписаните близо две хиляди думи, виждам, че не се получи предварително замисленото ревю. По-скоро нахвърлях хаотични мисли, засягайки отделни аспекти на филма. Може да се каже, че се чувствах по сходен начин и след като напуснах кинозалата. Известно време не бях сигурен какво точно да мисля за „Blade Runner 2049“.

От една страна, филмът ми хареса. Има ужасно силна атмосфера и е един от най-красивите филми, които съм гледал последните години. От друга страна, горните проблеми въобще не са за пренебрегване, но много от тях са по-скоро дребнави капризи, които са изцяло субективни. Желанието на Денис Вилньов да запази духа на оригинала му носи само плюсове и човекът се е справил перфектно с работата си. Щеше да е хубаво и сценаристите да се бяха постарали малко повече, но толкова. Въпреки всичко „Blade Runner 2049“ е задължително заглавие за всеки фен на научната фантастика, а още по-наложителен за харесващите оригинала. Със сигурност няма да остави подобен отпечатък като лентата на Ридли Скот, но определено ще бъде запомнен. Личната ми оценка клони към 7, независимо от всички негативни неща, които казах по негов адрес.


best ark server hosting