Понякога подхождането към дадена книга може да бъде преповдигнато – чел си множество хубави отзиви, негативно – чел си куп отрицателни мнения или, не, не смесено, а по-скоро с елемент на изненада – не знаеш какво точно да очакваш. Съществува и едно друго положение, в което знаеш какво да очакваш от самата книга, но в същото време не знаеш какво може тя да предизвика в теб, дали би ти харесала или не и прочие глупости, започвайки я доста… неутрално.
В интерес на истината това си е субективно състояние на духа и не знам дали някой би разбрал какво искам да кажа. “Повикът на ангела” е втората книга, с която се сблъсквам, от този автор. Предната ми хареса дотолкова колкото да я похваля, но без да е оставила кой знае колко трайни усещания в мен, още повече да я помня дълго. Бях се запознал сравнително със стила на Мюсо, начин на писане и поднасяне на историята. И смея да заявя, че тук той по никакъв начин не изневерява на изброеното. Но едно по едно.
Историята ни запознава с двамата главни герои – мъж и жена, които на пръв поглед са толкова различни, всеки със своите си проблеми и главоболия. В случаен сблъсък на летището, те разменят телефонните си апарати. Започвайки като идея да помогнат на другия да не пропуска служебни уговорки и разговори, те се заравят сред съдържанието и скоро започват да намират все повече и повече общи неща. Само въпрос на време е нещата да излязат извън контрол и дълбоко скрити тайни да изплуват сред мръсна вода.
Както и предният път, така и сега, смея да твърдя, че развитието на историята много би подхождало на някой холивудски екшън-трилър. Това, което на пръв поглед изглежда като почти невъзможно случайна любовна история се преобразува в бърз и динамичен екшън с доста напрегнато действие. Мюсо бавно ни запознава с героите си, поставя ги сред ежедневните им животи и се опитва да ги представи като най-обикновени човечета без нищо специално. Само, за да разкрие тайните от миналото им (по-скоро те взаимно да си ги разкрият един друг) и да ги завлече в доста по-мрачна последна третина.
Точно по-горното за мен е и един от най-силните плюсове на книгата – една доста обикновена и клиширана история, с няколко много предвидими обрата, е поднесена по достатъчно увлекателен начин, че да искаш да четеш следващата и следващата страница, за да видиш какво ще се случи точно (макар и да подозираш, и на 99% да си прав). Героите са изключително добре описани и много пластови, за да се опита ги хареса човек, като в същото време вижда и грешките им. Разбира се, любовният елемент ще си остане доста фантастичен фактор за мен, но това си е отделна тема.
Като цяло останах доволен от втория си досег до Мюсо. Този път не разчита на обръщащ действието финален обрат, а повече на клиширана, но перфектно описана история и пълнокръвни герои. Няма да е книга, която ще остави траен отпечатък както в съзнанието Ви, така и в аналите на световната литература, но определено би Ви допаднала. Препоръчвам 🙂

Предполагам не е лесно баща ти да е едно голямо и иконично име в определен жанр литература, в който искаш и ти да пробиеш. Признавам си, че това е първият ми досег със сина на Стивън Кинг Джо Хил, макар и от доста време да се каня на “Кутия с форма на сърце”. Някой ден и това ще се случи, но нека сега обърнем внимание на настоящата книга “Рога”.

Историята се върти около млад мъж, който се събужда една сутрин и открива, че си има допълнителни израстъци на главата – рога. Направо е заприличал на един малък дявол. Не стига това, ами и хората започват да му споделят най-мрачните си тайни и желания, все едно говорят за времето или закуската си. Обикновено това са неща, които никой не би искал да чуе. Когато му се налага да посети и родителите си, тогава нещата стават изключително грозни. Близкото минало на главният герой обаче не е розово и може би за случващото си има причина. Наскоро приятелката му, с която са заедно от детинство, е намерена мъртва, а той е заклеймен като главен заподозрян. Макар и да бива оневинен, петното си остава и всички около него го гледат подозрително и/или се срамуват от него. Животът му, с други думи, се сгромолясва и обръща наопаки. Новата “дарба” обаче постепенно отключва небивали истини и постепенно най-грозните тайни ще изплуват като екскременти в канализационната тръба.

Без да се бях запознавал кой знае колко с историята и нейните герои предварително, очаквах повече хорър разказ, а не битова, лична и донякъде семейна драма. Нека първо обърна внимание на нещата, които ми направиха отрицателно впечатление. Идеята на книгата определено предпоставя за много по-зловеща и дори извратена линия, която може да бъде както драматична, така и наистина страховита. Хил обаче е решил да фокусира всичко в един главен герой и да превърне основното си оръжие (все пак книгата носи заглавието) в спомагателно средство и поддържаш персонаж (един вид sidekick). Изглежда крушата не пада по-далеч от дървото и синчето е прихванало няколко от по-досадните за мен похвата на Краля (дали ги е прихванало, дали просто са си като две капки вода, въпрос на гледна точка). Най-големият минус е това връщане назад в миналото, за да ни запознават с героите си. Уви това не се случва в рамките на няколко кратки страници, а се простира в цели глави и запълва големи сегменти от повествованието. Проблемът за мен е, че тези флашбакове са прекалено скучни и подробни, като в същото време губя връзката с основната история и понякога забравям къде и как бях оставил героите в настоящето. Това си е изцяло субективна гледна точка, но голям минус за мен.
Цялата драма около главния герой също ми дойде в малко повече, с всички тези депресирани или отчаяни поддържащи персонажи около него. Това от една страна подчертава изключително силно тежкото положение, в което е нашия човек, но от друга леко дразни с всичкия този лъхащ негативизъм на всяка страница.
И макар да не ми допадат множество от идеите, с които Хил е решил да изпълни своята история и начина, по който я разказва, не мога да си кривя душата и да не призная, че въпреки всичко е адски поглъщащо. Стилът му много напомня този на баща му, като в същото време има и силна своя индивидуалност, която успява силно да надделее над тази на своя родител в последните му произведения. Героите са едни от най-плътно изградените в книга в последно време (което ми се е случвало да чета) – като живите, така и вече умрелите. Джо Хил до такава степен е изградил дори характерите на второстепенните персонажи, че когато мотивът за дадено действие стане ясен, единственото, което можете да си кажете, е “много ясно, че така би постъпил”. Не мога да споделя цялата тази мистериозност и липса на първо причина за случващото се около главния герой, но огромната лавина от гадости и случки в миналото оставят огромна вратичка за гадаене и развинтване на читателското въображение.

Определено книгата има множество кусури за мен, и в много отношения не ми хареса, но повечето неща са изцяло субективни. Не мога обаче да отрека и голямата част от положителните и качества, които я превръщат в задължително четиво за почитателите на подобен род литература. А и липсата на реално приложения на “дарбите” на героя, оставят голямо поле за въображение.