Tag: reading challenge 2011

Isola by Steven Brust (RC2011 #31)

Отново ще започна с вече нещо, което сигурно повтарям в последните 4-5 мнения за книгите на Бруст – казал съм почти всичко, което имам да кажа за поредицата и вече ми е много трудно да вържа и 50-60 думи без да трябва да повтарям стари неща. Тук обаче искам да споделя нещо, което не съм казвал до този момент – това е една епична книга. Всъщност е най-епичната в поредицата до този момент. Защо? Нека Ви разясня.
Действието продължава своя естествен ход (в смисъл, че не са спомени, разкази или подобни на минали вече събития), но за щастие авторът е решил да зареже селската одисея на Влад и… да го изправи срещу богове и полу-богове. Няма да се впускам в подробности относно сюжета, но тук всичко има много глобални и, както вече споменах, епични пропорции. Талтош трябва да се изправи срещу раса, която по сила и възможности е равна на самите богове. Дори Вийра, богинята на източняка, бива замесена и се налага да се включи пряко в играта. Залогът – спасяването на света и въобще вселената, каквато я познаваме. Казах ли Ви, че е епично? 🙂
Един по-изпъкващ недостатък на деветата книга от поредицата може да се посочи самото място за развиване на действието. И не говоря за мястото като място, а… че става дума за една стая (буквално), в която едно 80 процента от случващото се… случва. Но пък от друга страна това не прави книгата по-малко интересна или увлекателна. Стилът на Бруст не е ръждясал с години нито на буква, а сарказмът на Влад, макар и не толкова силен и на ниво, пак си присъства. Не е най-добрата книга от поредицата определено, но пък от друга страна сигурно е най-различната от всички (изключвам следващите, които още не съм чел). Тук дори има и няколко сравнително интересни обрата, няколко факта, които са били само загатвани, и нови придобивки.
Като цяло добра книга, която със сигурност трябва да се хареса на всеки, които поне малко харесва поредицата. Радвам се, че поне на този етап Бруст е решил да зареже глупавите странствания на Влад и да го постави в правилните “обувки”.


Books of Blood Volumes 4-6 by Clive Barker (RC2011 #30)

В крайна сметка само поста за песен на септември пуснах със задна дата. Всичко останало ще бъде публикувано в рамките на следващите няколко дена. (Не за друго, ами просто ме мързи всичко на един път :Д)

Каквото и да кажа за Баркър, каквито и малоумни уводни думи да се опитам да измисля, все ще бъде малко. За мен този човек е просто гений. Разбира се, не съм му чел голяма част от романите, което смятам да променя с течение на времето, което предстои, но… що се отнася до поредицата от сборници, обединени под общото мото “Книги на Кръвтта”, Баркър е наистина невероятен.
Няма да се спирам на всеки един разказ по отделно, защото ще отнеме адски много време и най-вероятно ще отегча повечето от четящите. Темите, които авторът засяга, са най-разнообразни и включват революция на ръцете, които решават да превземат света; демони под най-различни форми; призраци и откачени психопати; черна магия и мрачни тайни… Въобще тематиките на всеки един от дванайсетте разказа (по четири в том) са все различни и рядко две си приличат. Човек започва да чете, понякога с ясната идея какво точно ще се случи, само и само да остане изненадан в края от най-неочаквания завършек. Друг път пък можете от първата до последната дума да се чудите за какво става дума и да не получите каквото и да е обяснение. Всъщност една от най-характерните черти в тези разкази е точно тази огромна доза неизвестност. Случват се редица събития, най-честно свръхестествени и злокобни, но никъде не се обяснява или изяснява какво точно е довело до тях или какво точно се случва. Сякаш Баркър остава голяма част от тези обяснения на ума на читателя. Нека той сам си вади изводи и да се опитва да си отговори на въпроси, които най-вероятно дори нямат и отговор. Поне не и такъв, който да бъде “истински”.
Стилът на Баркър не е труден за четене, като в същото време не и нещо елементарно или плоско. Бързо успява да въвлече читателя в историята, като го кара жадно да чете всяка следваща дума и да бърза към финалната развръзка. Определено това е книга, която много силно препоръчавам на всеки почитател на хорър литературата, защото е интелигентно написана, остава много място за размисли след прочитането, а и е с приятен и лесен за четене стил.
Скоро се надявам, поне по думи на човека, който ги превежда, да видим и първия том от поредицата и по нашите книжарници. Все пак е хубаво да може да ги прочете човек и в оригинал :Д
За финал ми се иска да спомена и за може би най-популярния разказ от този сборник, а именно “The Forbidden”, който най-вероятно е познат на повечето като филмовата си екранизация с името “Candyman” с Тони Тод и Вирджиния Мадсън.


The Unquiet by John Connolly (RC2011 #29)


Продължаваме с мрачните трилъри на Джон Конъли за детектива Чарли Паркър. Това, което най-много харесвам в романите на Конъли, е щипката свръхестествен елемент, който винаги (или почти винаги) остава недоизяснен и забулен в пълна мистерия. “Нечестивци”, както е преведена книгата у нас, не се различава от тази формула.
Номер 6 в поредицата за мрачния наемник, тя разказва за клиентка на Паркър, която го моли да я отърве от досаден индивид, който разпитва за баща й. Въпросният се счита за мъртъв от години, защото тялото му така и не е било намерено след като е изчезнал. Изглеждащото като простичка задача скоро се превръща в истински кошмар. Колкото повече главният герой се задълбава в миналото, толкова повече мръсотия и гадости изплуват на повърхността. А когато в играта се намесва и стар и зловещ враг, нещата тотално излизат от контрол. Няма да Ви разказвам подробно сюжета, за да не Ви развалям удоволствието.
Искам да започна с това, че “Нечестивци” е може би най-тежката и зловеща книга от всички в поредицата до момента (под претекст, че не съм чел 2-3 все пак). Занимавайки се с група, която малтретира и изнасилва деца, историята е поднесена по един адски тегав и подтискащ начин, карайки Ви да четете с една буца в гърлото, която не можете да преглътнете и, която сякаш се увеличава с всяка следваща страница.
Разбира се, винаги съм твърдял, че когато една книга премине даден обем от страници, става малко скучна на моменти. Сякаш авторите са се опитвали да запълнят някаква обещана на издателя квота, но за целта е трябвало да разтегнат историята малко (или много) над необходимия минимум. Кратките книги на Конъли са супер, но и тук, подобно на “Черният ангел”, има момент на отегчение в началните 100-200 страници. Просто за книга от 600 страници е необходимо време, в което основната нишка да се разкрие и заплете до необходимото ниво, което да поддържа интереса и да Ви кара да четете следващата и следващата и следващата глава.
В началото дори бях скептично настроен и си мислех, че книгата няма да е чак толкова добра, но от средата действието по с такава скорост, че бързо успях да забравя началните скучни интродукции на герои и минало. Както вече споменах, Конъли представя цялата тази история с изнасилвачите на деца, с порасналите вече малтретирани жертви и зловещите тайни, по един наистина мрачен и потискащ начин, превръщайки всяка страница в истинска феерия на злото. Изпълнен с множество колоритни (някои резидентни за романите за Паркър) персонажи, шестият том от поредицата е просто задължителен за всеки фен на подобни трилъри. А щипката свръхестествени елементи само подсилват отчаянието, което книгата носи със себе си.


Dragon by Steven Brust (RC2011 #28)


Да добавим и последната книга, която прочетох преди месец.
Вече писах толкова много за поредицата на Стивън Бруст за наемния убиец Влад Талтош, че започвам да се чудя с какво да започна, което не съм казвал вече. Едва ли има такова, в интерес на истината.
“Дракон” е осмата книга от поредицата е прави едно кратко връщане назад във времето, като за момент оставя настоящите проблеми на главния герой. Отново сме сред познатата обстановка на Адриланка, но този път Влад е част от… армията. Няма да Ви разказвам историята, за да не спойлвам излишно за причините и мотивите за подобно начинание, но искам да кажа, че това сигурно е втората най-добра книга в поредицата след “Йенди”. Всичко, което аз лично най-много харесах в първите книги, тук е на лице и с пълна сила. Говоря за силния сарказъм на Влад и Лайош, за начина на мислене и на действие, за представяне на местата, героите, събитията, за гледната точка. Не знам дали стана ясно за какво точно говоря, но съм много доволен от книжката.
Този път явно ще се наложи да бъда кратък, но в противен случай ще трябва да започна да правя копи-пейст от старите си постове. Просто… ще завърша с това, че “Дракон’ е супер, във всяко едно отношение. Силно препоръчвам 🙂


Earthcore by Scott Sigler (RC2011 #27)


Време е да се отърсим от мързела и да драснем по няколко реда за книгите, които прочетох преди повече от месец, но така и не седнах да спомена.
“Земно ядро” на Скот Сиглър е екшън приключение с щипка фантастика и малко ужаси. Разказва за златотърсач, който попада на нещо скъпо и голямо. В играта се замесва огромна корпорация, която иска да докопа най-голямото находище на платина, познато на човечеството. Оказва се обаче, че там някъде, дълбоко в недрата на огромната планина се крие тайна, която не желае да става публично достояние и е готова да брани себе си с всички средства, с които разполага – остри и смъртоносни.
Няма да Ви разказвам повече, за да не развалям удоволствието на тези, които решат да прочетат книгата. Нека започна с най-важното – хареса ми. Сиглър е изградил действие, подобно на холивудски блокбастър. Модерно и без излишни философски глупости, действието започва бавно, но постепенно набира сила и смелост. Не смея да твърдя, че е кой знае колко динамично и напрегнато, но не и мудно и тегаво. Движи се по една опасна плоскост, като в нито един момент няма да Ви остави да скучаете, но няма и да Ви предложи спиращи дъха екшън сцени. Книгата е над 500 страници, но те се четат сравнително бързо и лесно поради лесния и простичък стил на изразяване, с който авторът си служи. Няма да попаднете на пасажи, които ще се наложи да прочетете по няколко пъти, за да вникнете в тяхното значение.
Както казах, книгата много наподобява холивудски сценарий и точно като такъв е изпълнена с персонажи, някои от които до болка познати и изградени от клишета, които сякаш изглеждат умишлени, но… мен лично ме съмнява. Тук е и един от най-слабите аспекти на “Земно ядро” – персонажите. Нито един от тях не успя да ме впечатли, да ме трогне, да ме накара да го намразя или заобичам. Много от тях са сравнително стереотипни и се движат по познати ни вече ниши, но все пак Сиглър е можел да се постарае малко повече в изграждането на характерите на героите си. Личи си, че се е опитал, а може някои да каже, че е и успял, но все пак… От изпълнения с пороци и тъмно минало златотърсач, през надутия и самонадеян учен, който си мисли, че знае всичко и е над всички (да се чете: правилата не важат за него и всичко му е позволено), до безскрупулния тежкар от компанията, който поради трагедия в миналото се е превърнал в безжалостна личност, но бавно започва да възвръща човешкото в себе си. Още много примери мога да дам, но мисля, че стана ясно. Всеки един от тях има какво да предложи, но сякаш не е имало време, а и героите не са малко, поради, което си оставаме само с повърхностно представяне. Но това не е чак толкова важно.
Книгата е лесна и бърза за четене. Приятен екшън, който не затормозява по никакъв начин. Определено я препоръчвам на всеки, които няма какво да чете и си търси нещо леко и бързо.


Orca by Steven Brust (RC2011 #26)


След като предната книга, една от най-слабите в поредицата, се разказваше от гледната точка на селско текла момче, тук действието се води от Кийра Крадлата, която посредством писма пресъздава живота на Влад до неговата бивша любов. На моменти имаме и разказ в разказа, когато Влад разказва на Кийра и тогава гледната точка си е негова. Самият сюжет се върти около опита на вече бившия убиец да върне разума и живота в тялото на Савн, като за целта моли някаква знахарка за помощ, а тя от своя страна иска нещо в замяна. Така Влад се забърква до уши в проблеми и с хора, с които не иска да има нищо общо по принцип.
След шестата книга бях леко казано разочарован и подходих към тази без каквито и да е очаквания. Още като видях, че отново нещата ще се въртят около проблемите на Савн и… ми, сметнах, че ме чака още една скучна и безинтересна книга. За щастие това не се оказа точно така. Въпреки, че е далече от нивото на Джерег и Йендри, Орка до известна степен е силно отдалечаване от гадната Атира. Гледната точка отново не е през погледа на Влад, но това не е толкова фатално и отблъскващо, колкото беше тогава. Разказите на Кийра са доста по-интересни от тези на Савн, изпълнени са с повече действие, по-малко страх и объркване и достатъчно сарказъм и шеговит тон. Случващото се също така е достатъчно интересно, че да държи читателя в напрежение или поне да поддържа интереса му, а не да се чуди кога ще свърша вече тъпата книга. Единствено мога да посоча като по-неприятен недостатък прекаленото преразказване на случилото се, вместо да се разказва за него в “реално време”. Това, което искам да кажа е, че даден герой извършва поредица от действия и след това разказва на другия какво точно се е случило. Вярно, че цялата книга е един голям разказ от герой на герой, но тези допълнителни тип ала “Inception” някак си отдалечават четящият и той може прекалено много да се дистанцира и да загуби интерес. Освен това и всички тези банкови простотии също ми дойдоха малко в повече, но те бяха чак в края или поне там са най-осезаеми.
Единствената ми най-силна и реално негативна забележка е последната глава. Това, което се разкри там (няма да споменавам какво, за да не Ви развалям удоволствието в случай, че решите да я четете тепърва), си беше мега излишно. Не знам дали Бруст е искал да вкара някакъв супер завъртян и неочакван финал, но лично на мен ми се стори прекалено. Вярно, постига споменатата цел, но все пак… Нямаше нужда!
Та така… в заключение искам да кажа, че книгата не е лоша. Не е в топ три за най-добрите книги в поредицата, но все пак е достатъчно интересна и си струва четенето.


Lasher by Anne Rice (RC2011 #25)


Тъй като тази вечер беше много продуктивна от към ачийвмънт хънтинг, успях да свърша много неща, а и съм изпъл близо 2 литра кола, шанс да си легна скоро (макар да е два и половина) няма. Иска ми се от утре да започна най-после работа по една от двете най-сериозни части от новия сайт – частта с трофеите и ачийвмънтите, за които вече бях споменавал тук. Разбира се, дизайнът няма да има нищо общо с шотчетата там, а ще е в тон с новата визия. Но… аз се отклоних. В интерес на истината дори не искам да започвам да говоря за Лашър, което се явява втора книга от поредицата на Ан Райс за живота (и смъртта) на род вещици с името Мейфеър. Искам да напиша едно прекрасно встъпление, което няма нищо общо с книгата. След това да драсна една основна част, която слабо да застъпва написаното от “осветлената” от Бог писателка. А накрая, то се подразбира, да драснем впечатляващо заключение, което да няма нищо общо с темата на поста. Но… защото все пак трябва да следваме правилата (все едно такива има), е време да си поговорим за Лашър.
Вече споменах, че това е книга втора от поредица от три книги (в българия издадени от Инфодар в четири бройки, първият том е разделен на две заради колосалния си обем от над 1300 страници). Райс разказва за перипетите и проклятието на един древен род вещици, които преди векове са призовали древен дух (или нещо подобно), който иска да се завърне в света на живите. За целта братя, сестри, братовчеди, майки, баби и бащи (и каквито още роднини се сетите) се съвкопляват по между си, за да се роди перфектната и супер силна вещица, която ще даде живот на новото тяло на демона. Стана ли Ви интересно?
Да? Много ме е яд за Вас 🙂
В интерес на истината единственото нещо, което помня от първата книга, беше историята на рода Мейфеър. Ан Райс разказва подробно от самото начало (преди 4-5 века, не помня точно кога) и стига до наши дни. Тук обаче подобна история липсва. Имаме историята на единствената силна мъжка “вещица”, както и историята на самия Лашър (разказана в рамките на 100 страници !!!). Нито една от двете не е така силна, увлекателна или привличаща внимание, най-вече защото и двете се развиват в рамките на няколко години.
Не знам дали споменах, че книгата е 700 страници!
Опитвах се, признавам си, опитвах се! Но до този момент няма нищо на Ан Райс, което да ми е харесало. То не е много де (“Вампирът Виторио”, “Пандора” и “Полунощ”), но все пак… Стилът на авторката просто ме дразни. Тя е прекално подробна и отегчително описателна. Неща, които може да предаде в рамките на 4-5 страници, тя поднася в над 40-50. И като казвам, че книгата е скучна, това си е многооооо слабо казано. Тя буквално може да Ви преспи с безинтересни и скучни сцени и описания на неща, които дори не Ви вълнуват. Героите и без това са толкова много, а тук стават дори още повече, като по този начин дори нямате време да разберете кой и какво.
Мда, мисля, че стана ясно, че това е една скучна и безинтересна книга, която никога не бих препоръчал на който и да е. Всичко е по-добре от това! (Добре де, почти всичко.)


Farnham’s Freehold by Robert A. Heinlein (RC2011 #24)


Нека започнем отзад напред – с “умозаключението”. Първият ми досег до Хайнлайн, уви, се оказа много неуспешен :Д
И да се върнем обратно отначалото.
“Имението на Фарнъм”, в български превод, се оказа скучна и не особено интересна книга. Разказва за съдбата на едно семейство (плюс една приятелка на дъщерята, плюс иконома), което по време на нападение с ядрени ракети и скрито в бомбоубежището, се оказва “телепортирано” 2000 години напред във времето. Там попадат в един нов и различен свят, в който негрите са Избрани и властват на белите и… нещата са малко по арабски… Но… стойте. Ако си мислите, че това ще го разберете в началото, много се лъжете. Точно в средата на книгата героите се сблъскват с другата цивилизация. През първата част действието се нижи бавно, монотонно и по един много безинтересен начин. Семейството се опитва да оцелява в свят, в които си мислят, че са последните останали живи хора, налагайки собствени правила и закони, които да се спазват. И всичко това да бъде разбито на пух и прах през… средата.
Човек ще си каже, че ще се случи нещо по-интересно през втората половина, но уви… нещата се подобряват изключително леко и, поне за мен, не особено забележимо.
Не знам защо, но нито един от героите не ми допадна, но от друга страна не го и намразих. Всички, в това число и двамата главни герои (ако можем да ги наречем така) до самия край ми останаха изключително безразлични. Беше ми все тая дали ще живеят или ще умрат. Жената и сина на Фарнъм, след спомената втора част, потънаха почти в забвение, с много леки споменавания от време на време и Хайнлайн по един изключително лесен и долен начин се отървава от тях (не, не, не ги убива :Д). Реално ми липсваше каквото и да е развитие на персонажите. Може би единствено чернокожият им прислужник се промени малко, но… то си беше нормално… за него промяната беше къде-къде от прекрасна към велика ;Д
В крайна сметка “Имението на Фарнъм” беше скучна, безинтересна и сравнително предвидлива книга (взех да се повтарям май). Няма да се откажа от Хайнлайн, разбира се, на базата на един негов роман, но… съм разочарован. Определено съм разочарован.


Living Dead in Dallas by Charlaine Harris (RC2011 #23)


Това е втората книга от поредицата за “селското” момиче с отвратително име Суки Стакхаус и нейния любим вампир. В интерес на истината нямам никакъв спомен от първата книга, която прочетох преди около година, което не говори много добре за нея. Именно поради тази причина ще се въздържа (не защото искам, а защото не помня :Д) от каквото и да сравнение и/или опит за градация с предходния представител на поредицата.
Тук сюжетът продължава непосредствено след събитията в първата книга. Главната героиня с необикновени възможности (да чете мисли) живее прекрасен живот със своя възлюбен вампир и… сервира в местното заведения за бързо хранене. Живот-мечта, би го нарекъл някой. В последствие обаче шефчето на областта, който командва всички вампири (не ми се влиза в обяснения за йерархията, явно всяка вампирска поредица иска и настоява такава да съществува под една или друга форма), обявява, че е дал “под наем” Суки на гнездото в Далас, та тя трябва да отиде до там и да помогне… с гаджето под ръка, разбира се.
В интерес на истината първоначално подходих с много по-високи очаквания към поредицата, което беше и една от основните причини да ме разочарова малко (или много, въпрос на гледна точка). Горното описание може да звучи като сюжет ала “Здрач”, но, повярвайте ми, не е така… и слава богу. Въпреки всичко книгата има тази лека наивна нотка на вътрешна борба и сантименталност, породени от връзка с вампир. Освен това в света на Харис кръвопийците са извадени на показ и са пълноправни членове на обществото (почти де). Което от своя страна на пречи на “обикновени” хора да си имат предрасъдъците, направо като расови…
Но аз се отплеснах. “Мъртви в Далас”, както е българският превод, е сравнително кратко и бързо за четене книжле. Има си своите слаби и силни страни, а и след последното разочарование в лицето на Анита Блейк, това някак си ми допадна. Не е връх в литературното изкуство, но… Става за убиване на няколко часа. Ще ми се да кажа нещо по-положително, но такова не мога да намеря. Книгата забавлява на едно ниско ниво, и макар да е интересна, нещо ми пречи да й дам прекалено хубава оценка. Няколко добри сцени не правят цялостно добър сюжет.
Поне тук вампирите не блестят на слънце, а си горят като… вампири ;Д


Athyra by Steven Brust (RC2011 #22)


С шестата книга приключвам и втория том от книгите за Влад Талтош на Стивън Бруст. Този път (*потрива доволно ръчички*) се радвам, че няма да ми се наложи да повтарям голяма част от изписаните в предните пет поста думи. Поне не и повечето. За съжаление обаче нещата, които имам да кажа, не са от най-ласкавите.
За първи път поредицата променя своята гледна точка, а едва ли не и главния си герой. Действието тук бива разказвано и видяно през очите на младо момче-текла, което се запознава с Влад и бива въвлечено в неговия опасен свят. Обстановката е малко и невзрачно селце без нищо впечатляващо, което е и причината да наричам тази книга “селска”. Поради смяната на персонажа, който води разказа, ироничните, саркастични и остроумни забележки на Влад тук изцяло липсват. Момчето, макар и много уверено какво точно иска, е сравнително страхливо и все не може да проумее ситуацията около себе си, което пък поражда неясни и некачествени описания на случващото се.
Както обаче и да го въртя, най-големият минус е именно сюжетът. По-голяма част от книгата Влад е тежко ранен и Савн (споменатата текла) се грижи за него, като тича до вкъщи и обратно, няколко пъти. Тъкмо започне да се оправя и… треската го удря наново. Малко скучно е да четеш в рамките на 100 страници как обичаният герой е беззащитен, нещастен и на прага на смъртта (няколко пъти) и животът му е в ръцете на едно нещастно селско момче. С други думи Бруст прави на пух и прах всякаква изградена представа за света на Влад (а и за самия Влад) в рамките на много кратко време. Самият персонаж тук е много по-възрастен (макар да казват, че са минали само няколко години от действията във “Феникс”) с държане и начин на говорене.
Като цяло “Атира” не е книга, която бих препоръчал. Най-слаба до момента в поредицата, тя определено би създала грешно впечатление на незапознат читател. Макар и да няма много логика да започнеш да четеш дадена поредица от средата или края, все пак, ако решите, не започвайте точно с тази част 🙂


best ark server hosting