Бавно отворих очи. Силна болка пронизваше почти всяка една част от тялото ми. Спомените опитаха да ме затрупат в опит да ми припомнят какво точно се случи предната вечер, но реших да не бързам. Исках да се съвзема малко. Всичко около мене сякаш беше замъглено и рамазано едновременно. Очите ми напълно отказваха да ми се подчинят. Нещо не беше наред тук. Опитах да ги разтъркам и тогава установих, че ръцете ми са приковани към земята с метал, вероятно белезници или пък окови, съдейки по звука. Определено нещо ставаше. Втори опит. Ръцете продължаваха да не ми се подчиняват, но пък и острата болка около китката ми подсказа, че възможността за белезници не е плод на въображението ми.
Рязко затворих очи. Исках да проясня погледа си по-бързо, за да мога да огледам помещението, в което се намирах. Дали това беше някаква игра? Дали бях загазил? Бях ли направил нещо нередно? Опитах се да си припомня. Толкова неща се случиха вчера. Исках да си спомня. Но за момента нямах особен успех. Сякаш спомените ми се сърдеха, че ги отблъснах по-рано. Нищо, по-късно отново ще опитам. Сега трябваше да се фокусирам върху ситуацията.
За втори път отворих очите си и сега положението беше значително по-добре. Внимателно се огледах. Бях здраво прикован към пода на нещо, което много наподобяваше мазе. Четири метални скоби бяха здраво вкопани в пода, а за тях бяха хванати в капан моите крайници. Предположението за белезниците се оказа правилно. Самото помещение не можеше да се похвали с каквото и да е друго. Явно аз бях единствената атракция. Стените изглежда бяха от пръст, което затвърждаше теорията ми, че е някакво мазе. Таванът обаче беше от някаква странна метална плоскост и седеше адски неестествено на фона на мръсната кафеникава почва.
Трябваше да си спомня. Какво точно се случи вчера – на десетия ми рожден ден?