“Имало едно време едно цвете – красиво и гордо – с прекрасни синьо-сребристи цветчета, които винаги били покрити с малки капчици роса, която никога не се стопявала през лятото и не замръзвала зимата. Историята му би била скучна и еднообразна, ако това не беше просто една фасада, за която то криело своята истинска същност. През деня то се пъчело гордо и красиво над останалите цветя, които тайно му завиждали за красотата и неувяхващата енергия, с която то било дарено. През повечето време то се опитвало да бъде весело, да поздравява и да бъде учтиво и вежливо. Нарцистичния му външен вид всъщност не описвал въобще истинската му природа, но това не било въобще важно, защото никой не се интересувал и въобще не било важно в интерес на истината. Но всичко това било, за да прикрие всъщност своите истински чувства, които не бивало да излезнат на бял свят по никаква причина. Ако не се опитвало да мисли много много по въпроса всичко било добре… поне през деня. Вечерно време обаче, щом останело само, то се отдавало на емоцията и енергично се опитвало да се отърси от всичката неумираща роса по себе си. Не че това имало някаква ползва, но поне се чувствало по-добре. Малко под чашката силна болка го присвивала и понякога дори не било гладно, не можело да заспи колкото и да се опитвало. Слушало как другите цветя си шушнат наоколо, но то не можело да се отърси от злото, което било надвиснало над него. И това ставало обикновено само вечерно време. Не можело да разбере какво точно ставало и защо ставало, но знаело, че не му харесва…
Можело само да се надява всичко да свърши скоро и болката да отмине… Но кога? Защо въобще я имаше?
Или скоро някой ще го намери и ще го откъсне. С което ще се сложи край на всичко….”