За около десетина минути цялата стена се превърна в пясък и сякаш беше попита от почвата по пода като вода. Малките детски тела запристъпваха плахо точно като в някой зомби филм, с малката разлика, че лицата им сякаш бяха перфектни. Не виждах нито една драскотина по тях, нито едно нараняване или синина. Приличаха повече на кукли, а не на човешки същества.
Високият блед мъж ме погледна благо и погледа му с нищо не подсказваше злодеянията, които се канеше да стори с мене. Подобие на усмивка сякаш за секунда се появи на лицето му, но можеше и да съм си въобразил.
-Виж ги! – изрече той с благовение и в очите му можех да различа онзи същи поглед, когато майка ми ме гледаше през голяма част от времето. Тогава не осъзнавах какво значи, но сега знам, че това е било любов. Той обичаше своите „деца”. Нещо дълбоко в мене ми подсказваше, че те са негово творение и който се опита да ги нарани, жестоко ще съжалява.
Обърнах отново глава към децата и тогава забелязах това, което ми беше убегнало първия път – канапите, които излизаха от лактите и колената им. Нима те наистина бяха кукли? Приличаха на онези театрални кукли на конци, които бях гледал по време на местните панаири в центъра на града. Децата размахаха своите ръце точно по същия начин както правеха и онези играчки на кукловодите от въпросните постановки. Бях гледал да разиграват най-разнообразни сцени, при които малките създания се удряха, блъскаха, дори целуваха, но винаги виждах как някой над тях ги управлява и им казва какво точно да правят. Те нямаха душа, нито можеха да се движат сами.
Конците потъваха в металния таван сякаш бяха част от него. Децата бавно се приближаваха към мене и си личеше, че всяка една крачка им коства неимоверно усилие. Първо придвижваха единия си крак и преместваха същата половина от тялото си напред, а след това повтаряха процедурата с другия крак. И отново. Но лицата им дори не трепваха. Оставаха си толкова безизразни колкото и като се появиха изпод пръстта.
-Не са ли прекрасни! – констатира по-скоро мъжът, отколкото да зададе въпрос. Предпочетох да си замълча. Бях вцепенен от страх. Не можех да помръдна (не, че металните скоби ми позволяваха така или иначе). Затворих очи с надеждата, че това все пак е един много лош сън и скоро всичко ще свърши. Опитах се да си представя родителите ми. В този момент дори самите те си нямаха идея колко много ми липсваха. Но образите им сякаш избледняваха от само себе си в съзнанието ми. Това още повече ме обърка. Още повече ме паникьоса.