Всичко беше само един лош гаден сън. Знам, че съм сънувал тези неща, но всичко свърши с онзи непрогледен мрак и веселата детска песничка. Сънят беше свършил, но аз не се намирах в прекрасното си удобно легло с отвити крака и сълзи на очи от зловещия кошмар.
Опитах се да раздвижа ръце, но без особен успех. Металните скоби здраво се бяха впили в ръцете ми и не ми позволяваха и най-малкото движение.
-Мамо! – проплаках аз уплашено. Спомних си как тя умееше да ме успокоява и приспива след като съм се събудил от някой кошмар посред нощ – точно като този. Но това не изглеждаше като кошмар. Всичко беше толкова истинско. Какво беше направил онзи клоун с мене?
Детската песничка отново отекна в главата ми, сякаш за да отговори на въпроса ми. Затоворих очи и се опитах да я прогоня от съзнанието си, но тя не се отказваше. Децата напяваха едни и същи думи и честно казано ме побъркваха. Исках да замълчат завинаги.
-Ако знаеш само колко дълго те чаках!
Гласът отекна също в главата ми и изпълни поне за момента желанието ми детските гласчета да спрат. Наоколо нямаше никой. Нима всичко това беше плод на уплашеното ми въображение?
-Всичко е истинско, дете мое!
Тихият глас сякаш прочете мислите ми и бързо ми отговори. Но и като се има в предвид, че звучеше в главата ми, нищо чудно и да беше направил точно това.
-Кой си ти? – опитах се да извикам аз, но едва успях да произнеса думите.
-Аз съм твоят създател, дете мое.
Стената срещу мене бавно започна да се рони и постепенно ниски фигури започнаха да се появяват сред пръстта. Загледах се ужасен и видях, че това са малки деца. Възрастта им не беше по-голяма от моята и всички те се намираха в стената като зомбита, които изскачат от своите гробове. Закрещях. Исках да се махна от тук. Исках родителите си.
-Тихо, тихо, дете мое! – занарежда гласът. – Запознай се с моите деца. Те са тук за тебе и скоро ти ще станеш част от тях. Не се страхувай. Скоро, много скоро, няма да се тревожиш за подобни тривиални чувства.