Признавам си, че, ако не беше съквартирантката, сигурно никога нямаше да прочета тази книга, а и последващите от поредицата. Харесвам “Патрулите” на Лукяненко, но едва ли щях да се занимавам да търся и други негови книги. Освен ако не ми ги дадат да ги чета, както стана.
Но да минем по същество. “Лабиринтът на отраженията” е първата книга от поредицата на автора за Дълбината. Това е виртуална реалност, която едва ли не е заменила истинската. В нея имате всичко, с което разполагате и в реалния свят, но тук е по-красиво, по-хубаво и най-вече… по-достъпно. Има си правила, разбира се, но като цяло можете да бъдете който си поискате и никой да не ви разпознае, което автоматично води до голяма свобода на действие, да бъдете нещо, което винаги сте искали, но не сте можели да си позволите. Всъщност от думите ми човек може да си помисли, че Лукяненко е зачекнал сериозни морални и естетически въпроси, които биха възникнали от по-горното. Уви, ще сгрешите. Идеята е много по-различна.
Представяме Ви Леонид. Той е дайвър – това са хора, които могат да влизат и излизат от Дълбината когато и както си поискат и после да се връщат пак там (един вид като Save и Load функция). Те могат да се измъкнат, да огледат на монитора какво става, да се нагласят според ситуацията и да се справят много по-добре. Леонид се занимава с кражби на ценна информация и попада на грешните хора. Нагърбен е със задачата да помогне на други дайвъри, които трябват да измъкнат уж заклещен човек в “Лабиринтът на смъртта”, от който можете да излезнете само в края на нивото. (Това е нещо като модифицирана версия на играта “Doom”). Нещата обаче се оказват много по-сложни и заплетени и скоро нашият герой се забърква в нещо, което дори той не може да разбере напълно. Зад гърба му няколко страни искат въпросния нещастник и всеки е готов на всичко, за да се добере до него. В процеса на всичко това, той дори успява и да се влюби в една проститутка, която прилича и се държи като версията на домашния му компютърен образ Вики.
Толкова с историята на книгата. Това, което всъщност прави най-силното впечатление, ако четете книгата днес, е нейната технологична остарялост. Какво искам да кажа ли? Ами вътре се говори за флопи дискети, за връзка до интернет чрез телефонен модем, за силно пикселизирана графика, въобще все неща, които от доста време ги няма. Поради адски бързото развитие на технологиите, всичко това изглежда малко абсурдно, защото толкова стари технологии се сблъскват с нещо толкова модерно като виртуалната реалност. На хората, които това не би направило впечатление, ще им бъде все едно, но поне на мен ми се набиваше непрекъснато.
Изглежда също така, че Лукяненко е бил голям фен на Doom, щом почти цялата книга се върти около игра, която наподобява подобрена версия на споменатия екшън. Връща спомени за доброто старо време, когато играхме и ние. Разбира се, това е чисто меланхоличната страна на нещата и няма да попречи да се наслади по никакъв начин на някой, който си няма идея за какво става дума.
Вече споменах за някои от въпросите, които подобни инициативи биха повдигнали. Самият автор сякаш се е опитал да отговори на някои от тях или поне да загатне, но го е направил много повърхностно и почти незабележимо. Той е наблегнал повече на действието и екшъна, отколкото на философската страна на нещата. Стилът му така или иначе не блести с кой знае каква красота и това много помага за бързото и лесно прочитане на иначе петстотинте страници. Като цяло книгата е интересна и действието непрекъснато се движи, без да Ви оставя да си починете. Няма да Ви затормозява с кой знае какви проблеми, а и ще накара въображението Ви да се развихри и да се опитате да си представите какво би било ако вече имахме алтернативна реалност, която да замени нашата. Не е литературен шедьовър, но “Лабиринтът на отраженията” е чудесна книга за убиване на времето, която се чете на един дъх.