Помните ли онези вампири, които пият кръв, изглеждат зловещо и в тях няма почти нищо човешко? Не? Значи сте доста млади 🙂
Шегувам се, разбира се. Вампирската идея търпи множество трансформации през годините и след появата на феноменът “Здрач”, както го описват някои, нещата поеха в една много грешна посока. Можем да я наречем дори грозна, нищо, че това е с обратно значение. Хубавото е, че от време на време все пак се появява по някой и друг смел автор, който да представи нещата в истинската им светлина – вампирите са зло, в тях няма нищо добро, мило и… блестящо.
“The Fall” е втората книга от замислената като трилогия “The Strain” на режисьора Гийермо Дел Торо и Чък Хоган. В нея авторите са показали кръвопийците като една болест, като червей, живеещ в кръвта и паразитиращ по грозен и противен начин. Самият процес става посредством жило, което се изстрелва от устата и като цяло визията им леко се различава от стандартната, която ни е позната от митологията. Едно обаче не се е променило – те си остават изначално зло, което има за цел да избие човешкия род, или поне по-голямата му част. Историята продължава директно след края на предишната книга. Епидемията е вече факт и светът постепенно бива превземан от ужасната напаст. Главните герои се опитват да водят борба за оцеляване, която е обречена на провал още от самото начало. Господарят, отлъченият древен първообраз и един от Великите седем, пуска в действие последната фаза от своя пъклен план. Сблъсъкът с възрастния евреин в края на първата книга е превърнал тялото му в непрекъсната люпеща се черупка и той трябва да си намери нов гостоприемник. Има ли шанс човечеството срещу нещо, което е по-силно от него?
Докато четях предната книга, непрекъснато имах чувството, че чета сценария за следващия филм на Дел Торо примерно. Още повече, че режисьорът има опит с подобни продукции в лицето на Hellboy и Blade II. Във втората част това чувство не беше чак толкова силно, но все пак структурата отново много наподобяваше лесна за адаптиране книга, с ясно и точно подредени сцени, бързо действие и по-малко губене за размишления и обяснения. Именно това прави книгата много лесна за четене, а и не разкъсва действието излишно. В края на всяка една част има връщане назад във времето, което ни запознава с живота на възрастния професор (еквивалент на Ван Хелсинг) и борбата му с надзирателя от лагера на смъртта преди толкова много години. Дел Торо и Хогън са вкарали някои много интересни идеи в повествованието, като някои са успели да развият както трябва, а за други само са намекнали (може би ще бъдат по-подробно разработени в последната книга). Всеки един от героите си има минало, което постепенно ни се разкрива. Всеки един от тях си има цел, мечти и стремежи и не остава прекалено двуизмерен до самия край. Има още какво да се желае на места, но то не може всичко да е перфектно. Както вече казах, книгата се чете бързо и лесно и е изключително увлекателна.
Освен това българското издание на Арт Лайн за пореден път ме убеждава колко добре си прави книгите. Изключително красива и оформена е. Чакам с нетърпение последната част, която не е много ясно кога ще се появи, но дано е по-скоро.