Има книги, които остават в историята като класики. Има книги, които служат за примери и вдъхновение на поколения писатели, художници и кино творци. “Свърталище на духове” на Шърли Джаксън е точно от този тип, които придобиват въпросната безсмъртна слава и трудно биха останали да потънат в забвение дълги години след написването им. Именити майстори на ужасите като Стивън Кинг са посочвали произведението за извор на вдъхновение.
За какво става дума обаче? Главният герой – възрастен професор със съмнителни академични успехи – желае да проведе малко изследване на тема призраци и свръхестествено. За целта той изпраща покани към различни хора, които да прекарат за негова сметка лятото в старинна къща, в която се предполага, че витаят привидения и, разбира се, има зловещо минало. Няма да се впускам в подробности около случващото се след това, за да не развалям удоволствието на тези, които смятат да прочетат книгата. Нека започна с някои от най-силните страни. Определено имаше места, на които Шърли Джаксън е напипала правилната идея за това как да стреснеш читателя и да го държиш в напрежение. Цялата атмосфера, която авторката изгражда, както и непрекъснатите намеци за нещо свръхестествено, са повече от перфектни. Краткият обем от друга страна не оставя място за глупости и всичко е ясно, бързо и направо по темата. Един от най-големите плюсове обаче за мен е финалът. Всъщност точно той се явява и нож с две остриета и е в двете абсолютни крайности – или ще Ви хареса неимоверно, или ще го намразите силно. Авторката нито за момент не Ви казва директно какво става и дали реално има причина да си мислите, че свръхестествени елементи са намесени. Всяка една случка може да бъде интерпретирана по няколко различни начина и читателят сам да си вади изводи. Като цялото всичко е отворено за интерпретация и тълкуване.
И до тук приключват хубавите елементи на книгата. Сигурно си помислихте колко много ми е харесала, защото не съм казал нищо лошо, нали? Уви, грешите. По ред причини, които ще се опитам да опиша по-долу, аз останах разочарован от “Свърталище на духове”. Но всичките причини са изцяло субективни и съм сигурен, че много ще намерят тези минуси за плюсове. Лично за мен най-слабото в книгата са нейните персонажи. Ясно ми е, че щом даден герой успее да те впечатли или издразни до висша степен, значи той е добре написан и върши своята работа. Не споря по този въпрос. За съжаление обаче при мен това не работи в правилната посока. Ако даден образ ме дразни и не го намирам за интересен, то това си е много голям минус. Всяка една постъпка и диалог на повечето човечета тук ме караха най-малкото да си мисля колко са неубедителни и абсурдни. И това е само най-лекото, защото имаше и толкова смехотворни ситуации, че направо ми се искаше да зарежа книгата на часа. Да вземем за пример жената на добрия и нещастен доктор, която само с първата си реплика, а и всяка следваща след нея, събуждаше в мен неподозирана агресия и желание да я умъртвя по най-разнообразни начини (а моето въображение в това отношение хич не е слабо). Но, разбира се, най-силен акцент поставям върху главната героиня – Нел, и не чак до там върху Тео. В началото читателят едва ли може да го усети, но постепенно цялото действие се пренася върху Еленор и общо взето идеята се завърта около нейното душевно състояние. С всяка следваща страница тя ставаше все по-абсурдна и по-абсурдна, а в даден момент вече и напълно нереална (за мен поне). Но няма да изпадам в повече подробности, защото иначе рискувам да издам интересни моменти от самата история.
Не мога да не спомена и образа на прислужницата, с който много добре си обяснявам повтарящите се персонажи в ужасите на Хамър, в които имаме един мълчалив и много навъсен иконом/портиер/готвач, който винаги повтаря едно и също и никога не се опитва да завърже диалог. Сега виждам от къде е дошъл този стереотип. Много е добър, ако не друго.
Друг адски слаб аспект е миналото на къщата и в частност нейния собственик Хю Крейн. Усещаме, че той трябва да е зъл, че е бил жесток и коравосърдечен и прочие, но сякаш Шърли Джаксън не е смеела да го опише в цялата му злоба и мрак, с който се е обгръщал (макар това да го отдавам повече на епохата, през която е писана книгата). Именно в това отношение човек не може да не отдаде дължимото на слабата екранизация на Ян Де Бонт от 1999та година с Лиъм Нийсън, Катрин Зита Джоунс, Лили Тейлър и Оуен Уилсън в главните роли. Там поне Крейн си беше чудовището, което трябва да бъде.
В заключение ще кажа, че това е книга, която не ми хареса. Това е книга, която не бих препоръчал по никакъв повод, но е също така книга, която има своите качества, както и потенциал. Всеки може да види случващото се по различен начин. Кратката й и лесна за четене форма и стил няма да Ви отнемат кой знае колко от времето, а е добре човек да познава такива пионери на жанра, каквато е “Свърталище на духове”.