Подходих с много положителна нагласа спрямо тази книга, защото бях прочел доволно количество хубави неща за нея (е, и няколко отрицателни, но то без тях не може). Признавам си обаче, че по едно време започнах да се настройвам негативно. После обаче негативизмът започна да изтънява. Стигнах до един момент, в който бях раздвоен. Не можех да преценя харесвам ли случващото се на страниците, не ми ли харесва, дразни ли ме… Просто не бях сигурен. В крайна сметка всичко приключи сравнително положително, най-вече заради финалната глава, но не и самият финал. Но всичко по реда си.
В основата си историята разказва за един футуристичен свят, в който сурови закони властват – семейство не може да има повече от две деца, за да се регулира раждаемостта и да се избегне пренаселване на планетата. Минали са седемдесет години от голямата война с бъгерите – насекомо-подобна цивилизация, която е искала да колонизира планетата ни. Флотът тества всяко едно новородено и има първото право да го вземе и превърне във войник и същинска машина за убиване, която да се изправи срещу бъдеща атака на бъгерите.
Главният герой в романа, шест годишният Ендър е трето дете, но и един от най-добрите кандидати до този момент. Това бива “вербуван” от генерал Граф и от този момент започва неговият ад във Военното училище, в което основното занимание са Игрите. Той трябва да се учи, като в същото време търпи всички пречки и унижения, пред които го изправя съдбата. И всичко това да го подготви за най-добрият адмирал на човешкия флот – фигурата, която ще им помогне да спечелят третото нашествие срещу бъгерите.
В началото всичко ми беше адски нереално. Та това са деца, които дори още не са започнали първи клас (спрямо нашите стандарти) или са едва в началото на разбиранията си за света и заобикалящата ги реалност. Вярно е, че Ендър и по-големите му брат и сестра са представени като някакви уникални гении във всяко едно отношение, но все пак те си остават едни деца. Много ги е трудно да повярвам в една огромна част от техните постъпки, мисли и поведение. Дори в самото начало те се държаха като поне двадесет годишни “възрастни”, а всеки техен месец сякаш ги караше да остаряват с поне 2-3 години. Самият Ендър на единадесет говореше и се държеше едва ли не по-зряло от петдесет годишните генерали. Образно казано е всичко това, разбира се, но предполагам става ясна идеята. Именно в този ред на мисля, цялото действие, макар и без да е ясно как точно ще протече, то има ясен и напълно предвидим завършек – незавсимо през какви ужаси и гадости ще трябва да премине Ендър, той е единственото спасение на човечеството и накрая ще трябва, независимо от цената, която не беше въобще малка, да излезне победител. Вероятно Кард е имал своя идея защо всички действащи лица трябва да са деца, но аз лично не успях да я схвана. А краткото обяснение в предпоследната глава въобще нямаше шанс да ме накара да повярвам.
От друга страна самият Ендър е подложен на един изключително зверски торзмоз във всяко едно отношение – както физически, така и психически – от директорите на училището. Ако говорехме за по-възрастни хора, може би бих повярвал, но… това са малки деца. Не съм чак толкова убеден, че волята и силата им е чак толкова голяма, че да издържат на подобно натоварване. Имаше моменти, на които просто седях и си мислех “Да бе, все едно това може да се случи…”, което от друга страна е плюс, така като се замисля.
Като оставим основната сюжетна линия за Ендър и неговия тежък живот и дългия път към превръщането му в истински герой, имаме и една второстепенна идея – опитите на брат му и сестра му да предизвикат революция чрез писанията си в информационните мрежи. Това ми беше дори още по-неубедително. Отново наблягаме на факта, че те са супер интелигентни и явно много надраснали възрастта си, но все пак… Те насаждаха идеи и мнения, които дори възрастните едва биха въприели, да не говорим за измислили. И макар този събплот да имаше връзка с финала и последната глава от книгата, цялото му подробно разгръщане в по-ранните части ми дойде малко излишно и пресилено. Но все пак приемам, че не е можело и без него, защото иначе щеше да е прекалено необяснимо случилото се в края.
Като препрочитам написаното по-горе, човек ще остане с впечатление, че аз въобще не съм харесал произведението на Орсън Скор Кард, а това не е така. Всъщност на мен много ми хареса, но е от този тип книги, на които не мога да дам много ясно определение какво точно ми е харесало. Цялостното усещане, което то остави у мен след финалния си ред, начинът, по който авторът описва живота на Ендър в двете училища… Не мога да започна да ръся суперлативи, защото останах с едно такова странно настроение. Знам, че ми хареса. Определено има какво да предложи на читателите. Не бих я нарекъл един от най-добрите фантастични романи, както съм срещал да определят “Играта на Ендър”, но е добре човек да се запознае с нея.
Ето тук можете да прочетете една по-различна гледна точка на Ламота
И ревюто в Книголандия, което поне ще Ви образова защо СИ струва тази книга (тъй като аз не мога да намеря думи :Д)
Значи и ти я прочете 🙂 На мен ми харесаха бъгерите, ама не ми хареса съдбата им, исках те да спечелят 🙁
И на мен ми бе странно как 6-7 годишни деца си говорят като възрастни, но предполагам това е виждането на Кард за бъдещето. Всяко поколение е по-умно от предишното. Я сега виж има хакери на по 11-12 години 🙂 Нещо, което преди 50 години никой дори не си е помислял..
🙂
Аз я четох 14-16 годишен и, дотолкова ми хареса, че си забрах от библиотеката. Сигурно съм лишил едно десетина души от удоволствието да я прочетат, макар че тя вече почти се беше разпаднала.
Сега ако седна да я чета, не знам как ще ми се стори. Много ми е близка до Дюн.
Да, бъгерите бяха най-прецакани, горките…
А иначе и ти си прав, ама все пак… Странно си е :Д
Ностро, ти си бил лошо дете :Р Кой знае наистина как би ти се сторила сега…
[…] една класика сред научната фантастика в лицето на “Играта на Ендър” на Орсън Скот Кард. Няма да се впускам в обяснения […]